Една мечта

   Аз съм една мечта, издялана от гранит. Не, не съм камъкът. Аз съм искрата, по-точно - снопът искри изпод длетото на Ангел. А Ангел е име на мъж. Не на ангел. Около шейсетте, но много жилав, препатил, преминал през много дребни и по-важни борби, за да освободи накрая мен, мечтата, с това длето. Цяло лято чука гранита. Дяла едрите късове, които нормален човек не може дори да претъркули. А той ги повдига и ги реди един върху друг, от двете страни на пътеката към гаража. Не че има кола, но нали нещо, преди да стане, трябва да бъде мечта. И къщата му е хубава. Триетажна. По собствен проект и с много личен труд вложен. Първият етаж - обширен хол. Тук някога трябва да се сложи камина. Три спални с широка тераса - на втория, до където достига асма. А третият етаж - истинска приказка! Уж таван, а целият в дървена ламперия. Прясно лакирана. И голям кръгъл прозорец, който гледа към обширния двор. Казваше, че го е направил за дъщеря си, като стане студентка. Голяма дървена маса заема почти цялата стая. Бая книги може да побере! И чертежи, ако реши да последва баща си.
 Обичах да прескачам изпод длетото; да обхождам ябълковата градина, да пускам чешмата и да се разхлаждам с ледената планинска вода. После, хващайки един хитър слънчев лъч, който се опитва да ми се изплъзне към залеза, да се върна обратно, и като вятър да заметна потните рамене на Ангел. Последен слънчев лъч. И той - уморен, и той - отива да спи.
  Понякога (не често) си играехме с Ангел. Карах го да си стенгне мускулите и го удрях с все сила, а той се смееше и ме предизвикваше: "Хайде пак!". Ту аз го предизвиквах, ту той мене.
  Един ден просто никой не се появи да дяла гранитните камъни. Зидът от двете страни почти бе завършен. Тъжно ми стана. И ужасно, ужасно болдливо! Кой знае откъде, отвсякъде май, запълзяха къпини и обикновено - преплетени с онези ужасно бодливи храсти, чиито цветове приличат на топка бели копринени конци. Така ме стегнаха в своята примка, така методично и закономерно ме притискаха върху гранитните камъни, че не помня колко години минаха оттогава.
  И ето, че онзи ден някой отключи ръждивия катинар. Повитицата, щирът и паламидата се опитаха да попречат на тежката метална врата да се отвори до край. Не искаха явно някой да влезе в царството им.
  Но този път ангелът влезел. Не се казваше Ангел. И си беше най-обикновен мъж. Но аз го кръстих така. След него - жена. Дъщерята на собственика. Върнала се беше! При мен! Макар че отдавна не е студентка! И с един електрически храсторез се заеха да премахват бурените. Храс! И тръните падаха покосени! Узрелите къпини светнаха в очите ми. Почувствах сладостта им да се разлива по мен! И ето, че пак полетях! Изригнах!
   Никой от тях не разбра, откъде се взе снопът искри, който внезапно излитна изпод ръцете им!