Дъжд
Дъждът изми улиците, както сълзите-душата ми.
Заедно с падащите капки изчезваше прахът на умората, калта на преживяните разочарования, мръсотията на ежедневието. И с всяка следваща, сърцето ми ставаше по-чисто, а мислите-по-истински. И верни.
Тъгата ми се разтвори в тях.
Стичаха се по лицето ми, отмивайки болката.
Падаха по дланите ми и заличаваха линиите на погрешните решения, които бях взела. Изтриваха спомените и незададените въпроси.
Търсеха устните ми, носейки солта на неоткрити океани. Океани, които са в мен самата. Океани от несподелена... и от споделена обич. От сбъднати и несбъднати мечти. И от такива, които дори още не са се родили.
Океани, които дори аз самата едва ли някога ще познавам.
А това е прекрасно. защото винаги ще знам, че вътре, в мен самата всъщност има един цял, красив и неоткрит свят, който ще продължавам да откривам. Който ще продължава да ме изненадва. И да ражда поезия.
Че вътре в мен има цяла вселена на непознати чудеса. На нови сънища, които да сънувам и на нови идеи, които да ме вълнуват.
На нови мисли.
На нова тъга.
Винаги ще нося този свят в себе си.
И винаги ще мога просто да спра под дъжда и да го оставя да се смеси със сълзите ми.
Днес не плаках за нищо определено. И в същото време плаках за всичко.
Откривайки слабостта си, понякога се чувстваш по-силен.
Понякога сълзите просто трябва да бъдат пуснати.
За да те пречистят.
За да може слънцето да изгрее над теб.
И за да продължиш да живееш.
© Мариета Караджова All rights reserved.
