10. Сън наяве

Стройни, криви, гротескни, плашещи, спокойни, мъдри, недоволни, извъртащи се, взиращи се, промъкващи се, галещи, чупещи, изненадани, молещи, викащи, смеещи се, мълчаливи, празни, прозаични, различни, шепнещи, дразнещи, стволовете им – жива маса – бяха прегърнали Георг в хладните си усои. Стъпките му го оглушаваха, а кръвта, изтласкана от бясните удари на сърцето му, барабанеше с тим-панен ритъм на безнадеждност. Дрехите му – мокри от растителна влага и пот, изстудяваха кожата му, ходилата му – набити и изтръпнали газеха в гнилите листа, ръцете му току се подпираха на някой камък, целия омекотен от безпощаден мъх. Вярата в съществуването го беше напуснала и той се влачеше по тази планета, напоена с вселенска самота. Вече нямаше сили да плаче, лицето му бе набраздено със зъсъхнали вади и ядовити следи от премахването им. Беше се връщал многократно назад, убеждавайки се, че всъщност неизбежното го тегли навътре. Не знаеше вече колко пъти беше подгъвал колена, а до тях и дланите му потъваха в компостиращите се листа, после торсът му се накланяше бавно, обикновено надясно, и ръката му набираше влажния килим, докато главата не легне в скута си. Тогава драконът идваше на гости в съня му, придружен от призрачна свита спомени – харпии летяха насреща му с образи изкривени, ужасни и алчни да го завладеят, блъскаха се на милиметри от лицето му и с ядни писъци отлитаха встрани, за да заобиколят във времето и да се засилят от разстояние. Беше въпрос на време да счупят преградата на съня и тогава, изправяйки се очи в очи с тях със съзнанието, което му беше останало или цялостно, но друго тук, дали щеше да го загуби завинаги и да се превърне в призрак и той, или щеше да се възроди, погълнал спомените-харпии, нахранил се с мъдростта на времето.

***

Къщата, в която живееше с родителите си беше килната върху стар, повдигнат от корените на дърветата, граничещ с вълнистия паваж, тротоар. Цялата беше просмукана от влага, носеща дъха на стари плесенясали вградени в ронещите се тухли тръби. Коридорът, който водеше към вратата на тяхното обиталище, беше усоен, студен и кънтящ. В края му, отляво на техния вход, имаше очукани дървени стъпала, водещи към горните етажи на къщата, където живееха роднини на майка му и една заядлива съседка, единствената наемателка в тази реликва с пропукана и падаща мазилка, но дом. За Георг беше дом, убежище, уютен и тих. Дебелите тухлени стени ревностно пазеха обитателите от нестихващия поток на пристигащи и заминаващи – сградата беше на крачка от централната гара, нелицеприятна, будеща съжаление, изостанала от развитието на града.

Майка му – спретната фигура с колосана престилка, сновеше от единия до другия край на жилището, минаваше през тъмните стаи с ниски тавани, не оставаше цвете неполято, прозорец неизмит, прах неизбърсан, витрина да не свети и докато сготвеше и изгладеше дрехите, цветята пак ожадняваха, прахът пак се слягаше, а един от гардеробите имаше нужда от пренареждане. Този кръговрат задвижваше въздуха, който побутваше стрелките на стенния часовник в ритъма на собствено време, време, което плуваше безметежно, необезпокоявано от тичащите хора навън, които се опитваха да завъртят земята под краката си все по-бързо и по-бързо и да изпреварят самите себе си. Баща му се връщаше от работа в ранния следобeд, присядаше на една табуретка и важно се зачиташе в разгърнатия върху холната маса вестник. Така чакаше да се изтърколят часовете до вечеря, сякаш това щеше да се случи след минути. И то се случваше – още не отгърнал третата страница в кухнята приборите и чиниите започваха своя уводен танц под звуците на собствените си материи, в ръцете на майката танцуваха и тромаво се приземяваха на масата за хранене.

Георг се прибираше в здрач, обгърнат от фонов шум и улично осветление, пронизван от сприхав вик, форсиращ мотор, преследвани фарове, истерични спирачки, топуркащи нозе. Хлътваше зад скърцащата врата, след трясъка й стъклото издрънчаваше в неуплътнената си рамка, придържано от изкривени пирончета, хлътваше той в мира си, вървейки по ужасяващия коридор със злокобните стъпала в дъното му. Припряно пъхаше ключа преди някое зад гърба му да е скръцнало. Посрещаше се сам себе си – огледалото в антрето беше точно срещу входната врата и бързо я затваряше зад гърба си преди нещо друго освен него да се отрази в излъсканата му повърхност. Нещо, слязло по стъпалата, без той да е успял да го чуе. Посрещаше го и тежкия аромат на вечерята, уханен, но примесен с мириса на огънати от влагата корици на стари книги.

Майко, откъде взимаш тази ежедневна, ежеминутна пробуда да крепиш този стар, гниещ дом? Откъде взимаш сили да удържаш с ръцете си руля на този кораб, целият украсен със сложните мрежести тунелчета на червеите, хранещи се с часовете, отмервани от бавното тупкане на сърцата ни? – Събуваше си обувките, подпрял с една ръка стената, а те поднасят поредната хапка към устата си и бавно се обръщат, за да го посрещнат с поглед – майка му и баща му.

Нощта е приклекнала в сенките и чака да зашумолят чаршафите. Преди да усети равномерното дишане – то не винаги е знак – се изправя в цял ръст и покрива обиталището с плаща си. Иска й се да заглуши и стенния часовник, покрила го е и него, но махалото неумолимо прокрадва ударите си, които ту заглъхват и чезнат, ту се усилват в кънтящи камбани. Задухът на влагата го мъчеше и вратата на стаята му нощем винаги бе отворена – правоъгълният отвор гледаше към антрето и след това директно към входната врата. Над нея, от външната й страна, имаше крушка, която оставяха да свети вечер – като напътствен фенер или като знак, че жилището не е необитаемо, все едно... крушката хвърляше жълтеникава светлина върху изтривалката, а в процепа на вратата, образуваше тънка светла черта, граница, очертаваща собствеността и никой не биваше да я прекрачва без да бъде поканен. Георг често гледаше от леглото си към тази жълта ивица преди да заспи и дневните му възприятия танцуваха в рамката на правоъгълника, догонвайки разсъжденията, а те ги хващаха в своите вече охладнели ръце и се опитваха да ги напъхат в меките си рамки. В тишината на стаите, овладяна от нощото покривало, в най-тихите мигове, удобно сгушени между гънките му, Георг чу протяжния вой на стоящото отвън. Нетърпеливото му очакване да влезе изписваше мигащи сигнали по светлия ред под прага. Наляво-надясно и после обратно. Воят прониза съзнанието на Георг като меч, разпукващ черепа му и врязващ се между двете полукълба на мозъка му. Мирисът на изгнили листа обхвана обонянието му и започна да го изтласква от обятията на действителността или съня, реалността или кошмара? Клепачите му трескаво започнаха да треперят и той панически се бореше да избяга извън себе си, където и да беше – в гората или в леглото си – нещото беше там – в съзнанието му, и чакаше да му се нахвърли в първата, единствена и последна битка. Чакаше да го погълне, за да не остане и следа от търсещия ум. Кривият нокът тихо задращи по олющената врата, бавно и настойчиво дращене, бавно и настойчиво сваляше понадигналата се боя и парченца тънки люспи падаха на просенената изтривалка.

Докато сме в сладкото детство, в леко тръпчивото юношество, в експанзивния вкус на младостта, поглъщаме жадно менюто на живота – каквото ни предложи, опитваме всичко с безмерно любопитство и поителна наслада и само миг пред вечността разбираме, че ненаситното ни тяло е тленно и търсим реванш. Справедлив реванш за причинените ни беди – та аз живея само веднъж! И жалката ни равносметка укорително повдига вежди, ощетеното ни съзнание рие миналото в безсилие, злобно забило пръсти в засъхналата му кора. Сякаш нечии придатък сме били, та питаме защо сме повече израстък, а не активно биещ орган, пълен с кръв, напоен с кръвта и усещанията на цялата Вселена. Пълни с празнота търсим виновника за опустошението.

И ето го, той стои повикан пред вратата, в гората, ей там зад онова дърво стои.

Усетил, че няма къде да избяга, където и да отвори очи – в съня си, в миналото си, сега, то ще е там, Георг загреба шепа листа в потен юмрук. И отвори ужасени очи. Усилието да долови всеки шум направи слуха му чувствителен така, че звукът от докосващо земята листо му причиняваше болка. Тук това, което не беше време, течеше по-бавно и от застояла тиня. Танцът на листата от клона на дървото до земята беше с продължителност на “Лебедово езеро”, но в злокобна тишина, пируетите им, непредизвикани от никакъв полъх, наподобяваха прецизно махало, което режеше влагата на остри зиг-зази. Нещо се размърда зад най-близкото дърво. Георг започна да се избутва с юмрук от земята, за да посрещне достойно поглъщането. Там, където ще изчезне, нямаше да има страх и въпроси. Тази надежда укрепи краката му. Когато съвсем се изправи, те не помръднаха, сякаш беше закован в калъп на ходилата му, подготвен за жертвен олтар.

Следва продължение...