Дявол - част 3

        - И отново да кажа добре дошли на тридесет годишнината от завършването на 87 випуск, уважаеми колеги. Нека прекараме една хубава вечер в спомени от най- красивите ни години от нашия живот - студентските! – финалните думи на така или иначе пълната с клишета реч на организатора на срещата. Така го подразни, ама нямаше как и започна също да аплодира дебелия и губещия войната с косопада господин, който даже не си го спомняше в интерес на истината. 

         Доста време се чудеше дали да посети това мероприятие, все пак знаеше как ще протече. Щяха да го похвалят за успехите, които е постигнал, после щяха да се опитат да си избият комплексите със снимки на децата и жените си. Но накрая прецени, че вместо да седи вкъщи сам, ще е по-добре да се види със старите приятели от групата му в университета, тъкмо щеше да се разведри.
Пък и самата обстановка му допадна. Изискан ресторант, всички хора облечени с класа, табелките с имената на всяка маса. Пък и не всеки доживява 30 години след завършването на висшето си образование.

            Както винаги, се оказа прав, цяла вечер на масата с колегите си от групата коментираха семействата си и той почна да се чувства доста нервен от този факт.
         - Ей, профче, к’во се лигавиш? – успя да каже вече солидно подпийналия  срещу него ендокринолог.
         - Не те разбирам?
        - Какво  само лигавиш това питие, още ти е първото, къде отиде Дон Биро Цирозов, онзи, който първи и втори курс беше магистър по купоните.
        - Него вече отдавна го няма, много золуми правеше – каза някак си носталгично за себе си и си спомни за лудите нощи в общежитията.
        - Помниш ли втори курс, така се беше направил на летва, че бе единственият смелчага, който „заби” внучката на декана. Много хора още ти сваляме шапка за смелостта.
        - Смел изглеждам сега. Ама тогава тя ме заплашваше, че ако не ù предложа връзка, щяла да ми уреди близка  "делова" среща с дядо ù. Добре, че го хванаха с подкуп и го изритаха, иначе сигурно щях да съм женен за нея. – и се засмя от сърце, нещо, което не се бе случвало от доста време. А със него се засмяха всички на масата. Последва наздравица.
        - Извинете ме, приятели, но искам да ида да видя един човек.
               

        Стана от масата и се запъти към нея. Дали това беше наистина тя? Дали ще го познае. Нямаше грешка, това беше Лизи, седяща сама на една маса в края на ресторанта, гледаща към дансинга и усмихваща се със същата тази разтапяща усмивка, в която се беше влюбил до полуда.
                - Добър вечер, мога ли да седна за малко?
                - Уважаеми професоре, на какво дължа честта да искате точно моята компания?
                - Така, просто искам да те видя, да питам как я караш.
                - Продължаваш да ме учудваш с интереса си към мен, също както обаждането ти, преди да заминеш за специализацията.
                - Колкото и да не ти се вярва, значиш доста за мен.
                - Не се и съмнявам, все пак два месеца ме сваляше, накара ме да се влюбя до уши в теб, накрая преспа с мен, открадна бельото ми за твоята извратена колекция. – долавяше се доста злобна нотка в гласа ù.
                - (Какво е насадил в съзнанието ти онзи проклетник?). Съжалявам, доста грешки направих на времето. Как си, стана ли кардиохирург, както искаше?
                - Изобщо не. Лична лекарка съм в родния си град. Нямаше време за специализация. – и отвори чантичката си, от която измъкна снимка.
                - Това семейството ли ти е? – едвам измънка и едвам сдържаше неприятната емоция, която го завладя.
                - Да, дъщеря ми, близнаците  и съпругът ми, който както винаги закъснява, защото още преди половин час трябваше да дойде да ме вземе.
                - Значи му дължа питие, ако беше стриктен във времето си, нямаше да те видя.
                - Сигурно е така. А ти, как се справяш в личен план, за професионалния не питам, всеки знае за публикациите ти, за това, че си доста цитиран от международни  автори.
                - Прилично зле съм, нито жена, нито деца. Така ми била съдбата явно.
                - Аз съм най-щастливата жена на света. Не съжалявам, че не станах лекарката, за която мечтаех.

                - Явно много ги обичаш.

                - Така е. За нищо на света не бих ги заменила. Те са моят смисъл. Открих мъжа на живота си и просто не го пуснах. Ай, ето го моя господин, съжалявам, но тръгвам, изморена съм много.
                - Няма проблем. Беше ми приятно да те видя, макар и за малко.
                - И на мен. - отвърна тя и стана, взе палтото си и тръгна към изхода, като той не откъсваше поглед от отдалечаващата се жена.

          

                                                                                     ***

              Минаваше два през нощта. Вървеше и мислеше за срещата си с Лизи. Спомняше си как изглеждаше тази вечер. Малките обеци, които ù стояха идеално. Роклята в червен цвят, този, който той мразеше и винаги ù беше казвал, че не го харесва. Усмивката, начина, по който хващаше кичур коса и прекарваше пръсти през него. Ах, сладки спомени. Де и тя да помнеше как я обичаше, как учиха заедно, как тя лягаше върху него, как му казваше „Гушкай ме, де”, когато гледаха филм, нейното потръпване на крачетата, когато го направеше. А Дяволът какво е направил. Убил е всички спомени и оставил една гнусна следа в спомените ù за него.
               

               Повървя още малко и видя денонощен магазин. Спря се и се зачуди дали да не си вземе една бутилка за вкъщи. Борбата с тази мисъл беше голяма. „Дали пък да не се напия?”. Този въпрос се въртя в главата му няколко минути, но си спомни как след като се прибра от Франция, имаше една година, в която едвам не опропасти всичко заради пиене. И продължи към хотела.

                Ключалката изщрака шумно при заключването. Свали палтото си, закачи го и започна да сваля вратовръзката си. За миг погледна към мини-бара, но веднага отвърна поглед към масата, където на стола стоеше позната физиономия от преди пет години в хотела, когато беше лектор на конференцията по генетични заболявания.
                - Имаш навика да ме преследваш по хотелите ли?
                - Моля Ви се, г-н професор, къде са Ви обноските? Не се ли радвате да ме видите?
                - Не! Пък и защо ми говориш на "Вие"?
                - Това заболя, ама ще го преживея.
                - За какво си дошъл този път? – попита го раздразнено.
                - Как мина, видя ли се с нея?
                - Ако ще злорадстваш, по-добре си върви. Не искам пак да мятам чаша към теб. Предния път  щяха да ме изгонят. Някакъв китайски бизнесмен се събудил и се оплакал. Пък нали си ангел, трябва да знаеш даже и какво сме си казали.
                - Ти си виновен, не аз, защо мяташ чаши наляво-надясно.
                - Така е. Кажи каквото имаш да казваш и ме остави на мира. Като му дойде времето, ще ми се подиграваш в ада. Нали там ми пазеше място?
                - А ако ти кажа, че съм дошъл за онова, за което ме помоли преди  27 години. Или не помниш, беше доста пиян.   

                - Не те разбирам. Хайде тръгвай си, нямам настроение за разговор с теб.

                - Дошъл съм да ти предложа нещо, което на никой друг не съм предлагал. Нова сделка, връщам ти стария живот, съдбата, която трябваше да изживееш с Лизи, с децата и всички там лигави истории.
              - Дявол с чувство за хумор. Махай се наистина. Спи ми се.

              - Истина е, продаваш душата си и хоп, утре се събуждаш при нея, децата скачат на двора, ти си щастлив.
               - Защо душата ми?

               - Еми, не мога да остана с празни ръце, ако изживееш истинската ти съдба, нямаше да пиеш, нямаше да развратничиш, щеше да почиташ родителите си и т.н и т.н. Знаеш как е, имам имидж да поддържам. Ако те опростя, много хора ще искат промяна в сделките.

               - И защо ще предлагаш това, имайки предвид, че съм нещастен и пак имаш душата ми?

               - Така, просто си ми любимец. Пък и се чувствам гузно, ще прибера  душата си за ада, пък и за мой си кеф  отнех и щастието, което ти бе отредено.

               - Спести си глупостите. - тонът му беше доста категоричен. – Отлично знам защо искаш да ми предложиш това. Пределно ми е ясно, че още в нощта, в която ти казах „ДА”, подпечатах еднопосочния си билет за пъкъла. Да, сключих сделка с Дявола,  какъв по-голям повод си търси човек, за да потегли направо надолу. Искаш да го направя, за да унищожиш и малкото човещина, останала в мен, нали? Искаш да взема чуждото щастие. Щастие, което ще ми е само на спомени, а няма да съм изживял. Няма да стане. Макар и абониран за вечното мъчение в преизподнята, аз я обичам и няма да ù го причиня. Няма да го причиня на нея. Тя е щастлива, това е важно за мен.

               - Няма те лъжа, прав си? Но пак си помисли, щастие и ад, или нещастие и ад? Офертата ще ми важи още малко!

               - НЕ! А сега се изпрати. И следващия път искам да те видя, когато съм долу. Нищо лично, просто не си ми приятен.

              - Внимавай как ми говориш! - заплашително изсъска падналият ангел.

              - Ако ще ходя в ада, ще ида с достойнство, признавам, че сгреших, признавам, че съм нещастен, признавам, че това, което мислех, че ще направи  живота ми смислен, го размених за жената, която обичах и все още обичам. Но няма да се отвърна от думите си. Не съм като теб.   А сега наистина те моля да напуснеш.

             - Добре, ще се видим в ада, г-н професоре – и тръгна. Колкото и да не искаше да си признае, този път беше победен. За пръв път на негово предложение му казаха „НЕ”.