Думите на Тимоти

                                                                                             (Разказ)

                                    Поредната дошла пролет. На една малка тераса, в десния ѝ малък ъгъл, една лястовица беше свила гнездото си преди няколко години.

                                   За тази лястовица се знаеше не много... Тя изглеждаше като останалите лястовици и бе като тях: летяща, перната, свободолюбива, дива. И като всяка своя себеподобна – тя изпълняваше своята мисия на живота и цел на собственото си птиче съществуване: да отгледа своите малки, да остави поколение след себе си.

                                  Майката лястовица започна да отглежда новите си чеда в старото съхнещо гнездо. Тя не спираше да се грижи за своите малки душици от сутрин до вечер: по цял ден напускаше гнездото и се връщаше при него, за да носи мушици за бебетата си, ходеше за вода, и когато си идваше отново, малките лястовичета разтваряха небрежно своите човки, и поемаха бързо и нетърпеливо както мушиците от онова породило се чувство за глад, така и водата, която жаждата така ги мъчеше. А нощта спускаше ли се и нейният мрак обгръщаше ли света, милата им майчица се сгушваше до тях в гнездото и спускаше внимателно крилата си, за да ги топли и за да усетят нейната загриженост и обич.

                                  Една сутрин обаче, майката лястовица издаде своя писък. Писък от чувство на безпомощност и страх, обгърнали клетото ѝ малко сърце на птица. Нейните малки бяха паднали от гнездото. От онова старо, старо изсъхнало гнездо, като голяма част от него се бе счупила и по някакъв начин... някъде бе изчезнала. Гнездото остана оголено, счупено и останало като половината на огледало.

                                 Малките лястовичета записукаха. И те също от страх, и от тъга, че не са до любимата си майка.

                                 Дълго време стояха така – паднали на земята и писукащи жално, докато вратата на терасата... сетне не се отвори. Едно малко момиче се появи на прага ѝ. Зачуди се какво става. Първо видя как една лястовица стои по жиците нервно, а след това започна да размахва криле из въздуха. Все едно тя се опитваше да подскаже, че се нуждае от помощ. Очите на детето се отместиха от разтревожената майка и се стрелнаха случайно в посоката на гнездото, което бе счупено. Тогава то чу и писуканията на малките птиченца: скрити под табуретката - на сянка, пазещи се от лъчите на парещото жълто кълбо – слънцето.

                               -Какво ви се е случило, милички? - попита загрижено момичето.                                                                                                                                Лястовичетата го погледнаха и още повече се свиха едно в друго.

                               -Всичко ще е наред! Всичко ще се оправи! - проговори отново детето.

                              Така- то сложи двете малки птичета в картонена кутия от обувки. Сипа им в малка капачка от шише вода. И започна да ги наблюдава с любопитство, но и със съжаление. Състрадание също.

Детето погали едното бебе-лястовиче по гърба и видя,че то има раничка на гърба. Най-вероятно от падането. Другото наблюдаваше момичето и накланяше на моменти своята глава: ту наляво, ту надясно.                                                                            

                              Когато бяха оставени сами, майка им веднага кацна на кутията, снижи малката си глава с червена шийка и подаде мушици на своите чеда. Те трепнаха с крила, а лястовицата допря клюна си до главиците им, сякаш им казваше:

,,Всичко ще бъде наред, мили мои! Мама ви обича! Мама няма да ви изостави!".

                             Минаха така няколко дена и внезапно- едното лястовиче, което бе с раничка на гръбчето, излезе от кутията. Застана върху нея и започна да разперва крила. Щеше да полети. Момичето гледаше през прозореца със затаен дъх и видя- майката, която даде знак на едното си чедо да полети. То успя. То полетя и кацна на жицата до майка си. В кутията остана второто птиче, което детето реши да нарече Тимоти.

                            Тимоти стоеше така- самичък и уплашен. Той все още не можеше да лети, нито пък да излезе от кутията. И защо ли, момичето реши да се опита да се сприятели с него.

Приятелството им започна така – първо с един лек допир, с едно леко и внимателно докосване от страна на детето. То погали Тимоти и той за първи път обърна своята глава в посоката на тази на момичето.

                           Часовете минаваха бързо, птичето и детето бързо се сприятелиха.

                           В последните дни, когато детето усети, че Тимоти е готов да излезе от кутията и да полети, то пожела да прекара повече време с него. То продължаваше да го гали, да го милва по гръбчето, главата, перцата. Носеше му хладка вода. И с изграденото доверие помежду им, двамата се гушваха и заспиваха заедно често. Малкият Тимоти, свил се в дланта на детето, поглеждаше човешкия си приятел и като уверяваше себе си,че всичко е наред и че е в безопасност, бързаше да се изкачи по блузата на момичето и да се гушне, където му е най-удобно. Понякога заставаше на детското ѝ рамо, друг път се сгушваше в качулката на дрехата и заспиваше. А в последните дни и нощи, които прекарваха заедно, Тимоти вече се бе престрашил да се сгушва до момичето, където бе ключицата ѝ.

                        Една сутрин, Тимоти се видя излязъл от кутията. Момичето ахна от възхита, но нещо в нея сякаш се счупи. Усети и болка, и мъка, и тъга, че ще трябва да се разделя с пернатия си приятел.

                      Тимоти гледаше. Гледаше своето момиче, но гледаше и майка си, която го приканваше да заразмахва криле и да полети.

                      -Всичко е наред, мили мой малък Тимоти! Полети! Хайде! Чакат те! Не се бави! - проплака момичето.

                       И въпреки болката, която изпитваше в сърцето си, то се насили да се усмихне, за да увери приятелчето си,че всичко е наред.

                       Тимоти се приближи до детето. То до него също. Сбогуваха се с последния допир, с последното сгушване, с последните тъжни погледи на очите.

                      -Върви, мой малък Тимоти! Върви! Свободен си! Пускам те...на свобода! Защото...те обичам!

                       Тимоти се усмихна. Разпери крила... и полетя. Кацна на жицата до майка си.

                       Мина време. Вече беше късен следобед. Тимоти отдавна не стоеше на жицата. Гнездото вече се бе разпаднало изцяло. Едни думи отекнаха в една детска душа:

                       ,, Запомни от мен, че когато имаш неразказана и несподелена и непреодоляна история, раната от нея...никога няма да заздравее... Говори за нея, разказвай за нея, когато се чувстваш готова и сигурна, а аз ще бъда до теб винаги – тук, в сърцето! Благодаря ти,че се погрижи за мен, когато имах най-много нужда! Обикнах те, мое мило момиче! Обичам те, втора мила моя мамо!" .