Така... нека първо се представя. Казвам се мис Х, интересно име, а?

Цялата ми биография се свежда до дете на разведени родители, частен ученик, поетеса-аматьор, депресирана девойка, посещаваща психолог всеки вторник от две години насам, философ по душа и лесбийка до скоро. Не се шегувам, просто съм искрена - за сефте. Сега вероятно ще ме попитате "Това ли беше твоята драма?". Ами не, има и още. Относно хапчетата в заглавието, става въпрос за две срещи... с мъж. Винаги става въпрос за мъж - точно като в романите на Сандра Браун, дето чете баба ми. Срещнах го по доста забавен начин; е, технически не го срещнах, а говорих с него по телефона. Един януарски следобед, барикадирала се в стаята ми, както винаги, се обадих на една моя приятелка да си поговорим, че ми беше самотно. Нека я наречем мис B. Тя, както винаги, разпускаше с компанията, но намери малко време и за мен. На третата минута от разговора чух мъжки глас в слушалката... Брей! Притежателят на този глас просто ù грабнал телефона от ръката, за да разбере тя с кого говори. Разговорът с него, макар и напълно безсмислен, беше някак приятен и забавен. Последните му думи към мен, преди да бъде брутално фраснат зад врата от мис B., бяха "Ще ти пратя sms със скайпа ми". Няколко дни по-късно, докато ровех из телефона си в търсене на един файл, попаднах на въпросното съобщение. Честно казано, дори бях заправила за него и онова момче, но както и да е... Поисках му пълномощно и след два часа той вече беше онлайн за мен. Тогава се запознахме официално, мистър Х. Много мило момче, наистина. Той нямаше нищо общо с тукашните Ромеовци, умеещи всичко и без грам възпитание. Та беше един чат... 6 часа. След още два дни виртуални приказки си уговорихме среща. Нищо особено, просто кафе. Той дойде до моя град, но ме накара да повървя, защото беше слязъл на грешната спирка. По телефона, вървейки, го попитах по какво ще го позная, а той със засмян глас ми отговори: "Аз съм метър и деветдесет, ще ме видиш". Когато пристигнах, от всичките две кучета и един човек на спирката, го познах от първия път. Той ме погледна и се усмихна, а аз го огледах от глава до пети и дискретно пуснах лютивия спрей в чантата си - безопасен е, нищо няма да ми направи. Пътьом му показах местните забележителности, т.е. плод и зеленчука, и седнахме в едно кафене. Той беше първото момче, което успя да ме впечатли. Сладък, интелигентен, забавен и с готини трапчинки. После, както става обикновено се натискахме... и беше хубаво. Изпратих го до влака и се прибрах. Още същата вечер мистър Х ми писа. Била съм му липсвала и т.н. Това, естествено, води до уговорки за втора среща, но този път на неговото място. Около три дни по-късно изпих втората таблетка нищо. Още във влака му се обадих и той ме помоли да го изчакам половин час в някое кафене, че още не се бил прибрал от училище. О'кей, на мен това не ми беше проблем. Когато се видяхме, той ме хвана за ръката, а аз вътрешно се стреснах (никое момче досега не го беше правило). С нас дойде и един негов приятел. Той май не схвана намека "Ние трябва да говорим за нещо". Отидохме в едно кафене - от онези, дето се посещават от бабки, социални отрепки и майки с дечица. Още не съм наясно как оцелях два часа, без да дишам, защото езикът ми беше в гърлото му. Дори имаше кой да ни оплюе, визирам две възрастни дами, дето обсъждаха, че нямаме срам. Боже, заклевам се, дори шоколадът не е толкова сладък. Накрая май си полафихме и той ме изпрати. Повече не ме и потърси. Всъщност го направи... след месец. И то в най неподходящия момент, когато пастрокът ми току-що беше починал. Целият разговор протече три минути и то не много смислени. Каза ми, че нищо не било станалот просто защото тогава не му било до връзки, иначе, ако бил исках, би могъл да покаже много повече от себе си. Тоест бла-бла-бла... "Искам да се разберем, та да не се сърдиш после, защото нищо не съм казал" или, иначе казано "Няма изгледи да ми пуснеш скоро“. Сякаш някой ми беше ударил шамар. Аз, която се клех, че мъж не може да нарани чувствата ми, сега бях дори малко, но все пак наранена. Вероятно, защото наистина го харесвах и смятах, че, като е възпитан, начетен и т.н., е пораснал, но всъщност той беше само на 17 - точно като мен. Сега следва да попитате "И къде е поуката?". Отговорът е много прост, поука няма. Има само едно разочарование, първо от многото следващи.