Дракон

9. Земята в краката ни

Нима нещо може да се промени? Счупената ваза да остане цяла? Думите да се върнат назад като в детски измислен език? И къде ще остане изначалният смисъл, в коя реалност ще остане? Или ще се лута в безвремието изоставен, без форма, безстопанствен... Отдалечаващи се пеперудени крила, в усилието си да търсят и да стигнат далеч, размахани яростно почти със звук, разпръскват прашеца си, смисъла, докъдето им стигне, напред, а после, останали само контур, ще увиснат надолу като надраскани от разсеяна ръка и ще останат да се реят в нищото безсмислени.

***

Алек Симпсън – за най-близките – Але – живееше в апартамента на баба си, споминала се преди време. Изваяните старинни мебели, носещи античната красота на отминалите години, не бяха по вкуса му, но от работа кога ли имаше време да се замисли за това. Вечер се прибираше целия покрит с прах, петна от смазки, смоли, масла... След банята се отпускаше на леглото с тежка кувертюра и дълго се взираше в конете от картината. Тяхното изящество и сила го пленяваха. Светлината от нощната лампа и усамотяващата тишина изолираха отминалите сякаш напразно часове и отминаващото време извън стаята. Конете също го гледаха и Але чуваше тихото им чрезвременно пръхтене, едва доловимото нетърпение в потръпващите мускули на изящните крайници, стройния танц на копитата.

През трите сякаш кратки, но все пак години заедно с Чили тя не успя да премине през него. Наричаше го Симпсън, а той чакаше тя да погледне по-навътре, да види Але и да го назове... Но точно напористите й опити, продължителното взиране и търсене, го караха да й обръща гръб с инструмент в ръка, а като я гледаше сякаш лека насмешка се прокрадваше в погледа му. Това я смущаваше и тя питаше за тези подигравателни пламъчета, изискваше отгвори и настойчиво искаше да го дисекцира. А трябваше само малко да помълчи с него. Тази хармония им се изплъзваше и те се пляскаха, чупеха, залепяха се с думи, които не носеха нито люспичка прашец.

***

Дафне и Симпсън се заоблачиха в мъгла. Капките в нея ги пронизаха и вледениха, а после дойде топлината, изгаряща мускулите. Когато клепачите се повдигнат, през миглите се просенва светът. Съществувал ли е докато ни нямаше? Отмъквам ти времето, отхвърлям ти бремето. Отмъквам ти времето, отхвърлям ти бремето. Отмъквам... Тежи ли ти времето? Как избягахме, или как се втурнахме напред, или назад, ... , просто се затичахме.

Следва продължение...