ГЛАВА СЕДМА

СОМАЛИЙСКИТЕ ПИРАТИ АТАКУВАТ

Франция

Средиземно море

17,30 ч.

  Бързоходният кораб Магнитолиа се полюшваше на котвата си във френското пристанище Вилфранш сюр мер.

Вези Бронксли, Елизабет Бронксли, Бетина Бронксли и Беатрис Бронксли стояха прави на горната палуба на яхтата и очакваха да се срещнат и запознаят с английския бизнесмен Рос Уилямс. Към тях се присъедини и госпожица Каролина Уилямс. Тя застана отдясно на Вези.

  Един хеликоптер Агуста А 109 кацна на хеликоптерната площадка на горната палуба на яхтата. След като витлата спряха да се въртят плъзгащата врата на кабината се отвори и оттам излезе мъж с посивели коси и стройна фигура.

  Беше облечен със син ленен панталон, бяла риза с монограм „РУ“ на десния маншет и бе обул сини кожени мокасини.  Носеше слънчеви очила.

  Той се насочи към домакинята Беатрис. Свали очилата си и подаде ръка /защото беше ваксшниран/, като поздрави с твърд английски акцент:

– Радвам се да се запозная с вас, госпожо Бронксли! Великолепна яхта притежавате.

– Благодаря! Вие сте, добре дошъл. Беатрис, моля.

– Благодаря, Беатрис! Приятно ми е да се запозная и с теб, Вези – той подаде ръка на младия мъж застанал до нея. След това се ръкува и запозна със сестрите му Елизабет и Бетина.

– Чичо, добре дошъл! – извика Каролина, доближи се до него и му прошепна: – Харесва ли ти Вези?

– Милото ми, момиче. Радвам се да те видя – отвърна той. – Страхотно изглежда.

Лицето й грейна с чаровна усмивка. Много й се искаше най-обичаният от нея роднина истински да хареса мъжа стоящ до нея.

– Рос, заповядайте да разгледате яхтата – предложи госпожа Бронкли, обърна се назад и представи мъжа с униформа застанал зад нея. – Това е капитан Джимсън.

– Сър, добре дошли на борда! – приветства госта той. – Ще се постарая престоят ви да бъде удобен.

  Посрещащите госта пасажери се насочиха към каютите си.

  Господин Рос Уилямс беше настанен от капитана на кораба в президентската каюта. Британецът огледа с нескрит интерес яхтата и си помисли, че досега не беше виждал по-красив плавателен съд.

  След като семейство Бронксли и гостът им се навечеряха в спа ресторанта Вези предложи на чичото, на неговата приятелка Каролина, да изпушат по една пура и да пийнат по един френски коняк. Той се съгласи и двамата се насочиха към сигар роом.

  Тя се намираше на горната палуба на яхтата и при безветреннно време, каквото беше сега, се отваряше подвижният й покрив. Пред пушещите пури се откриваше прекрасна гледка към средиземноморското звездно небе.

Вези и гостът му се настаниха удобно на меките кожени кресла от шагренова кожа; преди това и двамата си наляха коняк. Известно време си говориха за спорт, за музика, за френските маниери на посрещане и относно кризата свързана след Брекзит и има ли разрешение пролемът.

– А ние, англичаните... защо станахме членове на ЕС? Велика Британия от край време е съюзник на САЩ и от години въвлича Европа в игрите на световния лидер все в ущърб на Европа и Русия. Тя може и сама с огромния пазар на който продава стоки. Ние не сме свикнали да даваме, а да вземаме и за това не играем с тях. Не може една велика сила каквато е Русия да бъде игнорирана и да не е в Европейския съюз. Би било добре, един ден, тя да е част от него. Политически и финансов съюз между Германия, Франция и Русия ще е много добре за ЕС. Но... други политически интереси и амбиции са по силни. Ядрото на Европа се състои от Германия и Франция. Великобритания винаги е страняла. Евросъюзът ще се разедини, едва когато съюзът между Германия и Франция се разпадне. Силен Европейски съюз би се получил само с Германия, Русия и Франция начело.

– Съгласен съм, с теб. Обаче, на немците и руснаците взаимно не им се иска. Немците ще критикуват руснаците, че не са демокрация. Те пък от своя страна ще предявят претенции за най-много депутатски места в Европарламента – каза Вези. – Рос, в университета имахме един отличен преподавател по икономика на света професор Ричард Джонсъл. Един ден той ни предостави за обсъждане едно социологическо проучване за големите промишлени производители в света и как те могат да повишат своята отговорност за опазване и развитие на икономиката на Земята.  Ако тези фирми пренасочат... само пет процента от оборота си в развиващите се страни, според професора, щеше да е достатъчно светът да стане рай. Тогава, като студент ми се струваше наивно така да се мисли. Сега мисля, че е възможно.

– Английската духовност както и богатият опит на САЩ в областта на управлението и мениджмента, ако се обединят, също ще допринесат много в тази насока. 

– Богатството нито е най-важно за статута на един човек или нация, нито е показател за нормалност – каза Вези и отпи от чашата си глътка коняк.

– Много философски теми подхванахме – засмя се Рос. – Сетих се за руския олигарх Николай Павлов от когото купувам картини, за да ги продава Каролина. Представи си той има частен музей в Москва. Да ти разкажа, ако ти е итересно, нещо за него?

  Англичанинът се протегна, взе една пура от хумидора поставен вдясно до него, отряза върха й с ножица за пури и я запали с дълга клечка кибрит. Дръпна от нея, като на лицето ме се изписа неподправено блаженство.

Той беше заклет пушач.

– Оооо... с удоволствие! – отвърна младежът.

– Неговият дядо Виктор Павлов е работил в САЩ на строежа на „Голд Офис център“, като архитект през хиляда деветстотин и четиридесета година. Били са около двадесетина стройтели от Съветския съюз и са изграждали някакви помещения в подземията на офис центъра. Затова, след като се върнали обратно всички в родината, били арестувани по нареждане на Сталин, повдигнали им фалшиви обвинения в предателство към социализма и комунизма и ги интернирали в Пермските наказателни лагери от системата на Гулаг. За три месеца време всички до един загинали. Според мен са били заличени... заради това което са изградили в подземията. Каквото и да са постройли, каквито и сейфове и трезори да са скрили там, вече никой на този свят не знае за това – Рос отпи една голяма глътка от чашата и дръпна отново от пурата си.

  Вези се беше облегнал удобно и слушаше внимателно разказа му. Не пушеше, но затова пък отпиваше на малки глътки от чашата си с превъзходния коняк „Луи ХІІІ“.

  Младият мъж вече знаеше от разказа на майка си Беатрис, че точно в този офисен център, точно под известната пицария „Вивендо“, се  намираше старият склад за вино с вградения австрийски трезор Бехер&Хилдесхайм зад едната бетонна стена в който баща му го заведе и му показа Бретернити диамант.

  „Каква покъртителна история. Светът е малък! – се замисли той. – Този руски архитект е постройл това тайно помещение за събирания на Бретернити общество за което ми разказа и Принцепса Ричард Стоктъм. Архитектът е бил арестуван и убит? Кой от Бретернити общество е „помолил” руския диктатор да ги отстрани за да се запази тайната?”

– Искам да ти призная нещо, Рос. Ще те помоля да се закълнеш, че ще запазиш в тайна това което ще чуеш.

– Загадъчен си, Вези – зачуди се на молбата му той. Помисли секунда, две и допълни – Заклевам се.

– Дядото на този бизнесмен, заедно с руските стройтели е изградил навремето и едно тайно помещение където сега се събира една тайна икономическа организация.   

– Ти, откъде знаеш? – не му повярва британецът.

– Имотът принадлежи на фамилия Бронксли. Прадядо ми е човекът наел тази бригада. Той членуваше в това тайно общество, както и баща ми.

– Дейвид Бронксли е бил в тайно общество!? Затова ли изчезна безследно?

– Не знам. Може и да има връзка. Казах, че ще ти открия най-пазената тайна на света. Баща ми беше в едно тайно общество на богатите към което и аз се присъединих за да спася живота си. Бретернити общество се нарича и се състои от най-влиятелните и могъщи хора на Европа и Америка. Управлява се от избран от всички членове Форум и всеки член доброволно и на ротационен принцип за тригодишен период пази с цената на живота и богатството си един огромен диамант наречен Бретернити. Ако този, който го съхранява, позволи някой да го открадне незабавно е длъжен да заплатя неговата минимална стойност в размер на един милиард долара.

– Моо... ля! – продължително изговори думата бизнесменът и повтори сумата. – Един милиард долара! Може ли, някой да узнае за него?

– Няма как, да узнае! Ти си петнадесетият човек на планетата, който знае за него и който ще го пази в тайна.

– Шегувам се, Вези. Аз съм сериозен човек.

– Затова ти се доверих.

– Каза... присъединих?

– Да. Вече съм член – отвърна Бронксли.

  Той подробно разказа на чичото на неговата приятелка Каролина всичко което знаеше за Бретернити общество; за тайните им зали за събирания; за противоатомния им бункер в САЩ; за неговото изнудване от Ричард Стоктъм; за неуспешните опити да открие диаманта и за неговото лъжовно предложение да го предаде на Форума на това общество заедно с три милиарда долара, инвестирани от баща му.

  Вези Бронксли не посмя да разкаже на Рос, как снайперист уби секретарката на племенницата му Каролина в нейния пентхаус. Двамата се бяха разбрали да не споменават на никой за това. Вези и Кара предполагаха, че той беше целта на покушението. Може би бяха и сигурни, че зад този опит за неговото убийство и зад нелепото и непредвидено убийство на секретарката Доли стоеше разпореждане от Принцепса.

Английският бизнесмен внимателно слушаше разказа му. Не беше предполагал, че светът се управлява от тайно световно правителство и той ще узнае за неговото съществуване още по-малко от този интелигентен младеж.

 „Дванадесет мъже в сянка. Кои ли са? Знае ли им имената?” – се замисли той. Недоволен от дейността на това съзаклятие каза на глас:

– Впечатлен съм от чутото. Не... даже съм бесен! Да, това е точната дума. Искаш да кажеш, че държавите и техните правителства с техните правилни решения относно мира, околната среда, борбата с климатичните промени и икономическия си растеж са съботирани и управлявани от шепа хора, само в интерес на този Форум?

– Да! Когато някой не играе по техните правила имат спящи деструктивни клетки наречени Шестата пътека във всички континенти. Чрез тайни агенти унижощават психически или физически всички техни опоненти. Това го знам от баща ми и от видяното и чутото на тяхната сбирка в голф клуб Ла Педра де оро в Испания.

– Бил си на тяхна сбирка! – учуди се той и след като видя потвърдителното му кимване с глава попита – Знаеш ли имената им?

– На някой от тях.

– На останалите?

– Включиха се в събирането чрез конферентна връзка на 3d монитори. Лицата им бяха размазани. Аз не носех очила.

– Кой ги управлява?

– Дванадесетте се наричат с името Форум. Най-възрастният от тях го наричат Принцепс и той изпълнява решенията им. Името му е Ричард Стоктъм.

– Старата лисица. Той ли управлява света? – усмихна се англичанинът.

– Ти, познаваш ли го? – попита Вези.

– Лично, не! През времето когато брат ми работеше в МИ 7 чух за една разработка за него с кодово име Старата лисица.

– Можеш ли, чрез твойте връзки да ми я намериш и да ми дадеш копие от нея?

– За теб, ще опитам – кимна с глава и отпи от чашата си голяма глътка френски коняк. – Може ли да се противодейства на тези от Бретернити?

– Не знам, дали е възможно.

– Чул ли си поговорката „Клин клин избива”.

– Когато си махмурлия на другата сутрин една бира на гладно оправя главата – усмихна се Бронксли и изведнъж лицето му се озари. Една мисъл мина през главата му. – Защо да не направя и аз клуб който да противодейства на това тайно общество. Така, ще открия баща ми!

– Добра идея. Аз мога да ти помогна с мойте познанства.

– Правим ли го? – Вези стана от дивана, приближи се до Рос и му подаде десницата си.

– Да! – отвърна англичанинът и силно разтърси ръката му.

  Последваха минути, а после и часове, през които те обсъждаха стратегията на новия клуб за отпор на Бретернити общество. Колко души да бъдат, къде да се събират, кой да поканят за участие, как да се нарича новият клуб. Благодарение на безценния опит на Уилямс от бизнеса му в Русия, Бразилия, Аржентина и Европа и на вродената му английска хитрост и мъдрост почти всички въпроси бяха изчистени. Остана само въпросителната от кои държави да поканят бизнесмени да участват и дали те ще се съгласят.

– Господин Чай Ли от Китай, Вилфрид Краузе от Германия, Рене Брикар от Франция с които сме приятели ще се съгласят. Рехан Дев от Индия, Суко от Япония,  Фернандо Бешош от Бразилия, Малангу от Южна Африка, Чин Су от Корея; Шефкет от Турция и Николай Павлов от Русия

– Щом те действат и ние ще действаме. Спомних си и аз една латинска поговорка: Vim vi repellere fas est. Позволено е да се отблъсква силата със сила.

– Мъдра мисъл! – каза Вези. – Харесва ми за девиз на новия клуб.

***

САЩ

Сторм сити

6,00 ч.

 

  Операторът Джо Бонъм направи опит за аудио запис, чрез един от шестте оперативни сателита за проследяване, подслушване и следене на лица и обекти, които фирма Дейли Секюрити беше разположила в геостационарна орбита – но не успя.

– Шефе, отново сканирам с лазерния лъч палубите на яхтата Магнитолия за обект Алфа тринадесет – каза Бонъм и погледна към екрана на монитора. – Два пъти насочвам посредством джойстика системата за подслушване на горната палуба на яхтата, но чувам само продължително пращене. Какво да предприема?

Зад оператора стоеше прав изпълнителният директор на фирмата за охрана и проследяване Фредерик Такър, който се взираше в монитора на компютъра и мълчеше. Най-важната задача която изпълняваше охранителна фирма Дейли Секюрити беше следенето на всички обекти Алфа и Бета от тайното икономическо общество Бретернити с цел предотвратяване на посегателства, заснемане на компрометиращи снимки от папараци или евентуално покушение и отвличане.

  Операторът Бонъм направи нов неуспешен опит да сканира и запише аудио сигнал, чрез лазерната космическа оптична комуникация със спътника, но не долови никакъв звук. Само шумолене. Той не успя да запише нищо. Тогава, потърси в паметта на компютъра най-близката база за съхранение на дронове на фирмата; тя беше във френското пристанище Антиб.  Операторът знаеше, че там имат налични десет летящи дрона за подслушване и видеозаснемане. 

– Шефе, може ли да пусна един от дроновете ни да направи запис от провеждащата се среща на новия обект Алфа тринадесет с непознат за нас обект? – запита и показа с пръст на монитора снимка направена от геостационарния сателит на френското пристанище Вилфранш сюр мер.

  Фредерик Такър различи на снимката очертанията на една закотвена яхта и два силуета на седящи хора. 

– Колко мили може да прелети дронът? – запита той.

– Сто.

– Какво е разстоянието до яхтата Магнитолиа?

– Петнадесет мили.

– Съгласен съм. Имаш разрешение да активираш Еф Ди 36.

  Служителят се подчини, задейства активиращия код на дрона и зададе  координатите на плавателния съд; той с леко бръмчене се вдигна във въздуха и полетя към пристанище Вилфранш сюр мер. След петнадесет минути дронът доближи яхтата.

  Той беше с вградена камера за 4 K видео и вградена функция за разпознаване на лица; благодарение на нея можеше да се проследяват подвижни обекти и лица и през нощта.

  Неоторизираното записване от разговора на Вези Бронксли с английския бизнесмен Рос Уилямс се осъществи.

 

  Господин Тито Симеоне седеше на офисен стол от бизонска кожа в кабинета си и разгръщаше новия брой на списание Оръжие и муниции.

  Чу, как неговата главна секретарка Тина Панелоне почука на вратата.

– Avanti!* – отговори на италиански той.

– Il signor Tito cercare il telefono satellitare!* – с приятен глас и също на италиански каза тя. Влезе в офиса и му подаде антибатериален cмаpтфон марка Секусмарт, който възпpепятства pазпpостранението на микроби, бактерии и вируси благодарение на покритието си с антибактериални материали със cpебърни йони.

*Avanti! – Влез!

*Il signor Tito cercare il telefono satellitare! – Господин Тито, търсят ви по сателитния телефон!

Той го взе и въведе парола от шестстнадесет букви. Сензорът за начало на криптираната връзка светна и той каза: 

– Да!

– Тито, аз съм! – се чу глас отсреща.

– Принцепс! На какво дължа тази чест? – отвърна той и махна с ръка на секретарката да напусне офиса.

– Имаме голям проблем – бавно му отговори Стоктъм. – Младокът Бронксли се е сдушил с един англичанин. Решили са да ни прецакат, като направят клуб с цел да ни противодействат.

– Сериозно ли говориш? Откъде такава смелост у това хлапе да ни се противопостави!?

– Не знам. Учудващо е.

– Знае ли тоя боклук срещу кого ще се изправи?

– Горе, долу.

– Ти, какво си му разкрил за нас? – продължи да се интересува Симеоне.

– Почти нищо. Знае за целите ни и знае къде се събираме. Не знае имената на всички от нас.

– За Дейли Секюрити знае ли?

– Да! За Дейли Секюрити знае.

– За лабораторията ни в Чили има ли информация?

– Не, разбира се!

– Това е добре – гласът на Тито се успокои.

– Не ми се нрави ситуацията. Предлагам заличаване на проблема.

– Принцепс, не съм против. Ще съберем ли Форума и да излезем с общо решение?

– Ще стане бавно. Първия път ни се изплъзна, след като го отвлякохме. Ангел хранител ли го пази? Този път, искам бързо заличаване!

– Вината не беше моя. Откъде се появиха тези руснаци?

– Наети са от Рос Уилямс, чичото на неговата нова приятелка. Той търгува с Русия.  Да се унищожат тези руски командоси...

– Спецназ им викат – прекъсна го Тито. – От една частна паравоенна фирма „Мечи юмрук“. Те са наемници и са им платили. Нямат вина. Относно, бандата на руснака Витя от Брайтън, чийто услуги ползвахме, за да отвлечем господин Дейвид Бронксли... предлагам да ги заличим. Един техен снайперист се издъни. Стреля по Алфа тринадесет и не уцели.

– ...добре, спецназ. Веднага унищожете тези руснаци от Брайтън, за да не останат следи. Не жали средства. Ако трябва, от лабораторията ни в Чили вземи „запомняща вода“ и ги взривете с нея. Може да активираш от сателитите ни в Космоса психотропното оръжие. Искам да направиш главите на тези спецназ... само един непотребен мозъчен пълнеж. Облъчени или мъртви. Преценката е твоя. Не оставяй никакви следи.

– Принцепс, считай го направено. Предишната приятелка на младия Бронксли, русата Деамира я заличихме и него го натопихме. Полицията го търси, за да го арестува, но не могат да го открият. Предлагам да го взривим докато е на борда на яхтата.

– Тито, предложението ми харесва. Действай бързо и внимавай този предател Вези да не се покрие някъде! – нареди му Принцепса на Бретернити общество.

– И на Луната да се скрие пак ще го намеря и ще го убия – отвърна отговарящият за сигурността на тайното общество Бретернити Тито Симеоне и натисна един бутон на криптирания сателитен телефон Секусмарт за край на разговора.

  След секунди той натисна номер девет на циферблата; там беше запаметен номерът на изпълнителния директор на фирмата за охрана и проследяване Дейли Секюрити Фредерик Такър.

  Тито чу неговия отговор отсреща, обясни му ситуацията и му издаде нареждане да действа.                             

***

Франция

Вилфранш Сюр Мер

 

  Най-сигурното място на което Вези Бронксли можеше да се скрие от ново похищение беше яхтата Магнитолиа. Дългите хищни ръце на Принцепса можеха да го отвлекат от всяка жилищна сграда, затова той се установи на плавателния съд и пътуваше само с него. Младият мъж вярваше, че след последното му отвличане и освобождаване, което беше осъществено от наети с помощта на приятелката му Каролина и нейния чичо руски антитерористи – това, може би, беше най-сигурното място за него и семейството му на този свят. На бързоходния кораб той се чувстваше добре защитен и си мислеше, че може безпрепятствено да живее там.

  Майка му и малката сестра Бети също се съгласиха да се качат на Магнитолиа. Сестра му Лизи по-трудно се съгласи да се качи на борда на кораба – тя скоро се дипломираше в Модната Академия в Париж и не прие на сериозно, че някой може да я застрашава.

  Като председател на управителния съвет на корпорация Интер прима, Вези предостави ползването на фирмения самолет Чесна на членовете на управителния съвет на фондация Бъди добър.

  Неговата приятелка Каролина Уилямс се намираше в Шанхай. В този прекрасен мегаполис, скоро и предстоеше откриване на изложба на картини наречена „Европейска рапсодия – 2“, на която тя беше куратор.

  Вези си мислеше да я изненада, като отиде при нея по вода с яхтата Магнитолиа.

  Но първо, той трябваше да преплава с този плавателен съд голямо разстояние. През Средизимно море, Суецкия канал и да навлезе в Индийския океан. В Мумбай, Индия Бронксли имаше желание да се срещне с бизнесмена Рехан Дев. Трябваше да обсъди с него идеята си за създаването на нов икономически бизнес клуб насочен срещу пагубните за икономиката и здравето на хората по света действия на Бретернити общество.

  След тази евентуална среща с индийския бизнесмен, той щеше да даде нареждане да отплават с яхтатата Магнитолиа за Китай. В Шанхай, след като нацелуваше нежните устни на възлюбенната си Каролина, имаше намерение да се срещне с китайския бизнесмен господин Чай Ли. Мислеше да го уговори да се присъедини, като учредител, към новия клуб Vim vi repellere fas est/ Позволено е да се отблъсква силата със сила/ за противодействие на тайното общество Бретернити, ръководено от неговия Принцепс бретерът Ричард Стоктъм.

  Капитан Тери Джимсън, по разпореждане на господин Вези Бронксли, издаде заповед да вдигнат котва от пристанището на Вилфранш Сюр Мер. Той планира курса на движение през Средизимно море към Суецкия канал. След една седмица преминаха през него и плавателният съд се озова в Аденския залив на път за Арабско море, Индийския океан и пристанището на Мумбай.

  Тери Джимсън, много преди да стане капитан на Магнитолиа, когато плаваше през морските води на Аденския залив избягваше да преминава с управляваните от него плавателни съдове през нощните часове. През деня той даваше нареждане корабите да се движат колкото е възможно в източната част на залива Аден край бреговете на Сомалия със скорост не по-ниска от двадесет и два възела, заради честите нападения на пирати край бреговете на тази държава.

  Яхтата Магнитолиа навлезе в Аденски води късно сутринта.

***

Сомалия

Аденски залив

8,30 ч.

 

  Златният мобилен телефон, марка Верту, на пирата Мумбу иззвъня. Той се протегна и го взе от офис бюрото. На екрана видя изписано името на Тонго Бумба; шефът на сомалийския пиратски клан Касади, към когото принадлежеше и той.

  Независимо, че понятието пиратство през двадесет и първи век звучи странно в няколко района на света все още има хора които се препитават от подобен вид дейност.

– Да! – отвърна той.

– Мумбу, брат, искаш ли да изкараш пет милиона долара? – предложи му Тонго.

  Пиратът си беше вдигнал краката на дървеното бюро в неговия офис но веднага ги свали и се замисли преди да отговори: „Как така, Бумба ще ми предлага толкова много пари?“

  Мумбу знаеше колко алчен, зъл и безмилостен беше шефът на организараните пиратски разбойници. От всяко отвличане на чуждестрани лица, от похитените от него кораби и последващо плащане на искания от него откуп, той винаги даваше отчисления на пиратския клан Касади от четиридесет процента. Рискът при нападенията и загубата на хора изцяло беше негов.

– Да, шефе! – с интерес отвърна.

– Една голяма американска яхта плава в наши води. Близо до теб.

– Колко е дълга? Кой е собстветникът?

– Около четиристотин фута. Собственик е един американски бизнесмен.

– Сам, няма да мога да я превзема.

– Организирай братлетата и делете парите.

– Шефе, на теб ли вършим услуга? – зачуди се пиратът.

– Един силен човек ми плати и поръча да отвлека собственика. Той ще ти осигурява сателитна информация и от Космоса ще спре двигателите и електрониката на кораба чрез някакви „лазер“ лъчи. Когато пасажерският кораб стане неуправляем започвате абордаж – отговори шефът му.

– Плячката на борда... ще я делим ли?

– Трябва да откриете един голям полускъпоценен камък, да го вземете и да ми го предадете. Това стъкло струва не-повече от хиляда долари – излъга го пиратският шеф за стойността на Бретернити диамант. – Цялата плячка оставям на теб. Фалшивият камък е за мен. Виждаш ли, колко съм щедър?

– Даваш пет милиона долара на нас? – гласът му започна да трепери от вълнение.

– Много са, знам, но ще похарчите малко от тези милиони. Ще трябва да купите морски мини, базуки и ракети M79. Ако нещо се запъне искам да убиеш това бяло копеле и милионите са твой. Дели ги после с братлетата както искаш.

  Мумбу затвори телефона и вълна на задоволство го изпълни. Щеше да има пари в брой за него и много плячка. След като я продадеше можеше да купи от Азия голямо количество дрога и да го продаде в Европа.

  „Така от обикновен пират ще стана истински мафиот с много връзки, власт и пари – се замечта той. – Тази американска яхта сигурно е тъпкана със заложници, бижута и ценности”.

– Кобе, паднаха големи пари! – каза той, след като набра един номер по телефона и отсреща му отговори мъжки глас. – Можеш ли да уредиш среща с всички братлета?

  Пиратът Кобе се беше наместил добре на шезлонга до басейна в неговата вила палат. Беше я постройл с парите от платени откупи за отвлечените моряци на похитени от неговите пирати кораби. Голяма част от средствата му тази година се разпиляха за охолен живот, нови съпруги и бързи автомобили.

  Кобе, както и другите морски разбойници бяха изгладнели покрай засилените ограничителни мерки предприети от международната общост с цел да възпрат пиратските им набези. Той все по-трудно отвличаше моряци и туристи с цел откуп от преминаващите плавателни съдове.

  Пиратът ехидно се усмихна предвкусвайки плячка.  

– Колко големи? – полюбопитства и стана от шезлонга държейки смартфон в ръка.

– Един американец дава по две хиляди долара на всеки твой човек за абордаж. Заграбеното е за теб – отговори Мумбу.

– Плячката за нас ли е? Ще има ли отчисление от четиридесет процента за шефа Тонго?

– Каквото вземат хората ти от тази американска яхта е твое. Участваш ли?

 – Съгласен съм! – отвърна Кобе и натисна тъчскрийна за край на разговора.

  След два часа във вилата на Мумбу, на организираната от него среща, се събраха местните главатари на морските разбойници. Всички се съгласиха с предложената цена за нападението и решиха да атакуват американците, разбирайки, че ще делят плячката по равно без да е нужно да дават част от нея на Тонго Бумба.

  На сбирката пиратите бяха единодушни, че нито един от техните малки плавателни съдове не може да превземе тази голяма яхта. Сигурни бяха, че пасажерският кораб има и защита от пиратски абордаж. Затова изработиха план за закупуване на оръжие, план за нападение и решиха да действат заедно.

  След един час те се разделиха развеселени от очакването на пари и плячка и започнаха да купуват и да се запасяват с оръжия, гранатомети, морски мини и боеприпаси.

  Точно, в дванадесет часа на обяд сомалийски пирати качили се на скутери и рибарски кораби очакваха в открито море появяването на американската яхта Магнитолиа.

Пиратският главатар Кобе, вече качил се на най-голямия скутер който беше оборудван с нова навигационна техника, получи есемес по мобилния телефон от пиратския шеф Тонго Бумба с координатите на американския пасажерски кораб.

  Той успя да локализира плавателния съд и се свърза с останалите главатари по мобилния си телефон.

 

  Преди, командваната от капитан Джимсън яхта Магнитолиа да влезе в Аденския залив той уточни с екипажа какви са нивата на сигурност които се изискват от всеки един от плавателните съдове преди да влезнат в Аденски води.

  Увеличено наблюдение над: – палубите и зоните около пасажерския кораба; вахтите по време на преминаването; използването на силни струи от водните оръдия, чрез които да може да бъде отблъсната евентуална възможност за абордиране на кораба от пирати; звуковите оръдия които стреляха с нискочестотни звукови вълни и които биха могли да спукат тъпанчетата на приближаващи се пирати. Миниподводницата, скрита в кърмата точно под голямата платформа за плуване и гмуркане в морето, не само гарантираше доброто евакуиране на гостите но можеше да осигури безопасен изход на собственика й в случай на извънредна ситуация.

  Независимо, че харчеше средно по няколкостотин галона гориво на час огромните танкове на яхтата Магнитолиа побираха достатъчно гориво, което й осигуряваше преход през Средиземно море до индийското пристанище Мумбай без презареждане.

  Радарът на капитанския мостик на Магнитолиа засече на една морска миля, от дясно на борд, десет малки скутера които бързо се приближаваха към яхтата. Капитанът погледна с бинокъла си ляво на борд и преброй още шест малки моторни скутера и пет джета да плават в посока към бързоходния кораб. След като се доближиха на четвърт морска миля скутерите спряха и застанаха на дрейф край един голям рибарски кораб. На неговата мачта капитан Джимсън видя развят „Веселия Роджър“; традиционния флаг на европейските и американски пирати.

 

  Геостационарният радар, който беше разположен на  един от шестте оперативни сателита, с които разполагаше охранителна фирма Дейли Секюрити в геостационарна орбита, се включи автоматично.

  Компютърната програма изчисли местоположението на яхтата Магнитолиа в Аденския залив.

  Системата за насочване на лазерното оръдие „Ред лейзер-3“ беше включена и беше фиксирала морския плавателен съд като цел; тя се управляваше от инженери в наземна компютърна станция в Чили.

  Разположеното на оперативния сателит оръжие „изстреля“ сноп концентрирани лазерни лъчи. След секунди тези лъчи достигнаха до плавателния съд и повредиха всякаква цифрова апаратура и електроника. „Ослепиха“ радара и направиха невъзможна работата на системите за управление на кораба. Заглушиха и всички сателитни телефони.

  Помощник-капитанът Кале Нийлсен беше в командния мостик на палубата. Той видя всички екрани на командното електронно табло и мониторите на автономната компютърна система да потъмняват.

– Какво става? – извика учуден.

  Капитан Тери Джимсън беше застанал зад него. Изведнъж той усети как корабът забави ход. Досети се, че причината беше, че дизеловите двигатели в машинното отделение бяха спрели работа.

– Помощник, Нийлсен! – погледна към него. – За колко минути можеш да включиш ръчното управление на двигателите от машинното отделение?

– За двадесет минути, сър.

– Имаш разрешението ми. Действай!

  Помощник-капитанът се затича към трюма, за да пусне независимата автономна система за ръчно управление на дизеловите двигатели.

  Това беше една независима от електрониката на командния мостик аварийна система за управление и можеше да се командва от капитана на пасажерския кораб само по радио слушалки.

  Противоракетната отбранителна система на яхтата инсталирана от фирма Дейли Секюрити също спря работа, защото ракетният комплекс Танг не можеше  да получи компютърно насочвано целеуказване. За съжаление, никой от екипажа нямаше да може, чрез програмата на бордовия компютър, да насочи ракети към пиратите. Ако система не се беше „затъмнила“, само след няколко изстреляни ракети Танг скутери, джетове и рибарски кораби, щяха да се обърнат в бягство. Водните оръдия, разположени от двете страни на борда, които пръскаха със струя под налягане евентуални нападатели  – също не можеха да бъдат приведени в готовност.

  Шест моторни скутера, от дясно на борд, с въоръжени мъже на тях, се приближиха бързо към пасажерския кораб Магнитолиа, след като той окончателно спря да се движи. От палубите им няколко пирати започнаха да стрелят над носа на нападнатия кораб с автоматично оръжие.

  Целта им беше да уплашат екипажа и той по-лесно да се предаде, за да превземат плавателния съд безпрепятствено – да заграбят всички ценни вещи и да получат откуп за похитения екипаж и пасажери.

  Два рибарски скутера заобиколиха яхтата. Те застанаха зад кърмата и носа на плавателния кораб. Пиратският главатар, капитан Абди, даде разпореждане по мобилния си телефон и моряците разпънаха рибарски мрежи във водата. Единият скутер разпъна мрежа пред носа, а другият зад кърмата на пасажерския кораб. През разстояние от десет метра, сомалийските пирати закачиха на мрежите морски контактни мини за бойно използване, като внимаваха да не закачат рогчетата им.

  Тази изпъкналост от обшивката на контактните мини беше смъртоносна защото при счупване, огъване и при контакт с обшивката на борд на плавателен съд – възпламеняваха мината. Потапянето на тези морски контактни мини във водата от морските разбойници беше предназначено само за едно – да не може да потегли Магнитолиа напред или назад и да се затрудни максимално нейното бягство.

  След автоматичната стрелба агресивността на сомалийските пирати взе връх и те започнаха да обстрелват с гранатомети палубата, като се целеха в командния мостик на яхтата. Една граната избухна и от взривната вълна се изпочупиха всички стъкла на него. Друга граната прекърши пилона на който беше издигнат американският флаг; знамето се изхлузи от въжето на което беше издигнато гордо да се вее и то падна на палубата. Трета граната избухна и направи на парчета страничната врата на мостика. Една след друга гранатите се сипеха на горната палуба и нанасяха поражения.

  Екипажът на нападнатия съд не успя да предприеме никакви защитни действия – те не разполагаха с огнестрелно оръжие. По нареждане на боцмана, те се спуснаха по стълбите до средната палуба и се скриха от нападенията с гранати в паник стаята на Вези, находяща се до джуниърс бедром. Там, вече, се бяха настанили всички пасажери.

  Пиратите започнаха да стрелят с противотанкови ракети M79 произведени в бивша Югославия през 80-те години на миналия век. Един сомалийски пират взе на прицел с тази ракета водното оръдие на десния борд. Ракетата прелетя далечина от сто метра и порази целта.

  Малки бързоходни скутери и джетове се насочиха към кърмата на яхтата и се доближиха до голямата платформа за плуване и гмуркане в морето; височината й не беше преграда за тях и те абордираха на нея с помощта на абордажни куки и стълби. Към петдесетина тежковъоръжени морски разбойници сръчно се прехвърлиха на нея и се насочиха към вътрешността на яхтата.     Целта им беше да открият американския собственик, да похитят всички пасажери и да поискат откуп за тяхното освобождаване от техните близки. Разбира се, че те искаха да заграбят и всички ценности намиращи се на борда на плавателния съд, като плячка и да я разделят помежду си.

  Разбойниците със завидна бързина опразниха всички рафтове на бижутерийния магазин, на парфюмерния и на козметичния салон.

  Един от пиратите беше си наслагал по косата щипки и фиби. С тях мислеше да зарадва двете си съпруги.

  Морските пирати разбиха и вратата на джуниорс бедром и като малко торнадо отмъкнаха всичко движимо – от картините по стените, та чак до автоматичната четка за зъби на Вези. Те не успяха да съгледат и разпознаят добре замаскираната врата на паник стаята, която се намираше само на два метра отстояние от входната врата на джуниърс бедроом.

– Господин Бронксли, екипажът и пасажерите се намират във вашата паник стая. Всички са невредими. Не знам дали знаете, но в кърмата има скрита миниподводница... за спешни случай, като този – обърна се капитан Джимсън към собственика, който беше във фитнес залата на долната палуба.

  Вези беше седнал на една лежанка. Беше хванал главата си с две ръце и ги беше подпрял с лакти на коленете си. Трескаво мислеше какво да предприеме в отговор на пиратското нападение.

  Обърна се към него и попита:

– Може ли да побере целия екипаж?

– Да, сър! – отвърна Тери Джимсън. – Достъпът до нея е чрез високотехнологичен скенер на човешките вени. За да се активира системата тя използва скенер с инфрачервена светлина. Той прави моментна снимка на вените на моя показалец. В последствие снимката се сравнява със запазен модел, който се съхранява в паметта на тази смарт карта. – Той извади от джоба на куртката си си една карта и я показа. – Това сканиране на вените ми... на практика е невъзможно да бъде копирано, за разлика от много други биометрични идентификатори. Само, аз мога да отворя вратата на подводницата. Разрешете да евакуирам екипажа и пасажерите?

– Отведи всички там! – заповяда Вези.

– А, вие, сър? – погледна озадачено капитанът.

– И на Луната да се скрия този Принцепс и там ще ме открие и убие.

– Мога да ви защитя! В капитанската каюта в сейфа имам пистолет.

– Срещу тези изроди... нищо не помага.

– Сър, щом съзрях толкова много плавателни съдове, и преди да ни „ослепят“ електрониката на борда, предвидливо подадох сигнал за бедствие на Тихоокеанския ни флот. Потвърдиха и от английската военна база в Бахрейн. До минути ще долети боен хеликоптер.

– Добре! Аз се качвам да ги задържа, докато морските пехотинци стъпят на борда и неутрализират пиратите. Капитане, изведи хората от паник стаята и се насочете надолу към миниподводницата. Няма да позволя дя убият майка и сестрите ми! Ако, нещо се обърка... стигнете до Гърция. През Босфора поемете към Черно море. Най-сигурното място за тях ще бъде Варна. В този красив морски град майка и сестрите ми ще са в безопасност. Природата е прекрасна, храната и напитките великолепни. Българите се сърдечни и гостоприемни хора. Кажи им да не ползват смартфони и лаптопи... лесно се проследяват. Да не казват на никой, че са отседнали там. Успех!

  Капитан Джимсън се обърна и излезе на бегом. След секунди  стигна до паник стаята. Отвътре боцманът на кораба, след като го видя на камерата, отключи вратата.  Тери даде разпореждане на пасажерите и екипажа как най-бързо да се придвижат към кърмата.

– Жените и децата, напред! – каза той,  погледна в коридора и направи знак с ръка на хората да излезнат.

  С бързи крачки и в колона по един, подпомагани от капитана и боцмана – жените, децата, пасажерите и екипажът на кораба излезнаха от паник стаята и заслизаха в края на коридора по стълбите надолу.

  Озоваха се в трюма, където се помещаваше едно изолирано с електронно отваряща се врата тайно помещение. Вътре беше миниподводницата.

  Капитан Джимсън докосна с палеца на ръката си един сензор и той направи моментна снимка на вените му. Мушна в един процеп една смарт карта.

  На нея имаше снимка на предварително запазен модел на вените на палеца му която се съхраняваше в паметта на тази карта за сравнение. 

  Вратата автоматично се отвори и капитанът влезе вътре. Помогна на пасажерите и екипажа да влезнат и да се настанят на седалките в подводния плавателен съд.

  Тери Джимсън включи командното табло и въведе активиращ код с който се запалваше двигателят й.

  Вези Бронксли влезе в паник стаята. Увери се, че е опразнена и се насочи към стълбището за горната палуба.

  Целта му беше да се опита да говори с пиратите за откуп и пари, за да спечели малко време докато майка му, малката му сестра Бети, пасажерите и екипажът се настанят в миниподводницата и се задвижат под вода.

  Собственикът на яхтата се насочи към стълбището, изкачи го. Стигна до взривеното помещение на капитанския мостик. Огледа наоколо, но не можа да издържи при вида на изпотрошения от взривове команден мостик и изкрещя на глас:

– Кой боклук изпълзял от помията направи това?

  Усети с фибрите на тялото си чуждо присъствие и рязко се обърна назад.

  Младият мъж се озова сам срещу петнадесетина тъмнокожи тежковъоръжени мъже.

– Ти ли си американецът? Къде криеш големия полускъпоценен камък? – попита го на английски език предвождащия ги пират Мумбу.

– Кой боклук пита?

– Къде криеш и всички пасажери? – запита отново главатарят и насочи дулото на автомат Калашников към гърдите му.

– Какви пасажери? – разпери ръце Вези.

– Казвай, къде... голям камък, екипаж и заложник с техни пари, златни обица и гривна? – изкрещя му морският разбойник Кобе на развален английски език.

– Няма екипаж! Сам управлявам кораба.

– Брат, този няма да каже нищо. Нека го убием сега и бял камък сянка да му пази – злобно изръмжа отново Кобе, повдигна закачения на ремък на рамото му автомат Калашников и го насочи към корема на Вези.

– Няма да кажеш ли? – приближи се до него пиратът Мумбу. – Ще те освиткаме веднага. Стреляйте в него!

– Нали това е целта ни... плячка и смъртта му. – Кобе се подчини и свали предпазителя на автомата си. – Нека се мъчи кучето. Преди да изтече кръвта му ще ни изпее всичко.

 

  Госпожа Бронксли и дъщерите й Бети и Лизи бяха седнали в миниподводницата, от ляво на капитан Тери Джимсън.

  Той натисна на пулта за управление, с палец, един сензор и под кърмата на кораба точно под платформата за плуване и гмуркане в морето се отвори голям процеп. Морска вода нахлу и изпълни изцяло тайното помещение, където се съхраняваше подводният съд. Той бавно се отдели от крепителния стенд и след секунди се озова под кила на яхтата Магнитолиа. Капитанът стартира двигателя на миниподводницата и той я задвижи под вода към открити  води.  

  Беатрис Бронксли нежно беше прегърнала дъщерите си. Притискаше ги към себе си.

  Изведъж нещо я прерязя през стомаха. Усети с майчиния си инстикт, че нещо лошо се случва със сина й.

– Вези... – изшептя тя.

– Мамо, какво има? Лошо ли ти е? – уплашено я погледна Бети.

 – Брат ти е в беда. Защо не го спрях да остане на борда?

–  Не можеш. Ако не беше останал, нямаше да се спасим.

– Бети, Лизи... кажете ми, че е добре? – силно ги запрегръща майка им.

  Насядали на канапетата в подводницата, членовете на екипажа чуха разговора й.

– Госпожо, синът ви ще успее да се скрие от пиратите – успокой я мосю Рене Бертран, главният шеф готвач.

– Не се тревожете! – обърна се към нея и капитан Джимсън. – Военни самолети, сигурно, вече кръжат около яхтата и повярвайте ми, пиратите ще се разбягат като пилци.   

 

   Кобе натисна спусъка и изстреля няколко патрона в бедрата на собственика на яхтата.

  Вези Бронксли извика от болка.

  Куршумите изстреляни от пирата бяха надробиха части от бедрената му кост и бяха разкъсаха части от бедрените мускули и на двата му крака.

  Той се свлече на колене.

– Изроди мръсни... няма да преклоня глава пред вас... и пред Принцепса – извика той и изправи брадичката си нависоко.

– Пред кой? – полюбопитства Кобе, след като не чу името на пиратския шеф Тонго Бумба.

– Принцепса... вашия поръчител.

– Преди да умреш казвай къде са парите и големия камък на борда? – изкомандва изродът.

– Тоя е много твърд и не прекланя глава – отвърна му Мумбу. Извади дълъг и извит нож от пояса си, приближи го до лицето на Вези и го тикна под брадичката му.

– Аз съм евроамериканец. Не се кланям на никого! – без да го е страх от опряното до гърлото острие отвърна той.

– Остави го. До минути ще пукне. Нека му изтече кръвта. Братлета... търсете пари и ценности – обърна се той към наобиколилите го пирати.

  Един от разбойниците с младолико лице, явно не беше на повече от петнадесет години, видя падналато американско знаме със звезди по него, вдигна го от палубата и заметна през гърба на Вези Бронксли.

  Той вече бе неподвижен.

– Ти! – посочи младоликия пират Мумбу – Вземи пластичен взрив и взриватели от скутера. Ела след пет минути да ги заложим до цистерните с гориво в трюма.

  Заложените от сомалийските пирати пластични взривове гръмнаха и танковете с гориво експлоадираха. Чу се страхотен гръм и от двете страни на борда, настрани, изригнаха огнени кълба.

  Пожарът, предизвикан от избухналото гориво, бързо се разпростря и обхвана долната палуба от двете страни

 

  Пилотът, който преди петнадесет минути беше излетял от американския самолетоносач „Президент Сторм“ с хеликоптер Вайпър, се сниши с машината си и огледа горната палуба на обхванатата в пламъци яхта Магнитолиа. Видя на нея, близо до мостика, един мъж седнал на колене с наведена глава и в локва кръв около него.

  Той беше наметнат с американско знаме.

  Вълна на гняв се надигна у пилота на ударния хиликоптер. Той направи нов заход. Съзря малки риболовни корабчета, скутери и моторни джетове отдалечаващи се на около миля от горящия съд.

  На пилота му се стори, че те се разбягват като хлебарки.

– „База 1”, не виждам екипаж на яхтата – докладва той на диспечера по радиостанцията.

– „Кобра 2”, виждаш ли спуснати спасителни лодки?

– Отрицателно! Екипажът и пасажерите би трябвало да са от четиридесет до шестдесет души. Ще облетя плавателните съдове на пиратите, дали не са ги взели в плен.

– Не разрешавам, „Кобра 2”! – заповяда му диспечерът. – Засякохме сигнал на спасителна подводница. Свързахме се с нея. Отдалечила се е от яхтата. Екипажът и пасажерите са добре. Няма хора на борда.

 „Освен този герой с наметнатото американското знаме – си помисли той и нова вълна, този път на ярост от наранената му национална гордост, се надигна в гърдите му”.

  Ударният хеликоптер на американската морска пехота Вайпър направи нов заход. Прелетя над десетина двуместни скутери. Пилотът преброй около две дузини джетове.

  Хванал се за перилата, на неговия собствен и отдалечаващ се от горящата яхта бързоходен риболовен кораб, Мумбу съзря американския хеликоптер и незабавно заповяда на стоящия до него пират да открие огън с лека картечница.

  От съседната моторна лодка Кобе също започна да стреля с автомата си Калашников по прелитащия хеликоптер.

– „База 1”, стрелят по мен! – доложи летецът на диспечера на самолетоносача.

– „Кобра 2”, докладвай отново!

– „База 1”, стрелят по мен от два моторни катера. Какво да предприема?

– „Кобра 2”, имаш ли поражения? – попита диспечерът.

– Отрицателно. Разрешете да отвърна на огъня?

– „Кобра 2”, имаш разрешение.

  С наивната грешка която направиха Кобе и Мумбу с обстрела на американския военен хеликоптер, с леката картечница и автомата, си подписаха смъртните присъди. В тази ситуация международните конвенции упълномощават военните да отвърнат на огъня и физически да ликвидират стрелящите по тях.

  Пилотът се пресегна с дясната си ръка и вдигна предпазителите на устройството за изстрелване на ракети. Прихвана моторния катер на екрана на радара и натисна червения бутон.

  Една ракета излетя и след секунди се взриви в пиратския кораб. Ударният вертолет на американската морска пехота се издигна нависоко и направи нов заход, прихвана следващия съд и пак стреля – ракетата излетя и също порази целта.

 

  Вицеадмирал Тихолов, който беше застанал на командния мостик на руския атомен ракетен крайцер „Непобедимий“ и който беше командващ на руския Тихоокеански флот, гледаше през бинокъла си горящия пасажерски кораб и отдалечаващите се  пиратски скутери и джетове. Той прекрасно знаеше разпоредбите на резолюция 1816 на Съвета за сигурност на ООН, която разрешава на бойни кораби да преследват пирати в сомалийски води.

  Вицеадмиралът видя изстрелването на ракетите от американския хеликоптер и точното поразяване на целите. Той дочу, преди минути и стрелба на лека картечница и се досети защо Вайпър-а поразява, като вражески цели, отдалечаващи се плаващи съдове. Той веднага издаде заповед за стопиращ огън и руските матроси насочиха носовото бордово оръдие към най-близкия пиратски кораб, който се оказа рибарски. Матросите откриха огън. Един снаряд падна до левия му борд и избухна, като вдигна гейзер от воден стълб.

– Не е ли опасен този военен крайцер от който стрелят срещу нас? – попита един от пиратите.

– Страшен е! – отвърна му кормчията Хамид от командния мостик на борда му. Излезе навън и си насочи към носа й. Веднага свали от гърба си бялата фланелка с която беше облечен, хвана я в ръце и я размаха в знак, че предава управлението на рибарския плавателен съд.

  Руският атомен ракетен крайцер „Непобедимий“ залови пет джета и три по-големи скутера насочили се към брега на континента.

  От палубата му излетя военен хеликоптер „Ка-52 Алигатор“ и засече пет малки скутера, които бързо се отдалечаваха от горящата яхта в противоположната на континента, източна посока. След появата на хеликоптера, скутерите спряха да се движат и застанаха на дрейф край един по-голям скутер.

 

  Пилотът на ударния хеликоптер Вайпър лейтенант Кийни направи нов заход. Видя как руски морски десантчици с надуваеми лодки се приближиха към сомалийските пирати и как ги пленяват.

  „Не е добре, че ги залавяте. Трябваше да ги унищожите. Всеки военен следовател ще ги освободи поради липса на достатъчно доказателства, за да ги изправи пред международен трибунал – се замисли американският пилот. – Задържаните ще му кажат: „Не сме никакви пирати. Ние сме жертви на отвличане от морски разбойници“. Пиратите, по принцип,  не убиват... пленяват и искат откуп. Интересно, защо тези са убили героя и са го загърнали с американското знаме? Дали, някой им е заповядал да го отстранят? Изродите са водили истинска война с този пасажерски кораб. Видях рибарски мрежи с втъкнати в тях морски мини, множество поражения от гранатомети по палубата и накрая, сигурно някой пират е взривил горивните резервоари на яхтата. Само един дявол може да измисли това!“.

  Прав беше лейтенантът.

  Лукавият не спи и за съжаление спечели тази битка.

  Всъщност, то не беше битка а само категорично напомняне кой определя правилата в света.

  Как, кой?

  Бретернити общество, естествено.

© Д. Сираков 2021  © Copyright        КРАЙ ГЛАВА 7 СОМАЛИЙСКИТЕ ПИРАТИ АТАКУВАТ