Ех, какви времена бяха! Нямаше алкохол-менте, нямаше толкова полицаи по пътищата. И коли нямаше… Предприятието ни имаше служебен автобус. С него ходехме на работа и на банкети. Коледа не беше кой знае какъв празник тогава. Бях млад и натоварен с тежката задача да отговарям за шофьорите. Всеизвестно е че никой не се справил с тях. Нито Хитлер, нито Сталин. (Но една жена, шеф на гаража в УБО, ги беше вкарала в шише.) Чествахме Нова година служебно на Коледа. Дойдоха проверяващи от окръжното управление, направен беше отчет на дейността и после – веселата част. Като всеки банкет, и нашият тръгна по протокол. На масите бяха сервирани ракии и салати. Първа фаза – поздравления за изпълнения план, приветствия, пожелания, тостове… Както е прието, един говори, всички слушат. Домакинът ни беше дребен човек, ама голям зевзек. Щом попремина първата фаза, взе една китара и дръпна няколко подгряващи акорда. Обикновено разчитахме на него за поддържането на доброто настроение. Срещу него седеше една дама от окръжното управление. Всички очакваха да чуят: „Ой Кузьмич, Кузьмич, какой ты пич! Продал корову – купил "Москвич"! Или нещо от сорта. А той запя: „Недей тъгува за мойта изневяра…” Дамата насреща извади носна кърпа и взе да трие очи. Помислих че нещо ù е влязло в окото или в салатата ù има доста кромид, защото жените плачат истински само когато белят лук. Гримът ù се размаза. Носът ù потече… И ето че домакинът захвана: „Ела и виж от мен какво направи! Погледай, понарадвай ми се ти и после питай мога ли да те забравя…” След тези думи дамата неудържимо се разрида. Ние се стъписахме. Никой не посмя да се усмихне. Директорът ни беше мекушав, плешив човек. Веднага прие (по индукция) ревлива физиономия и взе салфетката пред себе си. Реакцията на главния счетоводител беше очаквана. Той винаги правеше това, което и директорът. Счетоводителките и касиерката се видяха принудени да го последват. Плановичката – строга и корава жена, нямаше избор... След малко цялата зала в ресторанта ревеше неудържимо, както рева цяла Северна Корея когато умря Ким Ир Сен. Сервитьорите се изпокриха, иначе индукцията и тях щеше да хване. Реването и смехът са заразни!  –  Тогава го разбрах. Последните хлипове заглъхнаха с края на песента. След това необичайно начало на веселата част нещата потръгнаха. Набързо обърнахме по няколко ракийки и минахме към втора фаза – разговор по двойки. Бръмнахме като кошер пчели. Чуваха се вицове и хуморески на различни диалекти. От вси страни кънтеше дружен смях. Силна беше истинската ракия… Не щеш ли, на врата се пръкна Стойчо Билкаро с три-четири авери. И успя да надвика всеобщото боботене: 
— Аз днеска имам пари! – това имане при него траеше само ден-два. Беше предал билките. 
— По един двоен джинс за ободряване на всички от мене!!! –  гръмна гласът му към сервитьорите. Директорът се беше вече пооклюмал. И това го стресна. Май не беше пил джин дотогава и го мислеше за някаква тонизираща напитка. Нямаше как да е по-назад от Стойчо. Стана, направи широки кръгови движения с ръка над главата си и извика: 
— И от мене… по още един двоен джинссссс… за ободрение… 
Бяхме вече в трета фаза – всички говорят, а никой никого не слуша. По едно време вдигаме наздравица, тия дето сме останали по масите, де. Мнозина вече липсваха.
Горе имаше стаи. На когото паднеха батериите се оттегляше в покоите си. Останалите се скупчвахме, да сме по-близо. И някой каза: Наздраве! Обаче, питието на шефа от окръга – свършило. А на някой, комуто джиновете са дошли повече и си е тръгнал, чашата стои пълна на една ръка разстояние. Той се пресегна, примляска и смотолеви: 
— Аз вече… нннннняам претенции коя чаша… е моя… 
Така се ободрихме, че после не помня кой се е добрал до автобуса. Когато се качих той се тресеше от: „В огин пламна Рила планина…” седнах зад шофьорската седалка и видях че е празна. Първо си помислих че съм гледал как се кара рейс и ако се наложи може и аз... Но разумът надделя над алкохола. Върнах се да търся шофьора Бай Станке. Залата беше празна. Тоалетните също. Покрай гардероба чух нещо като скърцане. Гледам – Бай Станке, вързал кънките под окачалките и блажено плува в царството на Морфей. Повиках подкрепление и го повлякохме към мястото му. Бомбетата на обувките му се триеха о асфалта. Тръснахме го на седалката, той се събуди и измънка нещо несвързано. Опря се на волана и включи на първа. Аз хванах скоростния лост и реших че не е нужно да превключва на други предавки повече. След няколко завоя автобусът спря. 
— Що, Бай Станке, да не би да ти се ходи до… 
— Аааа, нееее – прекъсна ме той – Я, един да слезне и да вида дали сме на пътя, и пак ще карам…
      Eх, какви времена бяха…