Един пролетен следобед аз плачех. Ти дойде и ми каза да не плача, защото сълзите са мъчение, да не обичам, защото обичат хората без воля, да не се влюбвам, защото любовта е за глупаците и да не вярвам на приятелството, защото то е за наивните. Но аз хиляди пъти бих предпочела, ако сълзите са мъчение, аз да съм най-голямата мъченица, защото плачем, когато не се страхуваме да бъдем себе си, нека ако обичат само хората без воля, аз да съм най-безволевият човек на света, защото трябва да обичаш, за да бъдеш обичан, нека ако любовта е за глупаците, аз да съм най-голямата глупачка, защото нищо не може да се сравни с усещането да принадлежиш на някой, който ще те обича завинаги. И най-накрая, бих ти казала, че милиони пъти бих избрала, ако приятелството е за наивните, аз да съм най-голямата наивница, защото аз знам, че ще срещна много преходни хора, които никога няма да имат място в моя живот, но винаги ще ги има тези, които наричам истински приятели. И нека, ако всичко това е повече страдание, отколкото щастие, аз да го изпитам, защото един ден, когато погледна назад, ще знам, че съм живяла, защото за да намериш истинското, трябва да сбъркаш и да попаднеш на грешното, за да можеш да познаеш правилното, когато го намериш. А пък аз ще те посъветвам да не се предпазваш от всичко лошо, на което животът те подлага, защото така никога няма да изживееш хубавите моменти, просто защото нищо никога не е тъй оценено, както когато си се борил истински, за да го имаш.