Лято…
Ден, жарките слънчевите лъчи се преплитат в клоните на дърветата, образувайки дълбоки, тъмни сенки, лежащи на земята. Полъхва лек бриз, който разлюлява клоните, сенките си остават все така дълбоки. Неделята е ден в който времето е лишено от смисъла на живота, може би обикновен ден за необикновени хора. Между дърветата в гората, има една дървена пейка, на която лежи мъж, на видима възраст около 40 години, кльощав и рус със сини очи, носеше скъсан черен панталон и кафява тениска. Мисля че се казваше Методи – обикновен скитник от съседното село, той идваше всяка неделя, тук, на това място, излежаваше се докато слънцето залезе, и след това потегляше към следващото си приключение. Той беше скромен, поздравяваше хората по улицата, дори да не му обръщаха значително внимание, винаги беше усмихнат. Той не презираше никой… Повечето хора от моето градче, не го познаваха, сякаш за тях беше призрака на нещо добре забравено – простотата у човешкия живот.
Не на всеки му харесваше тази идея, повечето хора имаха други мечти за бъдещето си някои юристи, други лекари, а пък трети – предприемачи, професии в които, хората да се почувстват по-значими за обществото в което те живеят, да почувстват искрата на прожектора в който актьорите цял живот тънят.

Есен…
Методи го няма… Слънцето е вече на прага на силите си, листата падат, а сенките от миналото отслабват. Залезът е близо. Пейката е покрита с листа, всяка неделя на нея седи една жена, която е разгърнала книга. Може би книга на миналото, в която между страниците съхранява спомените, които я правеха истински щастлива. Тя е младолика, носи кръгли очила и винаги, дори без повод, носеше червено червило. Обича да пие чай на спокойно място, в което да е насаме с мислите си. Казва се Катя, може би една от най-добрите лекарки в градът, обича професията си, гледа да помага на хората с каквото може. Професията я правеше истински щастлива!

Зима…
Тъмно е… Вече слънцето го няма, дърветата тънат в снежната покривка. Пейката е празна – единствено образите на миналото напомнят за нея! Белите, снежинки се сливат със сивите бетонови стени на настоящето. В близкото кафене, седи един 25-годишен мъж - заможен човек с кафяви очи, тъмнокафява коса, облечен с шлифер, носещ тъмносини дънки. Казваше се Милен. Управлява собствен бизнес. Почти никога, не можеше да се види усмихнат – сякаш работата му беше отнела, последните хубави спомени от неговото детство. Неизживяно детство – за неизживян живот.
Той обичаше да сяда в близкото кафене, от страната на прозореца, винаги поръчваше ,,лате с мляко‘‘, и наблюдаваше хората, които минаваха по улицата. Кафенето по принцип е спокойно, през уикендите имаше по двама-трима човека, които сядат за да се отърват от безвремието в което са попаднали. Не е лека задача да си обречен в нещо, за което дори и не подозираш.
Милен излезе от кафенето, тръгвайки към вкъщи. Той обича да се разхожда пеша, защото може да види повече от света в който живее, колкото и несправедлив да изглежда той, за него. На улица ,,Шилдергасе‘‘, близо до неговата къща се среща с Методи – същият този скитник от съседното село, все така усмихнат, той хвърли така добре познатият стар поздрав, въпреки, че не изглеждаше привидно добре. Това беше от онези поздрави, на миналото – който предполагаха своето бъдеще. Поздрав който не може да се види в свят, обречен от амбициите на бъдещето.

Пролет…
В гората се вдъхна нов живот – нещо което е непринудено в синхрона на времето и пространството… Сенките се зараждат, а зелените пъпки на дърветата се разлистват. Небето синее пред благосклонна на ранното слънце. На пейката седят двама човека, хванати за ръце наблюдаващи изгрева, техният поглед се преплита, в зелените очи на жената се вижда искрата на новото начало, нещо наивно, искрено, необременено, но обречено във времето на техните мисли - скоро те ще станат родители. Нищо повече няма да бъде същото, след днешното ,,утре‘‘.

П.С. Времето в което сме попаднали, не е нищо повече от една догма на нашето минало. Минало, което е болезнено за самите Нас…