Дядовата ръкавичка

Милко беше послушно и добро дете. Повечето време прекарваше при баба, на село. Тичаше волен на двора. Хващаше бръмбари и пеперуди. Сипваше вода на малките жълти пиленца. Рисуваше с пръчка по утъпканата пръст до селската къща... Имаше много интересни неща, които да прави. 

Дойде есента и неговите родители тържествено му съобщиха, че тръгва на детска градина. До сега, цели пет години за него се грижеше баба му. 

Детската градина не му хареса. Имаше много деца, които крещяха силно. Дърпаха се едно друго. Вземаха най-хубавите играчки, с които да си играят. За Милко оставаха три надраскани червени кубчета. Никое от децата не ги искаше. Той сядаше мълчаливо на килима и цял ден ги подреждаше. Погледът му беше винаги отправен към вратата. Чакаше да го вземат. Да си го приберат вкъщи, далеч от това шумно място.

Един ден една от госпожите нареди всички деца на малките столчета. След това седна срещу тях на един от големите столове за възрастни. Разтвори една малка книжка.

   - Деца, сега ще ви прочета приказката на българският писател Елин Пелин,"Дядовата ръкавичка". Искам внимателно да слушате, защото преди Коледа, ще изнесем пред родителите,пиеса по нея. Тези от вас, които са най-послушни, ще получат роля в нея.

Милко слушаше внимателно текста на приказката. Тя толкова много му хареса. Не разбираше, какво е пиеса, роля, но искаше да се докосне до това вълшебство. Да влезе и той в топлата дядова ръкавичка. От този ден нататък той гледаше да стои на едно място. Да не се блъска с другите деца. Мълчеше си и гледаше към вратата. Надяваше се да го изберат за приказката. Двама чичковци донесоха една огромна ръкавица, направена от картон. В средата ѝ имаше малка вратичка, откъдето щяха да влизат героите. Госпожата започна да разпределя ролите. Съобщаваше имената на децата. Милко не чу своето име.

 Когото се прибра у дома, след детската градина, Милко седна на леглото и заплака. Майка му веднага коленичи пред него.

    - Защо плачеш? Какво се е случило?

    - Госпожата каза, кои ще играят в "Дядовата ръкавичка"! - хлипайки говореше Милко - На най-непослушните раздаде ролата, а мен не ме прочете! Аз най-много слушах, Мамо!

     - Недей плачи, мило! Роля се казва, не рола! Утре ще отида да говоря!

   На другия ден, докато си играеше с кубчетата,Милко видя как майка му влиза в стаята на детската градина. Тя не тръгна към него, а към двете детски учителки. Дълго говори нещо с тях. Видя как майка му се разплака и с кърпичка започна да бърше сълзите си. "И мама иска сигурно роля" - помисли си той. След разговора майка му дойде при него и го целуна по челото.

    - Бъди послушен! - изрече тя. - Довечера, ще дойда да те взема. Сега отивам на работа. 

  Милко кимна глава в знак на съгласие. Щом вратата се затвори,двете госпожѝ се надвесиха над него, като си говореха.

    -Това дебелото се е оплакало! Дай да му дадем да играе мечката. Да си нямаме проблеми...

  Така се взе решение Милко да участва в постановката. Дадоха му едно листче, на което беше написана неговата реплика. С помощта на мама и тати той я научи наизуст.

    Един ден преди Коледа в детската градина имаше празник. Всички родители бяха дошли, за да гледат как малките деца ще изиграят "Дядовата ръкавичка". Милко беше облечен в кафяв плюшен костюм на мечка. От главата му висяха огромни уши. Сигурно нямаше по-щастлива мечка на света от него в този момент. 

   Представлението свърши и всички ръкопляскаха дълго. Имаше фотограф, който правеше снимки. Дадоха и на Милко една снимка. На нея - той облечен, като мечка пред "Дядовата ръкавичка". 

  Дълго време след това събитие Милко държеше тази фотография под възглавничката си вкъщи.

Вечер преди да заспи си я поглеждаше. От там го гледаше една мечка. Голяма, но с малко добро сърчице.