20.06.2020 г., 16:02 ч.

 Дракон 

  Проза » Повести и романи
747 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
9 мин за четене

10. Сън наяве

 

Стройни, криви, гротескни, плашещи, спокойни, мъдри, недоволни, извъртащи се, взиращи се, промъкващи се, галещи, чупещи, изненадани, молещи, викащи, смеещи се, мълчаливи, празни, прозаични, различни, шепнещи, дразнещи, стволовете им – жива маса – бяха прегърнали Георг в хладните си усои. Стъпките му го оглушаваха, а кръвта, изтласкана от бясните удари на сърцето му, барабанеше с тим-панен ритъм на безнадеждност. Дрехите му – мокри от растителна влага и пот, изстудяваха кожата му, ходилата му – набити и изтръпнали газеха в гнилите листа, ръцете му току се подпираха на някой камък, целия омекотен от безпощаден мъх. Вярата в съществуването го беше напуснала и той се влачеше по тази планета, напоена с вселенска самота. Вече нямаше сили да плаче, лицето му бе набраздено със зъсъхнали вади и ядовити следи от премахването им. Беше се връщал многократно назад, убеждавайки се, че всъщност неизбежното го тегли навътре. Не знаеше вече колко пъти беше подгъвал колена, а до тях и дланите му потъваха в компостиращите се листа, после торсът му се накланяше бавно, обикновено надясно, и ръката му набираше влажния килим, докато главата не легне в скута си. Тогава драконът идваше на гости в съня му, придружен от призрачна свита спомени – харпии летяха насреща му с образи изкривени, ужасни и алчни да го завладеят, блъскаха се на милиметри от лицето му и с ядни писъци отлитаха встрани, за да заобиколят във времето и да се засилят от разстояние. Беше въпрос на време да счупят преградата на съня и тогава, изправяйки се очи в очи с тях със съзнанието, което му беше останало или цялостно, но друго тук, дали щеше да го загуби завинаги и да се превърне в призрак и той, или щеше да се възроди, погълнал спомените-харпии, нахранил се с мъдростта на времето.

 

***

 

Къщата, в която живееше с родителите си беше килната върху стар, повдигнат от корените на дърветата, граничещ с вълнистия паваж, тротоар. Цялата беше просмукана от влага, носеща дъха на стари плесенясали вградени в ронещите се тухли тръби. Коридорът, който водеше към вратата на тяхното обиталище, беше усоен, студен и кънтящ. В края му, отляво на техния вход, имаше очукани дървени стъпала, водещи към горните етажи на къщата, където живееха роднини на майка му и една заядлива съседка, единствената наемателка в тази реликва с пропукана и падаща мазилка, но дом. За Георг беше дом, убежище, уютен и тих. Дебелите тухлени стени ревностно пазеха обитателите от нестихващия поток на пристигащи и заминаващи – сградата беше на крачка от централната гара, нелицеприятна, будеща съжаление, изостанала от развитието на града.

Майка му – спретната фигура с колосана престилка, сновеше от единия до другия край на жилището, минаваше през тъмните стаи с ниски тавани, не оставаше цвете неполято, прозорец неизмит, прах неизбърсан, витрина да не свети и докато сготвеше и изгладеше дрехите, цветята пак ожадняваха, прахът пак се слягаше, а един от гардеробите имаше нужда от пренареждане. Този кръговрат задвижваше въздуха, който побутваше стрелките на стенния часовник в ритъма на собствено време, време, което плуваше безметежно, необезпокоявано от тичащите хора навън, които се опитваха да завъртят земята под краката си все по-бързо и по-бързо и да изпреварят самите себе си. Баща му се връщаше от работа в ранния следобeд, присядаше на една табуретка и важно се зачиташе в разгърнатия върху холната маса вестник. Така чакаше да се изтърколят часовете до вечеря, сякаш това щеше да се случи след минути. И то се случваше – още не отгърнал третата страница в кухнята приборите и чиниите започваха своя уводен танц под звуците на собствените си материи, в ръцете на майката танцуваха и тромаво се приземяваха на масата за хранене.

Георг се прибираше в здрач, обгърнат от фонов шум и улично осветление, пронизван от сприхав вик, форсиращ мотор, преследвани фарове, истерични спирачки, топуркащи нозе. Хлътваше зад скърцащата врата, след трясъка й стъклото издрънчаваше в неуплътнената си рамка, придържано от изкривени пирончета, хлътваше той в мира си, вървейки по ужасяващия коридор със злокобните стъпала в дъното му. Припряно пъхаше ключа преди някое зад гърба му да е скръцнало. Посрещаше се сам себе си – огледалото в антрето беше точно срещу входната врата и бързо я затваряше зад гърба си преди нещо друго освен него да се отрази в излъсканата му повърхност. Нещо, слязло по стъпалата, без той да е успял да го чуе. Посрещаше го и тежкия аромат на вечерята, уханен, но примесен с мириса на огънати от влагата корици на стари книги.

Майко, откъде взимаш тази ежедневна, ежеминутна пробуда да крепиш този стар, гниещ дом? Откъде взимаш сили да удържаш с ръцете си руля на този кораб, целият украсен със сложните мрежести тунелчета на червеите, хранещи се с часовете, отмервани от бавното тупкане на сърцата ни? – Събуваше си обувките, подпрял с една ръка стената, а те поднасят поредната хапка към устата си и бавно се обръщат, за да го посрещнат с поглед – майка му и баща му.

Нощта е приклекнала в сенките и чака да зашумолят чаршафите. Преди да усети равномерното дишане – то не винаги е знак – се изправя в цял ръст и покрива обиталището с плаща си. Иска й се да заглуши и стенния часовник, покрила го е и него, но махалото неумолимо прокрадва ударите си, които ту заглъхват и чезнат, ту се усилват в кънтящи камбани. Задухът на влагата го мъчеше и вратата на стаята му нощем винаги бе отворена – правоъгълният отвор гледаше към антрето и след това директно към входната врата. Над нея, от външната й страна, имаше крушка, която оставяха да свети вечер – като напътствен фенер или като знак, че жилището не е необитаемо, все едно... крушката хвърляше жълтеникава светлина върху изтривалката, а в процепа на вратата, образуваше тънка светла черта, граница, очертаваща собствеността и никой не биваше да я прекрачва без да бъде поканен. Георг често гледаше от леглото си към тази жълта ивица преди да заспи и дневните му възприятия танцуваха в рамката на правоъгълника, догонвайки разсъжденията, а те ги хващаха в своите вече охладнели ръце и се опитваха да ги напъхат в меките си рамки. В тишината на стаите, овладяна от нощото покривало, в най-тихите мигове, удобно сгушени между гънките му, Георг чу протяжния вой на стоящото отвън. Нетърпеливото му очакване да влезе изписваше мигащи сигнали по светлия ред под прага. Наляво-надясно и после обратно. Воят прониза съзнанието на Георг като меч, разпукващ черепа му и врязващ се между двете полукълба на мозъка му. Мирисът на изгнили листа обхвана обонянието му и започна да го изтласква от обятията на действителността или съня, реалността или кошмара? Клепачите му трескаво започнаха да треперят и той панически се бореше да избяга извън себе си, където и да беше – в гората или в леглото си – нещото беше там – в съзнанието му, и чакаше да му се нахвърли в първата, единствена и последна битка. Чакаше да го погълне, за да не остане и следа от търсещия ум. Кривият нокът тихо задращи по олющената врата, бавно и настойчиво дращене, бавно и настойчиво сваляше понадигналата се боя и парченца тънки люспи падаха на просенената изтривалка.

Докато сме в сладкото детство, в леко тръпчивото юношество, в експанзивния вкус на младостта, поглъщаме жадно менюто на живота – каквото ни предложи, опитваме всичко с безмерно любопитство и поителна наслада и само миг пред вечността разбираме, че ненаситното ни тяло е тленно и търсим реванш. Справедлив реванш за причинените ни беди – та аз живея само веднъж! И жалката ни равносметка укорително повдига вежди, ощетеното ни съзнание рие миналото в безсилие, злобно забило пръсти в засъхналата му кора. Сякаш нечии придатък сме били, та питаме защо сме повече израстък, а не активно биещ орган, пълен с кръв, напоен с кръвта и усещанията на цялата Вселена. Пълни с празнота търсим виновника за опустошението.

И ето го, той стои повикан пред вратата, в гората, ей там зад онова дърво стои.

Усетил, че няма къде да избяга, където и да отвори очи – в съня си, в миналото си, сега, то ще е там, Георг загреба шепа листа в потен юмрук. И отвори ужасени очи. Усилието да долови всеки шум направи слуха му чувствителен така, че звукът от докосващо земята листо му причиняваше болка. Тук това, което не беше време, течеше по-бавно и от застояла тиня. Танцът на листата от клона на дървото до земята беше с продължителност на “Лебедово езеро”, но в злокобна тишина, пируетите им, непредизвикани от никакъв полъх, наподобяваха прецизно махало, което режеше влагата на остри зиг-зази. Нещо се размърда зад най-близкото дърво. Георг започна да се избутва с юмрук от земята, за да посрещне достойно поглъщането. Там, където ще изчезне, нямаше да има страх и въпроси. Тази надежда укрепи краката му. Когато съвсем се изправи, те не помръднаха, сякаш беше закован в калъп на ходилата му, подготвен за жертвен олтар.

 

Следва продължение...

» следваща част...

© Велина Караиванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??