Дъщерята на кмета на Хавана
Дъщерята на кмета на Хавана
Като момиче съм живяла в Хавана. Не в центъра на града, а в един квартал от къщи с градинки близо до морето и с голям плаж недалече. Мисля, че тези години в Хавана бяха едни от най- спокойните и щастливи години от детството ми. Съседите ни бях от всякакъв произход. Днес е модерно да се говори за „мулти-култи“, но това там си беше истинско мултикултурно общество: кубинците бяха, разбира се, най-много, но имахме и съсед французин, унгарско и шведско семейство едно до друго, българи, руснаци и чехи на нашата улица. Къщата ни беше прекрасна, с голяма тераса към улицата и кралски палми в малка градинка, в която татко се опитваше да завъди до кокосовите палми и банановите дръвчета българска чубрица и магданоз.
Кубинците се грижеха много за специалистите от чужбина, работещи у тях и всяка седмица идваше камионче с изгладено и колосано спално бельо и кърпи, а няколко градинари усърдно косяха тревата и дори ни сваляха кокосовите орехи от палмите до къщата. И до днес, като ми замирише на окосена трева, се връщам в квартала Наутико. На прозорците ни нямаше стъкла, само мрежа против комари и дървени персиани, щори, които затваряхме само ако има буря. Първото, което виждах сутрин бяха разлюляните огромни, палмови листа.
Понякога по улиците на квартала минаваше със силна музика хладилна кола с поне десет вида сладолед, с екзотични за нас вкусове и английски имена като „вайния чипс“, и ние тичахме да си купим. А вечер се разхождахме по крайбрежната улица Малекон за да „вземем хланина“ от морския бриз, и да разходим любимото кученце Фокса, което също обичаше да яде сладолед. Веднъж ѝ купихме цял само за нея и тя го лижеше усърдно между лапичките си и наоколо се насъбра тълпа да гледа сцената.
От малка обичам да ходя на гости на разни стари дами. Винаги разказват интересни неща. В София, преди да заминем за Куба, ходех при една вдовица, която ми разказваше за живота във Видин преди девети септември и за едно ужасно заметресение, което беше преживяла там.
А в Хавана обичах да посещавам Чичита, възрастна, винаги издокарана дама, която живееше наблизо. Баща ѝ е бил кмет на Хавана през двадестетте години на миналия век. Времето когато има истински бум на цената на захарта от захарна тръстика и Куба печели много. Това е и времето когато Хавана разцъфтява и се появяват мафиози и други американски инвеститори в Куба. Това е периода на невероятния успех на балета в кабаре Тропикана, организираните балове за висшето общество, имитиращо американците дори с английски имена на децата си. Попивах разказите на Чичита и за повече нагледност тя вадеше от някъде стари списания на чиято корица беше тя самата. Млада, много красива жена с тежки перли на врата и ушите, елегантна прическа и усмивка на холивудска звезда. По времето когато ми разказваше тези неща, тя и съпругът ѝ живееха на партера на малка двуетажна къща на нашата улица. Една от тяхните няколко градски апартамента и вили по плажовете, които властта след революцията беше национализирала и ги бяха дали на нуждаещи се. Чичита и Пепе, мъжът ѝ, бяха избрали да живеят близо до морето и плажа, но им дали само първия етаж, два били много за двама души. Пепе всяка сутрин ходеше с една торба за хляб, а тя, превърнала се в дребна и пълничка баба, разхождаща престарелите си кучета, отдавна нямаше много общо с онази пищна красавица от пожълтелите списания на висшето общество.
И тогава за пръв път си дадох сметка за преходността на богатството, властта, младостта и красотата... Нещо като урок за цял живот.
© Люси Петкова All rights reserved.
