На Р.П.

     Слънцето вече почти се беше сляло със хоризонта. Настъпваше този прекрасен момент, точно преди залез слънце. Слънцето протягаше със сетни сили последните си лъчи. Тези лъчи бяха по-различни от онези, които огряваха през деня. Те сякаш окъпваха в злато всичко, до което се докоснат.
    Той погледна небето и въздъхна сякаш облекчено - минаваше поредният дълъг ден. И крайно време беше за това, вече всичко му натежаваше - раницата сякаш беше станала по-тежка, а по обувките сякаш беше полепнало олово.
    Би последният звънец и той се придвижи облекчено извън задушната сграда. Отвори вратата и слънчевите лъчи огряха лицето му. Вятърът шумолеше в клоните на дърветата като приспивна песен. Той вдиша дълбоко и се оправи към спирката, както правеше всеки друг ден. 
    След третата крачка усети как нещо удари леко рамото му. " Сигурно си въобразявам" - помисли си той. След секунда втора капка се стовари точно върху горната му устна.
    Докато разбере какво се случва капките заваляха една след друга. Всяка капка беше жадувана до болка от прегрялото му тяло. След всяка тялото му потръпваше в мини екстаз и събуждаше желанието му за още и още...
   Слънцето не спря да грее, а капките се стоварваха върху него една след друга, всяка от които по-яростна от предходната.
   Те сякаш вече не просто падаха хаотично от небето, а се състезаваха коя да се забие по-надълбоко в косите му, коя да попие първа в дрехите му.
   Той хвърли небрежен поглед към образувалата се до него локва - беше целият подгизнал. В косите блестяха капки, а дрехите бяха пропити с вода до последния сантиметър. 
   Той се спря за секунда и се загледа в отражението си. " Какво пък - помисли си той - така и така вече съм вир-вода".
Усмихна се и направи рязък завой - тази вечер нямаше да се прибира с автобуса.
Вместо това той потегли към Марица да охлади прегрялото си тяло.

   Свали бавно тениската - хвана я с дясната ръка, както беше свикнал, и я придърпа през главата си. Сега беше без тениска, оставаше да се освободи и от дънките. Първо едното копче, след него и другото. По-нататък гравитацията сама свърши работата си. Оставаха само боксерките. 
   Той се огледа наоколо - веднъж, после още един път и още един, за всеки случай.
Нямаше никой или поне така изглеждаше. Прекърши врат, раздвижи рамене и се престраши да свали боксерките...
Сега, напълно освободен от тежкото бреме на мокрите дрехи, той се потопи във водата. 
   Първоначално тялото му изтръпна от резкия контраст в температурите, но скоро се отпусна и заплува безгрижно във водата, така, както правеше и в морето, когато беше малък. 

   Не беше влизал във водата от онова лято. Лятото, когато Я видя за последно...

След няколко минути погледът му се спря върху небето - слънцето вече залязваше. Време беше да спре с детинските истории и да се прибира.
   Излезе от водата, изтръска глава и се заогледа за дрехите си. Ето ги дънките, върху тях тениската... а боксерките??? Къде ли не ги търси - вдън земя сякаш бяха пропаднали. Нямаше време за тях - трябваше вече да се прибира. Нахлузи дънките, изстиска здраво тениската и потегли към вкъщи. Там го чакаше топла вечеря, а след цялото това плуване се огладнява. Ходеше и си мислеше къде ли са се дянали новите му боксерки...

  Дъждът спря. Сега небето беше кървавочервено. На път беше да отмине и поредният летен ден... Слънцето бавно се придвижваше и още няколко сантиметра и щеше да се слее с хоризонта. 
  Слънцето залязваше и щеше да отнесе завинаги със себе си тайната, чии ръце сега държаха неговото загубено съкровище.