Меги и Миро вървяха бавно из тълпата познати хора, вдигнали високо ръце за да не оцапат някого със захарен памук и се смееха от сърце на ситуацията. Някои ги поглеждаха и се усмихваха, други клатеха разбиращо глава. Някой от познатите се спираше и поздравяваше, а те двамата отвръщаха дружно на поздрава. Тук-там се срещаха и непознати лица, дошли от всички краища на страната на гости на свои роднини и приятели. По това време на годината малкото градче се оживяваше с нови хора, глъчка, музика и различни забавления. По улиците нямаше вече място за паркиране, нещо необичайно, а по центъра на града цяла седмица си съжителстваха сергии и всякакви люлки. Малките знаеха, че големите с желание или без ще развържат кесиите и се възползваха от това максимално. А големите знаеха, че за няколко дни могат да се отпуснат, да се забавляват и да се почувстват отново деца. Навсякъде ухаеше на сготвен в пещите ориз с агнешко, на топли питки, на захаросани ябълки, на халва и всякакви други вкусотии. Меги знаеше, че Миро не обича особено да се блъска сред хората, да оглежда дрехи и джунджурии по сергиите и да стреля с пушка, за да печели плюшени играчки. Обичаше, обаче, да дразни най-добрият си приятел и нарочно се бавеше избирайки си някоя гривничка или мерейки някоя дреха. Отегчените му физиономии и мърморенето я развеселяваха.

Скоро от захарният памук не остана и следа, но пред очите им се разкри площада с люлките. Пред виенското колело, синджирените люлки и бутащите се колички имаше най-дълги опашки.

- Никак не ми се иска да чакаме толкова дълго! – въздъхна Меги.

- Ще чакаш ти. Аз си сядам ей там, на онази пейка, и ще ти махам докато се въртиш. – усмихна ѝ се като малко дете Миро. – Доколкото помня, пускат и скоро преминалите в света на големите.

- Много си забавен понякога, знаеш ли?

- Знам, знам... Хей, виж кой е там! – момчето сочеше към опашката пред виенското колело.

- Да, тъкмо го видях. С цялата банда е тук. – тихо каза Меги и лицето ѝ издайнически почервеня.

- Хайде, върви да му кажеш, че го обичаш и не можеш без него!

- Тичам, ей сега!... – момичето погледна ядосано приятелчето си. – Как я виждаш тази работа? Нали знаеш, че е с Лили?

- А ти нали помниш, че преди да се събере с Лили имаше романс с теб? – упорстваше Миро и не му пукаше, че някой друг може да чуе разговора им.

- То, голям романс, една нощ...

- Да, но вашата нощ. Не се прави на срамежлива, а отивай! Може днес да е последният ти шанс да прекараш време с него! И то какво време, сами във въздуха.

- Миро, не говори така, че настръхвам! Защо пък да е последният ми шанс?

- Не питай, а грабни момента.

- Понякога ги говориш едни...

- Искам да те стресна, за да ме послушаш. – Миро побутна Меги напред, но тя след крачка спря и поклати за отрицание с глава.

- Тогава отивам аз! – весело заяви момчето и докато приятелката му успее да го спре то вече тичаше към виенското колело.

Меги с тревога видя как Миро се приближи до любимото ѝ момче, дръпна ръкава на дънковото му яке с щампа на Guns N Roses, каза му нещо сочейки към нея и в следващия миг очите им се срещнаха над тълпата. Всички хора наоколо изчезнаха и тя отново потъна в най-красивите сини очи, които топло се усмихнаха и Алекс дори ѝ помаха с ръка. Помаха му в отговор, опитвайки се да отгатне по устните му какво казва. Опитът се оказа неуспешен, но мислите на Меги я отведоха далеч от панаирната суматоха.

Алекс се отличаваше от всички момчета в училище. Не само заради дългата си руса коса, рокерското облекло и неизменните слушалки на ушите, водещи до уокмена в джоба му. Меги, както и всички други момичета, забелязваха и чаровната му усмивка, и умението да завладява слушателите си, разказвайки всякакви истории. Около него винаги имаше желаещи да слушат приятният му глас, независимо дали омайваше с истински или напълно измислени случки. Важно за всички беше присъствието на Алекс, най-популярното момче в гимназията. Нещата не се промениха и когато замина да учи в столицата, прибирайки се веднъж в месеца за по няколко дни. Дълбоките сини очи не можеха да бъдат така лесно заличени от невинните, девически сърца, които им прощаваха всичко.

Меги още в девети клас, благодарение на своя братовчедка, имаше щастието да попадне в една компания с Алекс. Преди това въздишаше по него тайно, отдалеч. Попадайки в обсега на неговата харизма се убеди, че той е нейният човек и ще направи всичко възможно да се сближат. От негова страна нещата не се случиха веднага. Отначало не му направи впечатление, че компанията се е увеличила с още един член, захласнат по своите фенки, както ги наричаше. Една вечер, играейки на “Подаръци”, някой му прошепна името Меги, а после го изпратиха да целува въпросната непозната. Целувката му се услади. Както и допира до меките ѝ, черни къдрици и гладката, топла кожа на шията ѝ. До края на вечерта Алекс чу още няколко пъти в едно изречение името ѝ и думата “целувка”. Реши да си ги събира и когато играта приключи хвана нежно Меги за ръка и я поведе към близката розова градина. Седнали на малката пейка, обградени от бели и червени рози и под звездното лятно небе, те почти не говориха. Тишината помежду им не беше тягостна, но Алекс усещаше притеснението на момичето.

– Моята целувка първа ли ти беше? – прошепна той.

– Да, досега не се бях целувала с момче. – също тихо каза Меги и сведе засрамено глава. Алекс се наведе към нея, взе нежно в шепи лицето ѝ и в следващите минути ѝ показа магията на истинските целувки между момиче и момче.

Месеците си летяха и колкото по-често се събираше компанията, толкова по-чести ставаха срещите между Алекс и Меги. Понякога се отделяха от другите и дълго си говореха за всичко. Понякога участваха в игрите и само тайно се усмихваха един на друг. Алекс често я прегръщаше силно и повтаряше, че знае какво изпитва тя, но за него е по-важно приятелството и се надява то да си остане завинаги. Казваше, че е откровен с нея, че не е от влюбчивите, че не търси обвързване, че не може да се откаже от играта с всички момичета, които са готови на всичко за него. Меги проявяваше разбиране, привързваше се все повече и се остави да бъде омагьосана от силата на първата любов. Не искаше Алекс вън от живота си, каквото и да струваше това.

В онази паметна нощ Меги навърши осемнадесет години. Родителите ѝ заминаха на гости извън града, Миро организира целият купон, събраха се всичките приятели и съученици на рожденичката, а Алекс си дойде от столицата специално за събитието. Появи се на вратата с букет червени рози и тайно ѝ прошепна, че ще получи подарък след полунощ. След бурни танци, веселие, бой с торта, неочакван душ с дрехите и пеещи “Happy Birthday” приятели, Меги чу как стенният часовник удари дванадесет и осъзна, че като по команда всички са се изпарили и те с Алекс са останали насаме. Видя го как пали и последната свещ в хола, как налива по малко червено вино в две чаши, знаейки че тя не обича шампанско, как поставя на пода, до камината, едно одеало и кутийка с ягоди. Пое протегнатата му ръка, отвърна на наздравицата и се отпусна щастлива в прегръдките му. Все повтаряше, че дойде ли момента, иска нейният първи път да е различен и носещ несравними с на другите момичета емоции. Наблюдавайки сега тази класическа обстановка, обаче, Меги се чувстваше доволна, че нещата се случват точно по този начин. Изтощена от бурната вечер, едва ли щеше да има сила и за някое щуро приключение за завършек. Може би в някоя от следващите нощи, но не и тази.

- Страхуваш ли се? – попита Алекс когато вече не им се говореше за рожденият ден, виното беше изпито и двамата усетиха, че моментът е настъпил.

- Да. Не ми ли личи?

- Трепериш малко, за това и питам. Виното не те ли отпусна?

- Сякаш да, но не достатъчно. Алекс, не искам да помня тази нощ с болка, а всички ми казват, че ще е така.

- Обещавам ти да бъда нежен, да не бързам, да се постарая болката да е минимална и да усетиш и ти наслада от тази първа нощ. Няма да те лъжа, че ще е идеално и съвсем безболезнено, но ще ти хареса, обещавам ти.

- Хубаво би било да не ме лъжеш, да. – погледна го Меги в очите.

- Не съм те лъгал до сега, нямам и намерение да го правя. Ти си ми важна и искам нещата между нас да са открити и красиви.

- Надявам се на същото. Нали все казваш, че сме най-вече приятели?

- На първо място приятели, да, принцесо.

- Ооо, това обръщение ми харесва, принце. – засмя се Меги. – Моля те, целуни ме!

- Тази нощ ще ти даря хиляди целувки! – Алекс взе своето момиче на ръце и целувайки засмяното му лице го понесе към леглото. И, както във всяка класическа първа любовна нощ, Луната безмълвно и съучастнически им осветяваше спалнята.

На сутринта в кухнята ухаеше на препечени филийки и топло кафе. Алекс, облегнат на вратата, наблюдаваше облечената в неговата тениска Меги как слага масата.

- Добро утро, любов! – усмихна му се тя. – Сирене, масло, сладко или нещо друго искаш за филийките?

- Добро утро, принцесо! Слагай от всичко, макар че бих закусил в леглото и с теб. – дяволити пламъчета проблеснаха в сините му очи.

- Ще имаме време и за този десерт. Нашите няма да си дойдат цял ден.

- Съжалявам, но аз след закуска ще тръгвам.

- Защо бързаш? – помръкна усмивката на Меги.

- Защото трябва да хвана влака в единадесет часа. – приближи се Алекс и я прегърна през кръста. – Нека се разсъним и закусим, а аз скоро пак ще си дойда.

- А може ли преди това аз да дойда там да те видя?

- Ще видим, не бързай. – и Алекс се зае с кафето преди да изстине.

- Хей, за какво се замисли? – чу приятелски глас в ухото си Меги.

- А, върна ли се? Спомнях си...

- Ти и твоите спомени. Предполагам са свързани с Алекс, не с мен. – досети се Миро. – Вместо да си спомняш, обаче, отивай при него!

- Продължаваш! Той какво ти каза?

- Каза да отидеш, когато аз му подшушнах, че това ви е последният шанс.

- И той те чу? И ти повярва на щуротиите?

- Забрави ли, че и аз понякога съм убедителен?

- Така си е. – въздъхна Меги. – Добре, но ти се връзвам за последно.

Не видя как Миро загадъчно се усмихна и се скри в тълпата. Вървеше отново към своята първа любов и не виждаше, не усещаше нищо друго. Стигна точно преди той да се качи в кабинката на колелото. Приятелите им се отдръпнаха и направиха място на Меги да поеме ръката на Алекс и да се качи при него. Седнаха един срещу друг и колелото потегли нагоре. Двамата не откъсваха ръце и очи един от друг.

- Здравей, Меги.

- Здравей, Алекс. Щастлива съм след близо година отново да те видя.

- Извинявай, че така се стекоха нещата.

- За кое по-точно ми се извиняваш? За това, че след онази нощ повече не те видях или за Лили?

- Не можах да си дойда и да ти кажа всичко в очите, съжалявам!

- Кое да ми кажеш?

- Това, че исках една единствена нощ с теб. Исках най-красивата нощ и успях да ти я подаря. Не можех да ти дам нищо повече.

- А на Лили можеш?

- Тя се появи много след теб...

- Колко много? Дни, седмици, месеци?

- Месец, но това сега няма значение.

- Кое има значение за теб, Алекс?

- Ти. Искам да си щастлива!

- Как? Без теб ли?

- Виж, знам че изживяваш много тежко загубата на твоя приятел, на Миро! Разбрах когато стана катастрофата, но не можах да си дойда.

- Не можа дори да ми се обадиш?!

- Мислех, че не ти е до мен...

- Не ми беше до никого, но твоето присъствие, дори само едно обаждане, може би щеше да ме успокои. Поне малко.

- Споделяла си на приятели, че той винаги е с теб и са те виждали да му говориш...

- Нали няма и ти сега да ме пратиш при психолог, Алекс?

- Не, но...

- Знаеш ли, че той преди малко ми каза, че това е последният ни шанс с теб да бъдем заедно? Вярвам му. Той никога не ме е лъгал. Каза, че и ти си му повярвал.

- За какво говориш?

- Преди малко Миро дойде при теб и ти каза, че искам да говорим.

- Не е... Видях те и ти помахах, а ти го прие като знак да дойдеш. Ето, тук сме заедно и говорим на няколко метра над земята.

- Ооо, когато слиза или се качва колелото ми се свива стомаха...

- И на мен. Какво искаше да ми кажеш?

- Знаеш го. Много те обичам и...

- Меги, не си причинявай това. Недей!

- Изслушай ме, Алекс! Не искам живот без теб.

- Аз обичам сво...

- Не ми го казвай, моля те! Ето ме, аз съм тук, не тя. Аз ти говоря за любовта си и те моля да останеш.

- Казах ти го и в онази нощ, Меги. Много си ми ценна, приятели сме, но аз не мога да...

- В нея влюбен ли си?

- Не искам да водим този разговор. Нека се насладим на момента, един на друг и да говорим за хубави неща по време на последната обиколка. Виж колко е хубав града отгоре.

- Днес много пъти чух думата “последен”. Не виждам красотата на града, а само твоята. Наистина те обичам, Алекс!

- Меги...

Чу се страшно изкърцване. Меги успя да се вкопчи в Алекс. В далечината чуваха истерични крясъци и усещаха силна струя в лицата си. После настъпи тишина и всичко изчезна. Освен ярката светлина в края на тунела и махащият им, усмихнат Миро.

26.10.2022 Ким Джаксън