Баба Мария живееше на главната улица,точно до селската централна спирка на автобуса за големия град. Целият ѝ живот премина до тази спирка или както си мислеше тя сега, на достолепната деветдесетгодишна възраст, покрай нея. В къщата до улицата тя беше дошла, като млада снаха едва седемнадесетгодишна. Годините и те преминаха край спирката. Къде весели, къде тъжни, търкаляха се, търкаляха надолу по пътя. Баба Мария никога не забрави деня, когато монтираха голям бетонен стълб, а отгоре на върхът му нова електрическа лампа. Сега баба Мария беше останала сама. Съпругът ѝ почина преди десет години, дъщеря ѝ замина за Гърция и там се ожени... Остана сама, до спирката и под електрическия стълб. Утеха ѝ беше комшийката, младата Мария, нейна съименничка. Ходеха си на гости, говореха си. Младата Мария си имаше ѝ тя болка, като всички живи хора. Беше омъжена от седем години, а си нямаше дечица. Баба Мария я успокояваше:
- И ти, ще се сдобиеш с рожбица! Само вярвай и се моли!
Дали от молитвите или ...