Дотогава си жив
Обикновено седеше на последната маса в кафенето, близо до барчето. Стратегически добро място – хем виждаше всички вътре, хем пръв забелязваше кой влиза или излиза, хем сам беше почти невидим.
Сядаше сутринта, излизаше по обяд – без да плати трите чая дотогава. Но сервитьорката и барманът не се тревожеха. Отдавна му знаеха навиците. Отиваше до баничарницата, където с удоволствие и повишено внимание изяждаше една мазна триъгълна баничка. После се завръщаше на мястото си.
И така – цял ден. Гледаше минувачите през голямата витрина – кафенето беше на възлово място: пресичаха се улиците от пазара, откъм общината, откъм градския парк. А насреща бяха пощата, старият нов хотел, жилищен блок, чийто партер беше съставен от магазинен пъзел.
Привечер, преди залез слънце – кога към седем, кога към пет часа, според сезона, той си тръгваше.
Изправяше се – все още строен, в леко овехтял, но блестящ копринен костюм, с красива папийонка, хармонираща с приятната кърпичка в левия горен джоб.
Вземаше от закачалката фината филцова шапка, намяташе модерното някога и сега пардесю, винаги в лявата ръка стискаше чадъра – независимо от времето.
Сервитьорката му отваряше вратата, барманът му махаше с ръка – посетителят винаги оставяше голям бакшиш, понякога равен дори на половината стойност на изпитите шест английски чая.
Кимаха му и някои от посетителите. Защото беше мълчалив и не се месеше в разговорите, но понякога приемаше хора на масата си, дори разменяше топли приказки с тях. Винаги обтекаемо-неутрални: за времето, за живота… И никога за политика или футбол.
А и тези си гости черпеше – с кафе, но в тия антипенсионерски времена едно кафе е голям разход. В града никой не черпеше току-така, парите бяха кът. Затова го смятаха за богаташ нещо, ексцентричен милионер, убиващ времето си, докато дойдат поредните дивиденти и печалби.
Но беше свестен човек, не досаждаше, не се натрапваше, скандали не вдигаше, даже помагаше. На двама-трима дори беше услужил с някой лев, а после благородно забравил…
Прибираше се по малката уличка бавно, достолепно. Познат от години маршрут – до входа на кооперацията, после асансьора и в малкия апартамент.
Където имаше само едно легло, отдавна не ползвана готварска печка, стотина книги, струпани в ъгъла. Хапваше от хляба, купен вчера с предназначение да издържи два дни, внимателно слагаше костюма и пардесюто на специалната закачалка, завиваше се и заспиваше. Бушоните отдавна бяха отвъртени – за пестене.
На сутринта отново щеше да облече костюма и да тръгне задълбочен към кафенето. Важното беше да го видят и да го смятат за… За някакъв. Защото – докато те забелязват и ти завиждат, дотогава си жив…
П.П. Още мърдам възторжено...
© Георги Коновски All rights reserved.
