От днес започвам публикуването на няколкогодишния ми труд, озаглавен "ЕДЕМ"

Въздъхна. Отми няколкоседмичните следи пот по лицето си. Присяда. Сянката на Дървото е рехава, но пак е нещо. А дървото е хилаво, плодовете му са го изпили. Познание. Истини. Кърваво червени късове от мъдрост, били тук и преди. Сочни са, семето им е зряло, вкусът тръпчиво-възкисел, но омаен, предизвикващ желания. Странно, дърво носещо знания, а плодовете му носят желания.
Досадни демиурзи на бързи крила налитат. Дроздове на младо лозе. Пилеят ценния плод, като паднал ангел семето си.

Изворът под дървото е друго нещо. Водата му, мътна, затлачен гьол и никой не го и поглежда. Никой освен него не знае тайната му. В Едем има седем извора, кой с по-вкусна и бистра вода, но никой не знае за въздесъщата сила на тинестото гьолче в краката му. Тайни. Несподелени истини. Тежат Му, трябва да каже, поне на Гавраил. Толкова се бъхти с грешните. Заслужава. Някой слънчев неделен ден ще му каже, ще го отведе на Аеол и ще му каже да пие. Гавраил, винаги послушен и безкрайно доверчив към Него ще се наведе и ще пие. Няма да е сам. Вечността с нейния безкрай почва да го плаши. Вечността е самота. Няма повече да е сам. Не иска да е повече безкраен, безплътен, необхватен и вечен, уф! Каква скука. Дори грешните, мимолетно нетрайни са по-щастливи и весели. Крилатите обикалят във Вечността, вършат разни работи, бъхтят се безспир и какво, пак намират утеха, ако не паднат междувременно.

А падналите? Подали се на гнусната съблазън. Лъстят, привличат към долни удоволствия сами отдадени безпътно на тях. Отдавна трябваше да ги изгони. Още когато дадоха ябълката. Защо не го стори? Змиите са по-чисти от тях. Опашатите им лъжи и бодливи прелъстявания му омръзнаха. Взе им крилата, но беше късно. Най-свидното му творение бе омърсено, хората станаха обикновени грешници и се наложи да изгони и тях. Стига мърсуване в Градината. Поне нея трябваше да опази. Посегна. Натопи пръсти в тинестата водица и помаза челото си. Аеол. Вечния кладенец, извор на най-висши добрини, на всичко, всички и Вечността. Кой можеше да предположи, че всичко започваше от тук? Само един бе близо до отговорите, но не успя. Вечността бе скрита и остана такава за него. Нищо, че той помисли друго. Сатанаил. Умният, брилянтният, най-светлият и красиво кръжащ със лазурните си криле. Крилете, които му бяха отнети заедно с божествената наставка в името. Проблеми. От тогава започнаха проблемите. Надянал маската на благополучието Брилянтният се превърна в сребролюбив, арогантен и упорит самозванец. Грешните му повярваха и се изпотъпкаха да вървят по пътя му, да му подражават.

Това трябва да спре. Гавраил го знае. Затова ще пие от Аеол.

следва продължение