Душата си отива последна
Изобщо не ме бива в разказването, все си мисля, че отегчавам хората, но реших да поема този риск и да споделя едно свое преживяване, на пръв поглед съвсем незначително.
В неделното утро, малко след пет часа сутринта се събудих от птичи песни. Не можах да заспя повече и станах. Първото нещо което видях излизайки от спалнята бе протягащата се котка на дивана, която винаги е доволна от моето появяване. Обикновено си правя кафе и се занимавам с нещо свое, но този път реших да се насладя на птичата еуфория по-отблизо и излязох на двора. Хладината която ме обгърна беше някак приятна а във въздуха се носеше аромат на трева и още нещо, което не мога да опиша, само знам, че това усещане съм изпитвала единствено на село при баба и дядо, където съм била най-щастлива!
Чашата с кафе носех със себе си и отпивайки поредната глътка, реших да засадя няколко стръкчета мушкато, които отдавна си бяха пуснали коренчета в едно бурканче с вода. Приготвих си саксиите и се отнесох в моя си свят. Спокойствието ми бе нарушено от удар, сякаш в стъкло. Последва тупване в близост до мен. Първото което си помислих бе, че четири годишната ми дъщеря се е събудила и е хвърлила играчка от прозореца, който се намира над мен, но веднага забелязах нещо, което спря дъхът ми. Беше птиче, може би по-малко и от врабче, лежеше безпомощно на земята и леко подритваше с крачета. Без да се замисля, взех пухчето в ръце и съвсем импулсивно извиках на глас: „О, моля те, не си отивай!”
Не знаех какво точно да направя, беше толкова мъничко, сърчицето му все още биеше, а от отворената човчица се виждаше капчица кръв! Разтреперах се, сякаш държах собственото си дете, опитах се да го масажирам, но птичето просто клюмна малката си главичка. Беше красива, шарена, пухена топчица, държах го, а сълзите ми напираха.
За мнозина това би се оказала една глупава история, на която не си струва да се обръща и грам внимание, но в моята глава нахлуха мисли. Някъде остана клонче или гнездо с друго птиче, което навярно щеше да се тревожи! Ами ако има малки, те са обречени без своята майчица!
Денят набираше скорост, вече не се чуваха птици, по-скоро, градският шум ги заглушаваше, а аз продължавах да мисля! Не сме ли и ние като птиците, устремени, целенасочени, вглъбени! А душата - онази мъничка частица от нас просто чака мига, в който ще бъде призована!
© Руми All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Албенче, Елка, поздрав и от мен с благодарност!
-
Нямам думи! Много се развълнувах от тази съвсем обикновена история! Поздрави!
-
Трогателен разказ, който те кара да се замислиш...Поздравления, Руми!
-
Силве, благодаря ти, че си се отбила при мен! Поздрав!
-
Колко топла и човешка история, Руми. Майчиното сърце е съпричастно и знае, че и птиците и животните не са кой знае колко по-различни от нас, когато става дума за децата им. Поздрави 🌸.
-
Благодаря ви, че се отбихте при мен, мили приятели!
Дали си отива душата или не, дали я има в хората или я няма, по-важно е да не изгубим своята идентичност! Пожелавам на всеки един от вас прекрасна събота! -
Руми, поздравявам те! Трогна ме твоята нежна и мила история! Написана с много топлина! Сякаш аз бях това малко птиче и чувствах топлите ръце! Божиите ръце,които са най-сигурното място за наранената.душа! Истинско,прекрасно е! Няма да пропусна да поставя в любими!
-
Трогателна история и замисляща. И ние " летим" без да знаем какво ни чака...🌺 Харесвам чувствителната ти натура, Руми. И тъжното чувство, когато сме безпомощни
-
Разказът ми хареса. Но - душата си отива първа. Познавам маса хора с отдавна изгубена душа, физически съществуващи някак си...
-
Дребна историйка,но трява ли да видим умиращ слон,за да почувстваме тъгата?!Хареса ми,Руми,и това го можеш!
-
Да, ние сме като птиците...
Живеем и умираме, летейки...
Но се появи въпрос:
Отива ли си наистина душата?
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
