Душата си отива последна
Изобщо не ме бива в разказването, все си мисля, че отегчавам хората, но реших да поема този риск и да споделя едно свое преживяване, на пръв поглед съвсем незначително.
В неделното утро, малко след пет часа сутринта се събудих от птичи песни. Не можах да заспя повече и станах. Първото нещо което видях излизайки от спалнята бе протягащата се котка на дивана, която винаги е доволна от моето появяване. Обикновено си правя кафе и се занимавам с нещо свое, но този път реших да се насладя на птичата еуфория по-отблизо и излязох на двора. Хладината която ме обгърна беше някак приятна а във въздуха се носеше аромат на трева и още нещо, което не мога да опиша, само знам, че това усещане съм изпитвала единствено на село при баба и дядо, където съм била най-щастлива!
Чашата с кафе носех със себе си и отпивайки поредната глътка, реших да засадя няколко стръкчета мушкато, които отдавна си бяха пуснали коренчета в едно бурканче с вода. Приготвих си саксиите и се отнесох в моя си свят. Спокойствието ми бе нарушено от удар, сякаш в стъкло. Последва тупване в близост до мен. Първото което си помислих бе, че четири годишната ми дъщеря се е събудила и е хвърлила играчка от прозореца, който се намира над мен, но веднага забелязах нещо, което спря дъхът ми. Беше птиче, може би по-малко и от врабче, лежеше безпомощно на земята и леко подритваше с крачета. Без да се замисля, взех пухчето в ръце и съвсем импулсивно извиках на глас: „О, моля те, не си отивай!”
Не знаех какво точно да направя, беше толкова мъничко, сърчицето му все още биеше, а от отворената човчица се виждаше капчица кръв! Разтреперах се, сякаш държах собственото си дете, опитах се да го масажирам, но птичето просто клюмна малката си главичка. Беше красива, шарена, пухена топчица, държах го, а сълзите ми напираха.
За мнозина това би се оказала една глупава история, на която не си струва да се обръща и грам внимание, но в моята глава нахлуха мисли. Някъде остана клонче или гнездо с друго птиче, което навярно щеше да се тревожи! Ами ако има малки, те са обречени без своята майчица!
Денят набираше скорост, вече не се чуваха птици, по-скоро, градският шум ги заглушаваше, а аз продължавах да мисля! Не сме ли и ние като птиците, устремени, целенасочени, вглъбени! А душата - онази мъничка частица от нас просто чака мига, в който ще бъде призована!
© Руми All rights reserved.
