Нощта е странен отрязък от денонощието. Простите неща изглеждат тайнствени. Откриваш истини, които блясъкът и цветовете ги размиват.

Няма луна, няма и звезди. Вървя, като слепец и се спъвам в буците пръст. Някъде в главата ми е, същото това огромно поле, по което съм бродил през деня.

Земята свърши и пропаднах. Последва удар в нещо меко, излъчващо своя топлина. Бях в някаква дупка. Интересно, че никога през деня не съм я виждал, а и тя е причудлива. Сякаш е живо същество. Порових в джоба си и извадих GSM-а.

Светнах, но около мен бе само най-обикновена пръст. Намерих един плосък камък и започнах да копая. Не знаех защо, но го правех. Не след дълго камъкът удари на кухо и отново полетях надолу. Светлината изчезна. Търкалях се и спрях. Много е потискащо, да си в пълен мрак. Извиках. Гласът ми отекна в дълбочината. Исках, жадувах, поне за  тънък лъч.

- Глупаво е да искаш отнякъде да дойде Светлината, щом я имаш в себе си.

Интересно, нямах усещането, че Някой е до мен, но го чувах напълно отчетливо. Изчистих цялото си съзнание и видях пръстите ми, че бавно започват да фосфоресцират. Светлината пропълзя по цялото ми тяло и ставаше все по-силна и по-силна.

- Видя ли, Светлината е в теб, просто трябва да повярваш в това.

Огледах се, до мен сред купчината топла пръст лежеше скелет.

- Това, какво е?

- Скелет... Всъщност плът.

- Но, защо е тук?

- Защото е търсил щастието, докато го е имал.

- Не разбрах?!

- Елементарно е. Щастлив си, когато спреш да търсиш щастието.

Пръстта под краката ми започна да се срива и бавно се спусках надолу.

- Къде отивам?

- У дома. Там, където са мислите ти.

- Но, слизайки надолу, няма да мога да изляза.

- Не мисли за Лошото, така го правиш силно. Дори и в най-бездънната дупка крилата могат да те спасят.

- Защо потъвам?

- За да разбереш най- съкровените си мисли трябва да потънеш дълбоко в съзнанието си.

Успях да се хвана за някакъв издаден камък. На него видях нарисувано сърце с кръв, вече покафеняло с годините.

- Кой е нарисувал това?

- Ти!

Вгледах се в рисунката и сърцето започна да свети и пулсира.

- Това е Любовта ти. Тя ще остане во веки, веков.

- Не разбирам, защо съм рисувал с кръвта си?

- Защото Любовта е в кръвта ти, тя е, която те прави жив.

- Нормално е да напиша - Обичам те!

- Любовта не може да се изрази с думи. Всъщност, може би думата Любов те спасява от болката на делника, но казана просто така е само дума.

-Този скелет, не трябва ли да бъде тук?

- Любовта не може да убие. Тя възкресява.

- Значи плътта и Любовта трябва да бъдат отделни, така Любовта ще бъде чиста и не омърсена от плътта.

- Плътта омърсява Любовта, когато не я е усетила, когато не е разрешила Тя да влезе в нея.

- Но тя може да разруши Любовта между двама души.

- Ако плътта определя връзката им да, но плът без Обич е онова, което видя по-нагоре.

Инстинктивно погледнах нагоре. Небето просветляваше...

 Целият съм схванат. Повдигнах се на лакти от дупката, в която явно съм заспал.

Над полето се стелеше призрачна мъгла.

                        Следва продължение.