Dec 14, 2022, 1:33 PM

Две сини кърпи 

  Prose » Narratives
404 0 5
4 мин reading

     

      Бях вече на плажа и наблюдавах как морето се пробужда от лъчите на слънцето. Тихо, позлатено,  равно като тепсия. Дори чайките, странно, ги нямаше. Съвсем сам, както всяка сутрин от няколко години насам. В ръце държах две сини хавлиени кърпи, единственото което е останало от родителите ми на този плаж.

                                                                                        ***

     Киро изпи набързо кафето и тръгна към плажа. Започваше още един досаден ден. Мразеше тази работа, но нямаше друга на този етап. Закрепи чантичката за пари около кръста си, окачи  касовия апарат и облече тениската  на събирач на такса чадър и шезлонг.

    Когато дойде, всички шезлонги бяха подредени и се насочи към първите посетители. Събра парите и зачака следващите. Реейки поглед, забеляза две сини кърпи заслани на два шезлонга на първа линия.

     -  Е ,  пак някой си е запазил място и ще спи до обяд. Безобразие – изрече на глас.

Плажът започна бързо да се пълни. Киро се улиса в работа и забрави. Обикаля безспирно до два  следобед и се прибра с оборота в бунгалото. Предаде  парите и апарата и се отдаде на почивката си.

       На следващата сутрин отново забеляза кърпите. Закани се , че днес ще следи внимателно за притежателите им. Не си спомняше, вчера да ги е таксувал. Внимаваше до едно време, но денят бе събота и плажът се препълни и пак забрави. Така мина и неделята. Но в понеделник, отново ги забеляза под същия чадър.

„-  Днес ще ги хвана - закани се с крива усмивка .“

Денят бе по- спокоен, но не забеляза някой да седне на кърпите. Тръгна си. Когато  предаде касата  ми каза:

   - Шефе, от известно време забелязвам две хавлии, постлани на шезлонгите на първа линия, но не виждам никой да сяда.

     - Не се занимавай , гледай плажуващите да са доволни и да няма нередности – отговорих сухо.

 

                                                                                            ***

   Отново бях на плажа. Слънцето се готвеше да изплува. Нямаше никой. Постлах едната хавлия и седнах, а с другата се заметнах. Отново ме  бе налегнала моята си тъга.

                                                                                          

                                                                                            ***

   Мама и тате се обичали се още от училище.Седели на един чин. Оженили се млади. Скоро съм се родил аз. Както ми разказваше баба, съм бил ужасно бебе. Рев по цяла нощ, а денем капризен. Когато съм пораснал за детска градина, съм хвърлил голямо дране и не съм пускал майка ми да тръгне. Правили два неуспешни опита да ме адаптират и от няма- накъде,  мама напуснала работа и останала вкъщи да ме гледа. Цели 5 години не съм се отделял от родителите си и за час. После по думите на баба някак съм се поочовечил и съм се съгласил да ме гледа тя.

          Добра жена беше, до последно ми трепереше. Сякаш чувстваше вина, че на рождения ден на тате предложила да ме гледа, а те с мама да отидат сами на море.        

          Като пристигнали се обадили от пощенския клон и толкова. Отишли и просто една нощ изчезнали.  Единственото , което намерили от тях на плажа са двете сини хавлиени кърпи, които баба им подарила.

        Дълго ги търсили , но не намерили и следа. Така израснах без тях. Баба често плачеше скришом. Дядо рядко се усмихваше и то само на мен.

                                                                                          ***

        Слънцето изплува на хоризонта. Погледнах морето, отново бе прекрасно. Вятърът погали лицето ми и усетих хладните сълзи. Не ги избърсах – оставих ги да достигнат устните. Бяха солени като морето.

        - Къде сте , мамо и тате ? Моренце, кажи ми !- изрекох на глас и потреперих.

   Тръгнах забързано към бунгалото, за да не срещна някой. Притисках  хавлиите до гърдите си. Реших вече да не ги постилам на шезлонгите. Отчаяната надежда, че ще седнат на тях, си бе отишла завинаги. Морето запази тайната си, какво се е случило с татко и мама.

   И дядо и баба ги няма, за да им ги дам. Отидоха си един след друг нещастни. Дори аз не им дадох утеха.

   Заля ме безкрайната ми мъка и самота. Жестоко бяха стиснали с коравите си пръсти сърцето ми.

   Прибрах се в бунгалото, включих кафеварката и окачих кърпите на простора, за да ми пречат да виждам морето. Вече знаех, че това е последният ми сезон на този плаж.

 

                                                                                        ***

         Киро влезе в бунгалото ми. Подаде апарата и парите. Излезе  и погледна към простора. Погледна двете сини кърпи за секунда-две повече.

„-  Прибрал ги е. Намерили две овехтели хавлии да си запазват шезлонги. Ха, да ги видим сега!-помисли си той и помаха на приятелката си, която идваше при него.“

Морето блестеше мълчаливо...

 

 

© Люси Атанасова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??