Корнел хвърли последен, тревожен поглед към ранения си ловец и с Грен излязоха навън. Командирът протегна десницата си към избрания воин , който му подаде и своята и те се ръкуваха сърдечно.

- Представа нямате колко съм ви благодарен , господарю Грен! На вас и на мис Лиза! Задължен съм ви, много задължен, сър! Може да разчитате за всичко на мен! - рече със светнало лице мъжът от джунглите.

- Благодаря за думите ви, Корнел! Аз ще остана близо до нашата шатра, в случай че на  Лизи и потрябва нещо! Ще ви кажем щом Дък се събуди! - отвърна му избраният воин доволен.

- В такъв случай, ще ида да известя хората си! Сигурно се тревожат , а и изгарят от любопитство, въпреки злощастния инцидент... До скоро ,сър! -махна му командирът и тръгна към центъра на лагера.  

Грен остана сам пред входа на палатката им и реши също да запали свой огън. Взе сухи съчки и извади от джоба на дрехата си омагьосан кремък и памук за разпалване, като след малко пламъчетата   вече играеха на земята пред него, в импровизирано огнище от шест големи камъка. После мъжът приготви по-дебели дърва, с които да поддържа горенето и седна на тревата . Той започна разсеяно да си играе с една пръчка,  която от време на време слагаше в пламъците. Избраният воин се бе замислил отново за Гравин, както често му се случваше, щом останеше сам. Спомените с мъртвия му помощник минаваха един след друг през главата на Грен и той се натъжаваше все повече и повече , втренчен в пламъците, изгубил представа за времето. В миг една нежна ръка го обгърна през раменете и топли устни го целунаха по врата. Грен погледна към Лиза, с лице пълно с мъка.

- Пак ли мислиш за Гравин , мили? - попита го тя също посърнала от видът му.

- Да... - отвърна простичко воинът и отново започна да си играе с огъня.

- Знаеш, че душата му е в сигурните ръце на Рагиел, нали? Мисля, че Гравин е намерил покой и е продължил пътят си отвъд. -опита се да го утеши магьосницата за кой ли вече път.

- Умря заради мен... Умря, за да ме избави от ужасната сила на онова чудовище Евъруел! Трябваше да го накарам да ме слуша и да го пазя по-добре! Трябваше да го опазя жив, Лизи! Не мога да си го простя! Прекрасно момче умря заради мен! Не мога да си простя!

-Помниш какво ти каза приятелят ти, командир Брънт нали , любов моя? Гравин беше голям, осъзнат човек, с глава на раменете! Никой не би бил в състояние да го спре да прави това, което иска, освен ако може би не го бях заключила в подземията на Спелтън на сигурно място.... - опита се да се пошегува Лиза с плаха усмивка, явно за да  поповдигне малко духа на Грен. Той също и се усмихна някак на сила и продължи играта си с пламъците , като хвърли и едно доста голямо парче от стар дънер в тях. Любимата му го целуна пак по бузата и влезе обратно в палатката, без да казва нищо повече. След малко избраният воин забеляза, че започва да се стъмва и се загледа в другите палатки, лагерни огньове и хората край тях. Всички се бяха успокоили и се занимаваха с обичайните за тях дейности, бъбрейки весело. Мина още половин час и се зададоха и каруцата, тежко натоварена с месо и кожа, заедно с двама конника. Много от подчинените хора на Корнел се засилиха към тях и ги наобиколиха с радостни възгласи , но на Грен не му се ставаше. Още не го бе напуснала мъката му и не  му беше до превъзбудени , шумни тълпи от хора. Каруцата  бе бързо разтоварена в глъчка от доволни викове и шеги и скоро във въздуха се разнесе мирис на печено месо. Грен реши, че предпочита да остане сам, пък и гладът му не бе още  толкова силен, че да го вдигне на крака. След малко обаче видя, че към огъня му се приближават група млади момчета, с типичните за народите от джунглата тъмни кожи , голи глави и дрехи от одран дивеч. Те носеха голяма табла, с късове  прясно месо и имаха възхитени , любопитни погледи, насочени към седналия, посърнал  воин .

- Аммм... Добра вечер , сир! - подхвана едното от тях , което явно имаше най-много кураж.

- Добра вечер, синко! - отвърна му Грен и се насили да му се усмихне.

- Ами... командирът ни прати да ви донесем месо... сигурно сте гладни и ние ... чухме какво е станало с лова и се чудихме... може ли да ядем при вас, сир... Да ни разкажете и вие за тервовете!

Момчето беше с превъзбуден поглед, който криеше и силно възхищение. Младите ловци се взираха в Грен, сякаш беше някакъв полу-бог. Воинът разбра , че Корнел най-вероятно го е прехвалил пред хората си и сега младоците търсиха бойни разкази от първо лице. Не искаше да ги разочарова или огорчава , но наистина не му беше до това и тъкмо щеше учтиво да ги помоли да го оставят на мира, когато чу познат глас от входа на палатката им.

- Аз ще ви разкажа за тервовете , малките! - рече Дък с леко немощен, но уверен   глас.

Грен се обърна и видя с изумление, че ловецът някак бе на крака. По-скоро на един крак , защото счупеният му крайник, бе целият стегнат в голяма шина, стигаща чак до таза. Носеше кожен панталон , а торсът и ръцете му бяха бинтовани на места, заради многото рани по тях. Подпираше се с две дълги, дървени патерици , а лицето му светеше от радост и благодарност , докато гледаше към седналия воин. Лиза стоеше до него с ръка на гърбът му и също сияеше усмихната. Избраният от божеството мъж бе силно изненадан от толкова скорошното му възстановяване. Любимата му явно бе и невероятен лечител освен всичко друго.

-Сядайте при нас и дайте месото! Нека ви разкажа всичко от начало... - поде раненият ловец Дък , след като се бе наместил с изненадваща ловкост, въпреки състоянието си, на метър от седящия там Грен.