Една красива февруарска нощ
Красивата февруарска нощ бе съпроводена от лиричния глас на вятъра, носещ кристалночисти снежинки. Бялата постеля обгръщаше всичко. Красиво бе за онези, които наблюдаваха от домовете си. Красиво бе навън в този миг на нощта. Луната се отразяваше в белотата на снега. Сливаше се със снежните фигури, изваяни от ръцете на Ветрената фея с леденото сърце. Нощната тишина отстъпваше мястото си на създание, приютило се до един контейнер. Нощта го галеше с нежна ласка.Вятърът сякаш бе забравил да постели мястото със снежинки. Сякаш предусещаше, че мъничкото създание щеше да се изкачи на най-високия връх в еволюцията - да стане майка. Другарите и родът ù я бяха изоставили. И майка ù си бе отишла, в същата нощ, повтаряща се веднъж на четири години. Онази нощ, в която малката птица пое за първи път въздух, нощта, в която се запълваше един цикъл. В онази бурна нощ и майка ù бе заплатила със себе си пред Бог за живота на малкото.
Днес птицата до контейнера, пренебрегнала природата си и себе си, болките си, правеше всичко още по-красиво. Щеше да дари нощта с нов живот до стария контейнер, водена от майчинския инстинкт, накарал всяка жена да премине през Ада, за да се сдобие с частица от Рая. Частица, дарена от Светия дух на Дева Мария, частица, помогнала ù да стане майка на Спасителя, плод на божията любов. И птицата в този късен час, бе призвана от Бог да стане майка. Новороденото създание сякаш бе богоизбрано. В белотата си се сливаше с природата, с ослепителните бели снежинки. Птичето бе разчупило черупката си за единствената дума „мамо”. Късно бе. Майката бе заслужила Рая.
© Явор Стефанов All rights reserved.
