Как щеше да дочака утрото? Венета седеше в тесния кухненски бокс с чаша кафе пред себе си. Отвори втората кутия цигари. Погледът ù се рееше през прозореца. Апартаментът беше на шестия етаж и имаше хубав изглед Стараеше се да мисли за нещо друго, не точно за утрешната среща, но не можеше. Трябва да се успокоя по някакъв начин. Отбягваше да взема хапчета. Предпочиташе да използва хомеопатични средства. Но сега ù трябваше нещо по-силно.

   Отиде до хола, взе една бутилка червено вино, което ù бяха донесли подарък преди две години. Беше поканила две приятелки за Нова година, заедно да я отпразнуват. Едната се беше развела току-що и имаше нужда от душевна подкрепа. Другата още не се беше омъжила, въпреки своите 40 години. Избра пътя на кариерата.

  Прекараха си весело. Спомняха си стари преживелици, разказваха си любими вицове, даже на карти поиграха, за късмет. Тогава още Никола, синът ù, си беше при нея. На следващата година замина да следва в столицата и тя остана самичка.     Самотата я подтискаше. Беше свикнала толкова много с присъствието на детето си, че в първите месеци получи депресия. Започна да посещава един психолог. Но скоро се отказа. Взе да ù прави недвусмислени навици и тя се почувства ужасно неловко. Беше чувала, че психолозите се държат много приятелски, но не прескачат границата клиент- терапевт. Как точно тя попадна на изключение... После не посмя да потърси друга помощ. Реши сама да се справи.

   Нахвърли се със стръв в работата. Беше много добър дизайнер-моделиер. Поръчки не ù липсваха. Нито познанства. Но дотам.

   От години не си позволяваше да има интимен приятел. Последният път, когато имаше връзка, беше, когато Ник влизаше в тринадесетата си година. А вече е на 19. Цели 6 години минаха от тогава - бързо си помисли тя. Отпи от пурпурната наслада. Глътката мина по тялото ù, сгря стомаха ù и я отпусна. Но не задълго. Отново си спомни за срещата. Как щеше да я приеме Той, дали нямаше да започне веднага с обвиненията си? Дали щеше да ù даде възможност да му разкаже, да му обясни как се е случило всичко? Въпросите не спираха да се трупат, да я объркват. Стараеше се да ги подреди в някаква последователност. Не успяваше. Каквото е писано да стане, ще стане - рече си и запали нова цигара...

   Много трудно намери номера на мобилния му телефон. Помогна ù един приятел от полицията, дискретно. Когато вземаше листчето със записания номер, ръката ù потреперя. Той усети и попита: Какъв ти е този младеж, роднина ли? Тя пламна вътрешно, но бързо се овладя: Да, далечен роднина... и отклони разговора.

Не можеше да му каже истината. Толкова години я пази в тайна от малкия си син, за да не го нарани, че и самата тя започна понякога да се пита дали всичко това се беше случило с нея или го беше прочела в някоя книга... Но сърцето я глождваше под лъжичката, отиваше нагоре и болката се изливаше в топли сълзи.

Не знаеше какво ще ù поднесе утрешния ден, но дълбоко в себе си вярваше в добрия му край...

   Най-напред искаше да говори с Яни, а после, в зависимост от развръзката, щеше да разкаже и на сина си. От него не се плашеше. Знаеше, че той ще я разбере. Може би само щеше да я укори, че по-рано не е споделила с него. Останалото беше по-лесно...

   Утрото настъпи - свежо, с дъх на надежда. Въпреки че беше поспала само два-три часа, се чувстваше бодра. Лицето ù излъчваше някакво особено сияние. Стана, изпи традиционното си кафе с цигара, постоянно усмихвайки се. От вечерта беше приготвила един от любимите си тоалети в топла пастелна резеда. Гримира се. Погледна в огледалото. Браво! Кукла си, Аристея! Днес трябваше да бъде красива, само за Него!

   С бързо темпо закрачи към центъра. Мина през пазара да купи цветя. Избра букет от кървавочервени рози...

   В кафетерията, където беше определена срещата им, имаше само две двойки. Значи още не е дошъл! Слава Богу! Исках да съм първа. Дали ще го позная? Колко ли се е променил? Не беше го виждала цели петнадесет години. А днес навършваше 25! Всяка година на тази дата организираше с приятелки малко тържество. "За здраве съм го нарекла"- обясняваше им тя. И вместо да даде подаръка си на Него, подаряваше го на малкия си син. Сякаш искаше с това да изкупи някаква вина, за която той и дори не подозираше...

   Тъкмо си поръча кафето и погледът ù попадна на един висок, добре сложен младеж, който удивително ù приличаше. Сине! - безмълвно продума душата ù. Колко си пораснал... Скочи и му помаха с ръка. Той с тежки, отмерени крачки я приближи.

- Добър ден!- поздрави я учтиво. Вие сте Венета, нали?

- Да, сине! - аз съм. Но не ми говори на Вие... Сядай, разполагай се!

- Нямам много време. Днес денят ми е доста претоварен със задачи, а освен това...

Младежът не успя да се доизкаже.

- Имаш и рожден ден! Знам, сине! Тези цветя са за теб и това - също! Тя извади от чантата си една синя кутийка, завързана с панделка. Най-после мога да ти направя подарък. Толкова години съм мечтала за това. Моля те да го приемеш.

- Няма нужда! - твърдо отсече той. - Въпросът не е в подаръците.

- Знам, момчето ми... Но искам само да изслушаш и моята страна. А след това - съди. Имаш брат, който е с шест години по-малък. Вече е пълнолетен и искам да му разкажа за теб, да ви запозная. Но не можех да се реша на такава крачка, преди да разговарям с теб. Моля те, сине, изслушай ме.

Яни, така се казваше младежът, я погледна изпод вежди и не каза нищо. Взе кутийката. Отвори я. Вътре лежеше масивен златен ланец с неговата зодия - Телец.

- Хубаво е... - промълви тихо той, сякаш на себе си. - Какво можеш да ми кажеш, което аз да не знам...

- Повярвай, момчето ми, никога не съм искала да се случи така. Забременях с теб в последния клас на гимназията. Бях само на седемнадесет. Оставих училище и се омъжих за баща ти, защото моите родители настояваха да направя аборт. Аз бях категорично против. Не можех да убия живота, който създадох сама. Нещата между нас не потръгнаха още от самото начало. Той ме оставяше при баба ти и дядо ти, скиташе по цели нощи и се прибираше пиян. Опитвах ли се с доброто да му продумам, ми посягаше. Отначало по-рядко, после - постоянно, за нищо. Ей така, да излее някакъв свой гняв. Избягах от там и се опитах да се върна при нашите. Моят баща не ме прие. Обади се по телефона да дойдат да си ме приберат. Колко ли не го молих, увещавах - нищо не помогна. Отново се върнах. Пак същата история. Втория път реших да отида при баба, на село. Баща ти и там ме намери. Дърпайки косата ми, ме измъкна от бабината къща и насила ме вкара в колата. Родителите му ме третираха като престъпница. Не можеха да се примирят, че не скланям глава като овчица. Една нощ, като се прибра, ме събуди, за да му пържа яйца, щото бил гладен. Току-що бях влезнала в деветия месец. Не ми се ставаше. Отказах му. Че като озверя, вдигна ме от леглото и започна да ме удря по главата. Аз крещях, той налагаше. Дойдоха съседи да питат какво става. Едва тогава баба ти и дядо ти го спряха. Не заради мен. Заради тях. На сутринта събрах тихичко малко свои дрехи и напуснах дома им. Отидох у една приятелка, която той не познаваше. Вечерта ме хванаха болките. Роди се ти. Слава Богу, беше добре. Никой от роднините не знаеше. Не исках да знаят - нито неговите, нито моите. Баща ти отишъл при моите родители да ме търси. Скарали се, мъжете се сбили. Намесила се полицията. Три месеца живях в дома на тази приятелка. После се обадихме на нашите и се върнах при тях. И там живеех като в затвор. Чувствах вина, че съм им създала толкова грижи и неприятности, а и ме беше страх да излизам.

   Как баща ти беше разбрал, че съм се върнала, не знам. Но една сутрин, когато само ние с теб и майка бяхме в къщи, той дойде. Баба ти отвори, без да подозира кой е. Той я блъсна и влезна в апартамента. Дойде, взе те от ръцете ми и изсъска: "Ти, глупачко, повече няма да видиш сина си. И не смей да се оплакваш в полицията, защото ще ви избия всички!" Подадохме жалба. Предупредиха го да не доближава до дома ни. На разводното дело беше намерил някакви свидетели, които потвърдиха, че аз съм напуснала семейството си, че не съм си искала детето. Адвокатът му доказа, че нямам никакви доходи и така съдът присъди да останеш при него.

Обжалвахме два пъти. Нищо. Беше решил да изпълни заканата си. Венета спря разказа си. Отпи от кафето, погледна сина си. Насълзените ù очи търсеха отговор.

- Защо след това, когато пораснах, не ме потърси? Как така ме забрави?! - пророни той.

- Миличък, никога не съм те забравяла. Докато навършиш десет години, идвах тайно в училището ти и те гледах отдалече. Чаках голямото междучасие, за да мога да ти се насладя повече време. Но един ден се случи това, от което се страхувах. Случайно или не - не знам, баща ти минал оттам и ме видял. Когато си тръгвах, ме издебна в една тиха улица, удари ме и ми забрани да идвам. Брат ти беше вече почти на 4 годинки.

- Нали си роди друг син. Гледай си него! - ми каза той. - Яни е само мой. Да не си посмяла да се появиш, защото ще изпълня заканата си. Този път ядът ми върху копелето ти ще падне и ще си мъкнеш косите...

Уплаших се, момчето ми. Естествено беше да се страхувам от него. 

 - Не се ли омъжи за бащата на малкия? - запита плахо той.

Това беше другата ù голяма болка, скрита в най-тайните кътчета на сърцето ù. Трудно ù беше да говори на тази тема, но трябваше да изчисти "калта", която бившият ù съпруг със сигурност не беше щадил да използва, очерняйки я, както желае...

- Не успях. Той загина в катастрофа с мотор и ме остави бременна в третия месец. Бяхме запазили дата за подписване, започнахме и подготовката за сватбата... Можех да махна бебето, да продължа живота си без задължения, но не го направих. И съм доволна. Защото брат ти запълни донякъде празнината, която беше останала след теб. Това решение ми струваше много скъпо, но никога не съжалих за него. Моите родители, като разбраха, отново ме изгониха от къщи. Живях по приятелки години наред. Успях да завърша средното си образование, след това и полувисше. Навсякъде детето беше с мен. Стъпих на крака и започнах работа. Едва тогава наех една гарсониера и заживяхме двамата с брат ти в нея.

   И ето - минаха толкова години в трудности и болка. Нито ден не съм изживяла без мисълта за теб. Не знаех как да те намеря, без да разбере баща ти. Не бях сигурна и дали въобще ще искаш да ме видиш, да ме опознаеш...

Когато навърши пълнолетие бях решила да дойда и те потърся, но брат ти се разболя. Отначало ни казаха, че има някакво възпаление на лимфите, после взеха да намекват за нещо по-сериозно. Тичах по болници, по изследвания - месеци наред. Уплаших се да не загубя и него. Размина се... Страхувах се да му кажа истината, докато не поукрепне. После разбрах, че това отлагане ме успокоява и оставих нещата така.

Но вече не мога да чакам. Имам намерение да отида в чужбина на работа. Брат ти е студент, а вечер работи в едно заведение. Парите, които вади, не му стигат да си покрие разходите. Теглих и жилищен заем, с който купихме апартамент. Помагам и на него, но не стигат тези пущини. Затова ще опитам късмет навън. Не исках да тръгна, преди да съм говорила с теб, преди да поискам извинение за всички тези години. За това, че те лиших от майчина ласка и топлина. За това, че не успях да се примиря с отношението на баща ти и го напуснах. За всичко, сине... Дали ще можеш да намериш сили да ми простиш?! Не бързай да ми отговориш. Помисли си и ако отговорът е "Да", ето адреса, на който ще ме намериш. - Венета му подаде визитката си. - Има и телефоните. Аз ще тръгвам след около месец. Ако дотогава си решил, обади се, момчето ми. Ако ли не - няма да ти се сърдя. Просто ще разбера, че сърцето ти още не е готово да ме приеме. Благодаря ти, сине, че дойде. Сега вече мога да разкажа и на брат ти за теб. Как ли ще се зарадва, че има батко?! Няма ли нищо да ми кажеш? Къде живееш, с какво се занимаваш?

   Венета не можеше да се нагледа на младежа. Попиваше го с поглед. Колко хубав е, какви слънчеви очи има! Търсеше прилики между двамата си сина. Откри ги, защото и двамата бяха взели много нейни черти. Това още повече я зарадва. Дори не забелязваше, че Яни още мълчи. Колко пъти си беше представяла тази среща, колко пъти го беше виждала в сънищата си... вече не помнеше.

- И аз исках да те потърся - глухо, като изпод земята отрони той. - Загубих татко преди три месеца.

Венета потръпна. Не знаеше. После осъзна думите му.

- Как така? Какво стана?

- Рак на простатата. Късно го откриха. Не обичаше да ходи по доктори. Оперираха го по спешност, но поживя около седмица и угасна.

- Съжалявам, момчето ми... съжалявам...- тихо прошепна тя. - Не знаех...

- Последната вечер, преди да умре, ме извика в болницата. Беше късно. Но отидох.

Каза ми, че ако нещо се случи с него, трябва обезателно да те открия. След всичко, което бях чувал за теб, неговите думи силно ме изненадаха. Попитах го защо. "Тя все пак е твоята майка. За да продължиш в живота си спокоен, за да бъдеш пълноценен съпруг и баща, трябва да намериш път към нея. Сигурен съм, че тя ще те приеме... Направи го, сине!" Беше уморен и не искаше повече да говори. Обещах му, че ще го сторя. После притихна и заспа. Не се събуди повече...

Сега разбирам защо е искал да те открия. Съвестта му не му е давала покой. Макар и късно, е разбрал грешката си. Той се беше оженил втори път, но други деца не създаде. Напусна го и втората му жена... Само аз му бях останал. Явно беше решил, че не е хубаво да ме оставя самичък на този свят. Не знам... Това е... Щях да те търся чрез полицията. Знаех само двете ти имена. Но ти ме изпревари...

Яни най-после погледна майка си в очите. Видя как зеленината в тях се избистри, после два тихи ручея се стекоха по страните ù...

- Не плачи, моля те! Ето - открихме се един за друг. Сърдех се всеки път, когато помислех за теб. С усилия спирах надигащата се буря. После душата ми се изпразваше...

Откак почина татко, съмнения не ми даваха мира. Защо ми каза тези думи? Какъв смисъл се криеше зад тях? Нямах кураж и сили веднага да те потърся. Исках да изчакам малко да се успокоя, да премисля. После ме обхвана желание да те видя, да чуя как говориш, как се смееш... Липсваше ми през всичките тези години... Никога не го признавах, защото ме болеше. Баба много се стараеше да запълни тази празнота, но... не винаги успяваше. И втората жена на татко не беше лош човек. Грижеше се за мен, но "мамо" не можах да ù кажа. Бях вече в пубертета, когато тя дойде вкъщи. Знаех, че имам своя майка, която е избягала от нас... Пораснах с чувството, че съм изоставен от родната ми майка...

Венета изстена. Яни я хвана, придърпа ръката ù. Погали я.

- Свърши. Всичко това вече свърши. Ще наваксаме загубеното. Аз вече ще имам майка, а ти - и голям син. Като направим годината на татко, ще вдигнем сватба. Имам приятелка, с която сме заедно вече пет години. Завършихме института, сега ще защитим магистратура. Вече сме на практика в един от заводите. И двамата сме минни инженери.

Всичко ще се нареди. Не плачи... м а - м о...

Той я изрече на срички, точно както първолаците учат да четат в буквара си тази най-хубава думичка на света. Венета  стана и го прегърна. Първа майчина прегръдка след толкова мъчителни и за двамата години...