11. Огледалото в мен

Дафне тихичко се измъкна от апартамента и затупурка по стълбите, като си представяше в обърканите си мисли отварящата се врата зад гърба й и въпросите, на които нямаше отговор. Мушкатата на стълбищните площадки се смееха със старомоден цвят. Миришеше на чисто и старо. Дафне не погледна назад, но когато вратата на входа се затвори зад гърба й, погледът й се зарея в смисъла на бягството. Бягаме мислено и смислено бягаме назад. Колкото повече напред се устремяваме, толкова повече се връщаме. Червено.

Селската чешма на мегдана, главната селска чешма, беше изградена като паметник, достоен за центъра на селището. Поселище, пълно с роднини и клюки, животи, които се живеят привидно мирно, романтично, но кризисно в селската си мараня. А чешмата посреща годините, изпраща гордите нови граждани, мие сълзите на вечните селяни, стегнали колани и престилки, смеещи се с тъжни очи, вдълбани в коравата, препечена от слънцето кожа. Там, над селото, планината пази сенчестите си гори и спомените за детския екот по баирите си. Все още вижда призрачните малки фигурки, порещи в далечината житните класове, чувства неуморните им крака, катерещи се по кривите й пътеки, подхлъзвайки се по стръмните склонове, ожулените колена и пълните с петлюви гащи ръце. Мръсните лица с бели усмивки, чистите усмивки в калните локви. Червено.

Старото одеало, проснато на малката поляна, очите зареяни в покривите на къщите, сякаш целият свят е в краката им. Очите, които чувстват подранилата мъдрост, любуват се на градежите и тихия живот, сякаш това е целият живот. А всъщност е. Тревата шепти под ръцете, тук загоряла, а там все още жива, пълна с кръговрат. Ще остане. Няма кой да се скрие от слънцето, то сега е толкова чакано, толкова желано, пълни душата с преживяването на самото поглъщане, на мига. Незабравимо. Червено. Знам, че на която и врата да потропам, тя ще се отвори широко и без да ме питат вече ще бъда в къщата. Къща, която мирише на тухла, на дърво, на печиво, на кафе, на лъснати дъски и изпрани килими, къщата-дом за всеки, прекрачил прага й. Червено. Светът се залюлява, земята трепери, по тревата тревожно се щурат мравки, катерят се по одеалото, по ръцете, подпряни, покоят се слива с викове – тревожни, но гласовете са познати, без паника подвикват на избягалия кон. Червено. Одеалото, положено самотно в средата на поляната, вече не убежище, а мишена за дивите крака на подплашеното конче. То тича насреща като подгонено от дявола и с приближаването си е впрегнало цялата сила на природата, за да помете и теб, и одеалото, и света. Няма я топлата конюшня, изчезнала е студената водица, никога тревата не е била тучна и зелена храна. Сега има само земя, която да се впие стабилно с бучките си в копитата и да не спира да бъде тъпкана, помагаща бягството. Искам да избягам. Червено. Конят профучава на сантиметри. Земята, след толкова години, продължава да се тресе. Тресе се непрекъснато, но не винаги я усещаме. Понякога забравяме, че е погълнала страховете ни и че никога не спи, заредена със спомена за споделения страх в голямото око на коня. Дафне си спомняше, че жилетката й беше червена. Бикът се затича към нея, но ако питате времето, земята и самия бик, то те ще ви отговорят, че той е видял нещо по пътя си, не червено, а зелено, да хапне, да пийне, да свърне от викота на пъдаря, дали е синьо, червено или колоритния блясък на майския бръмбар, отдръпнат е бил бика, освободен от волята, свободен потегля в посоката. Дафне препуска по наклона на неравната улица, рискувайки да се пребие по кривите плочи, навдигнати от дъждовете, просмукали земята. Тича надолу и оставя конската й душа да я води, да гази одеалата на мравките, но да я спаси от бягството.

Дафне взе гъбата, потопи я във вкиснатото „сега” и изтри спомена. Докато вървеше към спирката, влажните ивици изсъхнаха и миналото отново гледаше през огледалото.

Следва продължение...