Не съм типичен покорител на върхове. Всъщност догоре съм стигал само няколко пъти, пък и ония възвишения не бяха особено високи или опасни за изкачване – Петровски кръст в Чепън планина, крепостта Моняк край Кърджали, връх Виден в Конявската планина, Белмекен в Рила, Драговски камик в Трънско, Коджа кая край Варна…
В началото ми се чудеха защо толкова лесно се отказвам и все се отклонявам от пътя. Не разбираха, че висините не ме привличат – качвайки се, не изпитвах нищо. Само виждах колко още неизбродени места има там, долу, а нагоре… Нагоре беше нищото, където никога нямаше да стигна. И по-добре!
Стигнеш ли веднъж върха, всяка нова крачка е път надолу. Не можеш да се задържиш вечно там, все някога трябва да слезеш. Няма как да го сложиш в джоба си и да го отнесеш. Покоряването му е илюзия.
Направиш ли крачка встрани, отклониш ли се от пътя нагоре, няма да изгубиш целта. Нямаме крила, за да отидем по-високо от върха, но на земята пътеки и пътища много – върви, колкото ти душа иска и докато краката те държат! Изкачването също е илюзия. За мравката бабуната е планина, но няма да се помръдне и да отиде при нея, а малкото житно зрънце е кръгло като Земята, но може да бъде отнесено в мравуняка. Върхът не дава нищо, само отнема. Отнема ти целта! Докато не намериш нещо, то не съществува за теб.
Не съм знаел, че зад онзи хълм има ручейче с леденостудена, бистра вода и колко сладка и изпълваща тялото със свежест и ведрина е тя! А камъчетата по дъното му светят и са гладки и разноцветни – Лора може да декорира многобройните си саксии с тях. И ручейчето сега бълбука и нашепва на терасата ни и изпълва със свежест горещите ни летни дни, защото щом докосна някое от камъчетата, то ми проговаря и ми разказва за онова дере, за бухналите храсталаци по бреговете му и за слънцето, отразяващо се в талазите му.
Веднъж тръгнах след една пчела и тя ме изведе на скътана в гората поляна, която приличаше на алпинеум от парка Версай в Париж – толкова прецизно бяха наредени цветята по нея, сякаш аранжирани от незнаен градинар. Върнах се оттам с бурканче див мед – по-вкусен не съм опитвал!
Бодливко – домашният ни таралеж, също е донесен от пътуване в планината – намерих го в гъсталака с гноясала рана на тила и опадали бодли. Прибрах го, излекувахме го и оттогава е с нас.
Аз всъщност не съм алпинист. Планинар съм и обичам да откривам и връщам към живот разни неща. Защото всяко откритие дава живот, сякаш изваждаш от небитието нещо, което преди това не е съществувало за теб.
А пътеките ги има, ако някой върви по тях. Не ги ли използват, запустяват, обрастват с треволяк и накрая съвсем изчезват.
– Мисля, че търсиш Бог – ми каза веднъж Лора.
Току-що се бях върнал от Петров кръст и бях донесъл оттам яйце от черен кос, което намерих в гнездо, скрито в тревата под една изкорубена джанка. Наоколо се въргаляха черупки, клонки, мъх, сламки и парчета засъхнала кал – гнездото беше опустошено от някакъв дребен хищник. Малкото светлозелено яйце, с червеникави петънца, които образуваха ясно очертан кръст, беше като по чудо оцеляло.
Лора е учителка по вероучение в неделното училище в Благоевград и води часове по религия в други училища. Тя мисли с категориите на професията си и е съвсем нормално да вижда проявите на Бог навсякъде. Аз не съм толкова вярващ като нея. Може да се каже, че съм съмняващ се атеист. Или по-скоро съм пантеист, защото уважавам и почитам природата – и аз поради спецификата на професията си. По образование към биолог, а откакто работя в дирекция „Екология“ на общината, неочаквано се запалих по туризма и дори изкарах един десетдневен курс по алпинизъм в София.
– Ти всъщност вярваш в Бог, но още не го знаеш – настоя Лора.
Има някакъв проповеднически патос у нея, който те увлича и ти се иска и ти да притежаваш нейната непоклатима увереност и стройна ценностна система. Това ме притегля като магнит, защото аз съм на принципа: „ръка да пипне, око да види“. Нейната възвишеност и презрение към материалното уравновесяват прагматизма и емпиричната ми изследователска страст. Затова се и ожених за нея – двамата сме противоположности, които се спасяват взаимно от крайностите на натурите си. С нея постигнах онова душевно равновесие, което, едва след като я срещнах, разбрах, че ми е липсвало.
– Аз вярвам в Пипи Дългото чорапче и съм нещотърсач като нея – пошегувах се. – И най-ценното нещо, което съм намерил досега, това си ти.
Лора занесе яйцето с кръста в школата по иконопис към неделното училище, там го полираха и консервираха, а после тя го сложи на поличката в хола ни до иконата на Света Богородица Елеуса.
Харесва ми да обикалям из пущинаците и скалистите зъбери на милата ни родина, но най-много обичам да се връщам у дома, към привичния уют. Макар че при извънредни ситуации и домът може да бъде несигурен и да крие заплаха.
Потърках несъзнателно белега, разсичащ лявата половина на лицето ми – изгарянето беше сериозно и пластичните хирурзи направиха чудеса, но дамгата все пак остана.
– Търсиш доказателство, че пожарът няма да се повтори – каза тихо Лора. – Минали са толкова години, а раната си стои.
– Родителите ми загинаха тогава – казах аз и потръпнах. – Татко можеше да оцелее, но се върна за мен. Когато влезе втория път, за да изведе и мама, и двамата останаха там – в огъня. Гледката и сега е пред очите ми – задушливата миризма на дима, виковете на хората, воя на пожарната, дошла твърде късно. Продали са ни дефектна газова бутилка. Заради няколко лева погубиха два човешки живота! След взрива къщата се запали като картонена кутия и изгоря за минути! Всичко вътре беше дървено – ламперии, дограма, мебелировка… Отгледаха ме баба и дядо в Мечкул. На тях дължа всичко. А татко беше алпинист – истински, не като мен. Кръстил ме е Вихрен – на най-високия пирински връх. Катерил го е няколко пъти. А аз така и не намерих смелост да се изкача. Небето там е на една крачка, а също и слънцето.
– И оттогава все бягаш – каза Лора и ме прегърна. – Не можеш да се спреш.
– Но винаги се връщам. Дори не стигам до върха. Не искам.
– Имало е някога един свят човек – старецът Макарий – каза замислено жена ми. – Живял е в Оптинската пустиня. Казвал е, че когато си в плен на меланхолия, трябва да слезеш във валога на смирението и така ще се освободиш.
– Изкачването е желание за победа. То е заложено у нас. А аз съм станал примирен.
– Желанието за победа над злото, а не над другите, не е изчезнало у теб. Преподобни Макарий Египетски пък е казвал: „Ако помним злото, което сме претърпели от хората, в нас ще отслабне помненето на Бога; ако помним злото, нанесено ни от демоните – ще се запазим от стрелите им." А демоните – това са нашите страсти. Трябва да се борим със страстите си, а не с хората.
– Може би покоряването на върхове не е признак на гордост, а на желанието ни да победим гордостта.
– Може би…
Този разговор ме подсети за Мечкул и затова реших следващия уикенд да се кача на оброчището Амина над Кресненския пролом. Наричат местността пиринския Стоунхендж и всяка година през ноември край параклиса „Свети Мина“, сред множеството каменни блокове, струпани в причудливи форми от незнайна ръка, се провежда честване на светеца. Бях идвал тук неколкократно.
Сега беше декември и горе беше пусто – щях да се полутам из гигантските каменни фигури и да се почувствам дребен и незначителен – само една прашинка в непонятната и безпределна вселена, която древните са се опитвали да си обяснят. Щях да поседя на пейките пред параклиса и да поразмисля сред тишината на природата – може би и проблемите ми щяха да започнат да ми изглеждат незначителни!
Селото някак се беше смалило и още повече овехтяло. Не бях идвал тук от две години. Къщата ни беше стара и грохнала, но навсякъде, където дървото можеше да бъде заменено, бяхме използвали друг материал – железни врати и легла, алуминиева дограма за прозорците, метални маси, столове, шкафове. Но нищо не можахме да направим с електричеството. За осветление стигаше, но само толкова. За газов котлон и дума не можеше да става. Налагаше се да се топлим и да готвим на старата печка на дърва, а огънят ѝ ме изпълваше с тревожно неспокойствие. Бумтенето на горящите дърва и видът на прокрадващите се изпод капака на прозорчето пламъци извикваха мъчителни спомени у мен – бузите ми се зачервяваха, усещах, сякаш тялото ми гори и бързо гасях печката, въпреки протестите на Лора. Без огън обаче започвах да зъзна и така се люшках между жарта и студа, а почивката ни се превръщаше в истинско мъчение.
Зимата тази година се оказа мека и безснежна и още не беше дошла в Мечкул. Листата на дърветата не бяха съвсем опадали и по баирите се жълтееше и червенееше. Не исках бай Сотир да ме види и оставих колата малко по-надолу по улицата. Петъчната вечер в селото се оказа необичайно светла – навсякъде имаше нови улични лампи, който насищаха настъпващия мрак с бледо, призрачно зарево.
Тъкмо разтоварих багажа и всевиждащият ми съсед цъфна на прага – ухилен и жаден за компания. Разбирах го – в селото живеят трийсетина души пенсионери и всеки нов човек е събитие тук. Нямат развлечения, освен телевизорите, нямат магазин, училище, дори фелдшер нямат – за всичко трябва да ходят до съседното село Брежани. Освен това байчото беше натоварен от мен с важната задача да наглежда къщата – идваше с правото си на ангел пазител и нямаше как да му откажа.
Извадих бутилка вино от мазето и с голяма неохота запалих печката в кухнята – нямаше да оставя бедния старец на тъмно и студено заради фобиите си.
Седнах по-далече от огъня – в края на хромираната маса с плот от бял мрамор, от който лъхаше студ. Слушах бъбренето на бай Сотир, който набързо гаврътна чашата си и свойски си наля още, и се стараех да не гледам към печката, чиято плоча започна постепенно да се нажежава. Почти не докоснах виното си – утре щях да мина част от пътя с колата.
– Сложиха ни нови лампи, сигурно си забелязал – каза гордо дядото и се засмя доволно. – Петдесет бройки за трийсет и двама жители – хич не е зле! Сега чакаме неволята да дойде на светло и да ни избави. Нея още я няма, но ни посетиха англичани – искали да купят къща тук. Повъртяха се, повъртяха, поогледаха, поприказваха си на англичанския си език и си тръгнаха. Наместникът Дживгаров ги заведе чак догоре, но нещо не им хареса – диво ли е, високо ли, не знам! А вълците взеха да слизат до селото – кончето на бай Петко удавиха. Цяла глутница били! Лятото удушиха и десетина шилета. Хората не смееха вечер да излязат на улицата. Слава Богу, направиха хайка и ги утрепаха всичките! А пък баба Франа Дячкова видяла мечка!
Очите на бай Сотир светнаха и той се засмя високо с дрезгав, тютюнджийски глас.
– Излязла на двора да вземе дърва от плевника, а мечката насреща ѝ – слязла по ствола на бора, дето се опира в оградата, и се насочила към курника. Почти се сблъскали с бабата. Усетих, вѝка, отровния ѝ дъх върху лицето си! Едвам не припаднала. Гуджо заскимтял, подвил чуканчето на опашката си и се скрил в кучешката колиба. И знаеш ли какво направила Франа? Няма да повярваш – извадила от джоба на престилката си телефона, поровила и пуснала на мечката кучешки лай. Джаджата джафка, вика, а на мен мартинките ми треперят от страх. Обаче Гуджо чул, смелост ли му дошла, какво ли, излязъл из колибата и той залаял. Катранчо и Шаро отсреща от Симитлиеви му отговорили и настанал един лай, една тупурдия! И мечката избягала – по дървото, по дървото, по оградата – тупнала на земята и дим да я няма!
Бай Сотир си тръгна към полунощ. Изгасих печката и легнах на желязното походно легло в кухнята, но дълго не можах да заспя. После съм задрямал и се събудих, треперещ от студ. Станах, притурих дърва и пак заспах. Сънувах, че съм на оброчището и слънцето грее, сякаш е лято. Потърсих сянка, но нямаше – нито гигантските камъни, нито изсъхналите дървета наоколо хвърляха сенки – сякаш се бях озовал в някаква задгробна пустиня. После слънцето започна стремително да расте и да се приближава и накрая всичко около мен пламна.
Събудих се, плувнал в пот. Навън вече се разсъмваше. Наплисках лицето си на чешмата – не помогна. Както винаги в такива случаи, си измерих температурата – беше нормална. Огънят, който ме изгаряше, беше невидим и невеществен – идваше от душата. И от спомените.
Събрах набързо раницата и се качих в колата. Но не тръгнах към оброчището – не и след снощния сън. Отправих се в противоположна посока – към Сенокос. Трябваше ми вода. Много вода! Река Мечкулска тук беше плитка и на места пресъхнала, но знаех едно място нагоре по пътя към връх Пирин – преди местността Водица. Там имаше отвесна стръмнина и от нея се спускаше малък водопад – от това имах нужда сега. Видът и шумът на течащата струя щеше да изтрие спомена за огъня и щеше да ме успокои.
Минах през махалите на Сенокос, без да се спирам при няколкото ранобудни жители на селото, които ме познаха и ми махнаха. Малко преди моста се отбих по коларския път към горните махали. Преди Миновци оставих колата на завет под една скала и продължих нагоре по едва забележимата конска пътека. След Арнаутски ливади излязох на черния път за Ширината, но не продължих по него, а тръгнах към реката. Не мислех за мечки, вълци и други опасности. В съзнанието ми кънтеше само една дума: „Вода!“. И ето я най-после – след поредното изкачване и провиране през храсти и дървета излязох на стръмния бряг на малък пролом, от чийто скали се спускаше водопадчето – около десетина метра високо, образуващо малък котел на дъното. Шумът на водата ми се стори най-прекрасната музика на света!
Вълкът се появи внезапно на скалите и отначало ми се стори, че имам халюцинация. Сивата му козина почти се сливаше с цвета на гранита. Но той впери в мен горящите си очи, после вдигна глава нагоре и зави. Ехото зловещо му отвърна и аз потръпнах от ужас. Бях прекарал повече от час край водопада – сляп и глух за всичко, вгледан в хладните струи, които изпълваха цялото ми същество със спокойно блаженство. Сега внезапно ми стана студено. Вълкът млъкна и отново ме погледна. Беше на около двайсетина метра от мен, скалата отсреща беше стръмна и той едва ли щеше да се спусне долу, но аз си спомних разказите на бай Сотир и реших, че няма нужда повече да рискувам. Исках да стана от плоския камък, но нямах сили. Останах да седя на хладната му, грапава повърхност и не можех да откъсна поглед от горящите очи на хищника. Беше едър екземпляр, имаше най-малко 70 килограма.
Изведнъж страхът ми изчезна. Откъм реката запълзя мъгла, но аз продължавах да се бавя и не тръгвах, сякаш чаках нещо. Минаха няколко минути и въздухът наоколо се напои с тежка, задушлива влага. Не виждах на няколко метра пред себе си. Тръгнах опипом нагоре и се спрях в една скална ниша, малко над водопада. Мъглата се разреди и аз пак можех да виждам отсрещния скат. Вълкът беше изчезнал. Изпитах огромно облекчение и продължих нагоре. Бялата димка постепенно изоставаше и продължаваше да се трупа долу, над водния котел.
Внезапно иззад един завой на пътеката се оказах пред огромен къпинов храст, отрупан с плодове! Беше от студоустойчивите видове, но въпреки това свежата му, почти лятна зеленина ме удиви. Намираше се далече от водопада, но горе беше преваляло и тъмнозелените му, лъскави листа бяха покрити със ситни капчици вода. Лора със сигурност щеше да възприеме появата на храста като знак. Обзе ме някакво странно спокойствие. После иззад редеещите облаци над върховете на дърветата се показа слънцето и освети храста. Със замряло сърце наблюдавах преображението на растението. То цялото засия, капките по него искряха като мигащи лампички на коледно дърво, а около него се образува ореол, в който проблясваше прозрачна, почти невидима и ненатрапчива светлина. Сякаш къпината пламна за един миг, но този огън сега не ме плашеше, а напротив – изпълваше ме със спокойна увереност и невъобразимо щастие.
После облаците се върнаха и слънчевата светлина помръкна, но усещането за празничност и победа над някакъв невидим враг ме съпътстваха през целия път назад.
Когато няколко часа по-късно се прибрах в Благоевград, разказах на Лора странната случка с вълка и сияйната къпина.
– Значи си я намерил! – възкликна жена ми.
– Не съм я търсил специално – обясних аз. – Тя просто си беше там – изникна от мъглата и…
– Не! – прекъсна ме Лора. – Намерил си твоята къпина! Видял си в нея нетварната Божия светлина, която не изгаря, а лекува!
Проследих погледа ѝ. На малката масичка със стъклен плот в хола лежеше дебела книга в черна кожена подвързия със сияещ златен кръст отгоре – Библията.
– Неизгарящата къпина ли имаш предвид? От която Бог е говорил на Моисей?
Жена ми кимна.
– Всеки има своето робство на страстите и своя изход – каза тихо тя. – Прави грешки и получава изкупление с дял от кръвта на Иисус. Страхът е защитна реакция, но ако го допуснем твърде близо, може да се всели в нас и да се превърне в страст, в наш мъчител. Всеки има своето покаяние и своето опрощение. И своята неизгаряща къпина, в която обитава Бог.
Прегърнах я. Моята прекрасна богословка винаги има обяснение за всичко.
– А Бог? Каза ли ти нещо от къпината? – попита жена ми след малко и се усмихна.
– Всъщност да – отговорих след секунда размисъл. – Каза ми да споделя нетварната Светлина с теб.
Бръкнах в джоба на якето си, извадих найлоновата торбичка, станала аленочервена от смачканите плодове и изсипах в дланта ѝ шепа ароматни черни къпини.
През пролетта на следващата година се изкачих на Вихрен и се почувствах така, сякаш съм покорил самия себе си. Оттук нататък смятам често да ходя там. В заслона долу лично запалих огъня и стоях край печката повече от час, без да почувствам никаква тревога.
Скоро ще ходим с Лора в Мечкул и ще се спусна до 50-метровия водопад под оброчището. Там е толкова труднодостъпно, че малцина се осмеляват да слязат по отвесните скали, но аз вече не се страхувам.
Нали от дъното всички пътища водят нагоре!
Разказът участва в конкурса на Софийски планински клуб "Под върха" 8 и не спечели награда.
© Мария Димитрова All rights reserved.