Навън вали, крокодилчетата леко шляпат по мокротата - като остър бръснач по нежните ти извивки
стъпка,
              две,
                     три,
                             безброй
и след него
                              празнота,
             мълчание
и край... - край теб
без да мога да говоря
и да плача -
а е сиво, и потискащо, точно както когато си до мен, и когато липсваш
в безвремие,
изпуснат миг,
празнота
в заглъхнал вик от тътена на всички сенки - или от дъжда, все едно, те ще си тръгнат,
когато се изгубиш - когато се изгубя... в сенките, в дъжда.
А после дъгата, за да мога да видя пак дъжда и сладката болка от него.
Но сега не спира, няма да спре, докато не нарани истински,
докато не пропие с болка и последната вена, докато не отмие всяка безмълвна дума от сънищата.
                          Оосем,
                                  девет
                                            край..
но не край теб
и не към някой друг, 
просто край!