Дъждовна приказка
Вятърът плаче като ранена птица. Най-волният от всички се разплака, защото свободата го притиска и души в миловидна на пръв поглед прегръдка. И превърна болката си във изкуство... Дирижираше със нежни повеи, а листата като цигулки поеха мелодия и музика вълшебна се разля от шепата на облака и напои корените на хвоща и липата, на елата и кестена. Паркът засия с кристалнонежните сълзи на вятъра по своята зеленина. А на най-близката до плачещата върба пейка беше тя. Седнала и обхванала коленете си с ръце, сякаш незабелязваща дъжда... Или луда, или прекалено заета с мислите си в своя свят... Алчното за власт време безпощадно изтискваше всяка капка сила и надежда в нея... А тя още го чакаше, трепереше... Малки жабчета бяха излезли на локвена веселба. Тя ги съгледа, все така замислена. Изведнъж вдигна една жабка от земята, затвори очи и я целуна... Природата затаи дъх... Вятърът съвсем забрави своята болка... Изгря дъга и от алеята откъм фонтана се зададе забързано момче с два чадъра в ръка...
Скъпи читатели, известявам ви за новостите в приказките - жабката е новата златна рибка. ;)
© Таня Атанасова All rights reserved.
! Моите искрени поздравления и целувка
