ТОВА НЕЩО Е НАПИСАНО ОТ МЕН И ЕДНА КОЛЕЖКА ПО... ФОРУМ /един друг форум/. ТЯ ЗАДАДЕ ПЪРВИТЕ НЯКОЛКО РЕДА И ЗАПОЧНАХМЕ ДА СЕ РЕДУВАМЕ, ТЯ -АЗ-ТЯ -АЗ..... ДОКАТО НЕ СЕ СТИГНА ДО ТОВА.

НЕЗНАЯ КАКВА СТОЙНОСТ ИМА И ИМА ЛИ ВЪОБЩЕ, НО  ПОНЕ СЕ ПОЛУЧИ НЕЩО И СПОРЕД МЕН НЕ ЛОШО....

ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ :

( Дует: Вальо и Роси)

РОСИ:

Изведнъж на вратата й се позвъни.. ТЯ си погледна часовника - беше 21.00 часът.Кой ли бе решил да й досажда по това време?
Набързо хвърли една хавлия, която покри все още мокрото й тяло и без колебание отвори вратата.
Наскоро отсреща се бе нанесъл един тип, може би малко над трийсетте...
Даже не бе успяла да го разгледа до сега, а и й беше безразлично...
Този мъж сега стоеше пред вратата й....
-Съжалявам за безпокойството - каза той кратко. - Случайно да имате свещи под ръка? Мисля, че главния бушон на жилището ми отиде по дяволите, и ще ми трябва малко светлина , за да го сменя...
"Колко е тъп"- помисли си тя. "Мисли, че не разбирам изтъркания му метод за сваляне на мадами!"
"Колко е тъпа! - помисли си той. "Тя май-наистина смята, че съм решил да я свалям...Макар че, не че не бих опитал , и то по същия начин...Ако я бях разгледал по-рано достатъчно добре...

ВАЛЬО:

Тя се поколеба за миг, погледна го и срещна очите му. Той също я огледа и направи въпросителна гримаса...
- О, извинявай, сега ще ида да видя да ли имам свещ някъде. - и тя се шмугна във вътрешността на малкият си апартамент.
Докато се ровеше из шкафа в кухнята си помисли: - Изглежда само си въобразявам не всички мъже са долнопробни свалячи, а иначе е симпатяга. Дали бих му отказала да изляза с него ако ме покани?! Хайде момиче много се размечта, дай му проклетата свещ и да се маха. Тя отвори вратата и му подаде една малка свещ и се усмихна.
- Съжалявам, но само толкова е останало от нея, дано да ви свърши работа.
- Разбира се, напълно е достатъчно. Благодаря за услугата ще се реванширам, ако нямате нищо против разбира се.
- Няма защо, мисля че и вие бихте ми услужили ако бях изпаднала в същото положение?
- Разбира се, че не! - тя го погледна учудено и неразбиращо. Нямаше да ви оставя да направите това, сама естествено, с радост бих оправил бушона без да се налага да си цапате ръцете с подобни неща.
Боже, колко глупаво се почувствах - помисли си тя. Срамуваше се, в съзнанието си му бе теглила такава майна преди да продължи изречението си, но сега това беше без значение. Да изглежда наистина го хареса.
-Ок, аз ще влизам, че току що излязох от банята...
-Разбира се, извинете, че ви задържах толкова, благодаря още веднъж.
Тя затвори и се заслуша в стъпките му, които се отдалечаваха от вратата и.

РОСИ:

Поколеба се за миг дали да се върне обратно във ваната..Отиде в банята,огледа замислено ухаещата вода,запалената на ръба на ваната свещ,почти изчезналата ароматна пяна...и вместо това остави водата да изтече...Навлече една дълга роба, купена от почивката й на остров Ибица,а за капак едни вълнени чорапи на краката си,защото ги усещаше леденостудени.Усмихна се, представяйки си как изглежда с финия плат върху тялото си и грубите домашни чорапи,които изобщо не отговаряха на ефирността на медитеранската роба.Но не се погледна в огледалото,както биха направили други жени на нейно място.Само мина с нервни пръсти през косата си и се запъти към кухнята за да си направи кафе. Не й се спеше. Мислите й се въртяха към младия мъж, който преди малко бе стоял на прага й... чак сега се усети че той бе облечен с елегантна риза, а надолу с удобни джинси, сякаш обути набързо.Навярно също бе дошъл току-що от работа и тока бе угаснал докато се бе преобличал. Странно..повечето мъже които познаваше по неписан закон събличаха първо ризата си, и после панталоните...Повечето мъже които познаваше щяха да се пробват да я свалят, или поне биха подметнали нещо по адрес на голотата й. Биха се опитали да й се набутат за на "по кафе"или просто биха я изгледали така сякаш е шоколадова торта. Интересно, защо й беше хрумнало подобно сравнение, та тя не обичаше шоколадови торти,никакви торти дори, а шоколад да не говорим,като изключим белия шоколад, който обожаваше...После се сети, че очите на новия й съсед бяха тъмно кафяви...Опита се да си представи как биха изглеждали те, ако гледаха някого със закачка или страст...
Глупачка!-Помисли си тя ядосана,подпряна на перилата на огромния си балкон.Ето че и ти спадаш към всички онези дребни малки човечета, влизаше в рамкираното от господин Фройд пространство на индивидите,свързващи всяко нещо със секса...

(ТУК РАЗКАЗАХ ЕДИН ВИЦ, КОЙТО НЕ ТРЯБВАШЕ ДА Е В ТЕКСТА НА СЪЧИНЕНИЕТО НО.....  КОЛЕЖКАТА ПО ПИСАНЕ НА ТАЗИ ОБЩА "ТВОРБА" ГО ВЗЕ ЗА РЕАЛЕН ТЕКСТ И ПРОДЪЛЖИ НАТАТЪК, КАТО СЕ ЗАКАЧИ ЗА ВИЦА И НЯМАШЕ НАЧИН ВЕЧЕ ДА ИЗКЛЮЧА ТАЗИ ЧАСТ, ЗАЩОТО СЕ СЛЯ С ТЕКСТА И В ЦЯЛАТА РАБОТА ОСТАНА КАТО КРЪПКА, НО КАКТО И ДА Е, НАТАТЪК ЩЕ СЕ ОПРАВЯТ НЕЩАТА -СЛЕД МОЕТО ИЗЛИЯНИЕ ПО ДОЛУ) ;) ;) )

ВАЛЬО:

Един ден когато той се прибираше от работа си мислеше за нея. И странни мисли потекоха, в цветни мечтания и упования...
Сега,- мислеше си той, мога да позвъня на вратата й и да я помоля да ми услужи с...ЮТИЯТА например. Тя ще ме попита: - Но как сам ли си гладите дрехите нямате ли кой да се погрижи за вас. Не, - ще кажа - няма сам живея, бекярска работа или знаете как е. Но, как така? Моля дами позволите да се погрижа за вас, нищо няма да ми струва все пак изгладеното от жена е...как да кажа, направено по-добре нали така?... И така тя ще дойде ще изглади няколкото ризи които имам, а пък аз ще предложа нещо за пиене. От дума на дума може пък нещо да се зароди, симпатия а защо не и...любов. Ще излезем на кино, на театър, на ресторант на романтична вечеря със свещи и...камина. Е х че хубаво може да си заживеем. Той вече се качваше по стълбите и му оставаше още един етаж за да стигне до нейната врата, когато мисълта му продължи. Ще си заживеем щастливо.... Ще ни се народят децаааа - и без да знае как беше натиснал звънеца и. Олеле, деца, семейство, олеле! В този момент създанието на неговите мечти отвори вратата, погледна го и каза: Да, кажете какво обичате още??!! Той се сепна, лицето му бе мъртвешки бледо, после се окопити и каза нервно и троснато като махна с ръка:
А беее, Е*АЛ съм ти и..... ЮТИЯТА е*ал съм ти всичко, я да ми се махаш от главата.... :) :) :) :)

РОСИ:

-Уф, затова ли ми звънкаш? Еб...ла съм ти и нескопосаните свалки!-и тя тресна вратата със засилване, след което най-спокойно седна в креслото си до големия филодендрон, леко подсмивайки се заради тъпото изражение, което лицето му бе придобило...
-Хихи, той май си мислеше че аз наистина съм фина дама... Ще има да взима. Как ли ще се захили Бети като й разкажа за тоя образ!
И тя бързо набра телефона на една колежка, с която не че бяха толкова гъсти, но излизаха понякога заедно да пийнат по нещо и да забършат по някой и друг тип... Но докато Бети си ги взимаше за по вечер-две у дома, тя ги канеше при себе си на бара, съблазняваше ги, играеше си с тях, дразнеше ги до безумие с острите си закачки, а накрая ги напиваше и се прибираше сама, а ако се случеше пак да ги срещне се забавляваше от убийствените погледи,които и хвърляха. Колко бяха смешни! Като малки дечица, не получили шоколад... Хайде пак шоколад! И кафяви очи, които бяха гледали смутено до преди малко на прага й... Бе, мамка му, що пак се сети за него? И няма ли Бети най -после да вдигне телефона?
"Тук е телефонния секретар на Бетина, моля оставете съобщение !" Нямаше я вкъщи...
Тя бавно пусна слушалката да падне на пода и се чудеше какво да предприеме. Беше й скучно, а и някак тъкмо днес се чувстваше сама.
Сетне погледът и спря на дъската за гладене. В единият и край се бе изправил с върха си нагоре сякаш се оглеждаше за онзи който преди малко бе споменал за нея.
- Хммм, не искал ютия значи, сега ще му покажа аз. Имам и други електроуреди, тоя какво си мисли... Ще ми тегли той майни на ютията, хайде де.
После стана и решена на всичко с бързи стъпки излезе от апартамента си и позвъни на вратата му.

ВАЛЬО:

Вратата се отвори и той я погледна недоумяващо:
- Какво има, знам, че не ти върнах свещта, но така или иначе от нея нищо не остана, днес ще ти купя една.
- Майната и на свещта... Исках да се извиня, ако нещо лошо казах преди малко, но така ми се спеше, а ти ме събуди, а пък си слагам и тампони в ушите и май не разбрах.... Нещо за ютия ли каза?
- Не, не, - има няма от половин час не харесвам ютиите, защо да не би да ти трябва ютия?!!...
- На мен ли? Ами..... да трябва ми, че моята изгоря, ще ми услужиш ли с твоята?!! -умело се направи на разсеян той.
- Не скъпа, както казах, аз мразя ютиите, нося от време на време дрехите си при една женица на 1-вия етаж, тя е много любезна и винаги ми помага в гладенето, аз не се справям добре. Сега като решихме въпроса с ..ютията какво ще правим?
- Ти не знам, но ако до една минута не ме поканиш да вляза ще хвана... минингит.
- Разбира се, заповядай, искаш ли нещо за пиене?!.....
- Благодаря...
А между другото не се запознахме де, аз съм... (Прокопи. За по кучешко може да ме наричаш..Стамат.) Ок де, името ми е СТИВ...

РОСИ:

А аз съм (Тричка, с късата поличка) )Адриана. Ааааам, такова.. малко нескопосано се получи преди...А ти защо мразиш ютии?
-Друг път ще ти кажа. Но ако не ти кажа най-добре хич и не ме питай.
-Ау, добре, ок, както кажеш (бе мааму и темерyт,как така както каже? Хм!)
Тя се огледа наоколо-беше разхвърляно, но чистичко... Сигурно жената от партера и почистваше, пък и можеше някоя и друга услуга да му беше свършила, що пък не... Впрочем, коя жена от партера имаше в предвид той? Хм...Тя май не познаваше и трите семейства, живеещи на партера...Познаваше ли изобщо някой от съседите си? Бегло, по физиономия... Тоя май беше първия който я канеше да влезе...
-Какво искаш да пиеш?-провикна се той от кухнята-кафенце, портокалов сок, или малко алкохолец? И той се подаде на вратата с бутилка тосканско вино...
"Хм... Никакъв алкохол в дома на непознат!"
-Един сок ще ми дойде добре, благодаря.
Стив малко разочаровано повдигна вежди и влезе обратно в кухнята.TOBA с виното на касата на вратата беше печелело винаги.Жените от неудобство се съгласяваха да пият виното, само и само да не го връщат обратно в кухнята, а след чашка две вечерта потичаше по мед и масло и завършваше някъде между завивките, или поне на удобното елегантно канапе... "Абе, здраве, мадами бол.Плюс това ми е уморено и криво, а и де да я знам какъв чешит е, може верно деца да са й в главата) И така, размишлявайки си, той извади две чаши, сипа портокалов сок, пресегна се и за всеки случай извади от шкафа над мивката три - четири презерватива , след което с елегантен завой около малката масичка с два стола се запъти към всекидневната, която го посрещна празна и гола. Адриана я нямаше , а входната врата на апартаментчето зееше отворена....
Като се прибра в нейния си апартамент Адрuaна пъхна ключа в бравата и завъртя ключалката четири пъти...Знаеше, че това беше тъп номер, но както си седеше и мислеше със съжаление, че ще й се наложи да пропусне хубава чаша вино в компанията на симпатичен млад мъж, само и само за да не прекърши с нещо принципите си, изведнъж я бе обзела паниката, че господина може да й е сипал нещо в чашата със сок. Номера с виното й беше ясен. Значи все пак си бе мислил за някоя и друга свалка. И тъй като не моя да измисли по добро извинение за това под какъв предлог да не изпие сока си, тя просто си тръгна. Мислеше си, че той всеки момент ще дойде да иска обяснение, но това не се случи и тя, унесена в мислите си, заспа по рано, отколкото очакваше....

Събуди се на другата сутрин някъде към 9:00. Бе се успала и съответно бе закъсняла за работа. Скочи като ужилена, набързо се облече, изми лицето си, сложи си малко крем, една спирала на миглите и едно червило , грабна чантата си и тъкмо да излезе на бегом от апартамента, забеляза на пода, пъхната под вратата, един светлосин лист, с написани на него цифри и няколко реда."Така не се прави. Вярно е, че и като мене не се прави Лек ден"
Цифрите представляваха номер на мобилен телефон...

ВАЛЬО:

Работният и ден сякаш нямаше свършване. Сякаш беше тук от...винаги. Трябваше да се оправи с четиринайсет папки с документи, а още едва бе започнала. Не издържаше повече, на няколко пъти посегна към телефона на бюрото си и след кратка пауза отдръпваше ръка. Няма ли да малко прибързано ако се обадеше, дали нямаше да му прозвучи по начин, по който той щеше да я вземе за някоя лека напудрена фльорца. Не няма да се обадя, а и за какво ми е като довечера ще е на една крачка от вратата ми. Ето, че един нежен глас прекъсна мислите и:
- Ади, ще дойдеш ли с нас да хапнем нещо отсреща нали? - беше колкежката и Съни от нейния отдел.
- Не благодаря, но ще съм ти благодарна, ако ми донесеш на връщане едно кафе.
- Разбира се. - тя изтича да догони останалите, които вече се изнизваха през вратата за обедната си почивка.
Сама. В целия отдел сама. Какво блаженство господи, главата ми ще се пръсне... Стана да се разкърши малко. Доближи прозореца и видя колежките си да влизат в ресторантчето отсреща. "При Марко" - ресторантчето се казваше "При Марко", малко и кокетно Италианско ресторантче, което предлагаше невероятна кухня. Много им беше удобно, когато трябваше да излязат за час да хапнат нещо по време на работа. Усети стомаха и да се свива. Мамка му, защо не отидох - а така съм гладна!... Не няма, трябва да сваля тези проклети три килограма. А и не мога да се показвам вече в тоя си вид пред хората, така съм нашишкавяла, цели 55 кг. Направо съм като малко слонче....

Стив бе седнал в едно бистро, пиеше кафе и четеше някакъв стар вестник може би от преди два дни. От тези дето се подвизават из масите за удобство на клиентите, да, но когато бяха пресни, а този вече смърдеше на пържени яйца. Важното е, че имаше кръстословица. Извади химикала си и се зае да прекръсти редовете.
- Госпожице, бихте ли ми донесли още едно кафе, моля?!
- Веднага се връщам, рече момичето и се запъти да занесе напитките на съседната маса.
Наведе се да ги остави...
- Боже, тоя свят е бъкан с хубави жени... Едните толкова сладки, но бягат, като ужилени от къщата му, а другите толкова нежни, които чакат само полъха на..любовта. Любовта?! Чак пък любов! Е, едно здраво чукане нямаше да му навреди, ама чак пък любов?!...
Момичето донесе кафето, усмихна се и каза, заповядайте, извинете че се забавих, но имаше да изпълнявам предишни поръчки, надявам се да не се сърдите?!
-Как бих могъл да направя подобно нещо, а на вас въобще може ли някой да ви се разсърди. Такова прекрасно създание като вас, трябва да бъде галено, обичано, а не да му се сърдят.
- Де така да мислеше и приятелят ми!...
- Не е така, зная че всичко ще се оправи. Ние мъжете сме си такива, много пъти не разбираме и не оценяваме какво има под носът ни.
Тя се усмихна, завъртя красивото си дупе и се загуби към бара....

РОСИ:

Работният ден свърши. Адриана не пожела да си вземе такси и реши да се поразходи. Домът и бе на няколко преки от кантората.........
Тя зави по тясната уличка между търговския център и банката, от която се влизаше директно в парка..Някога точно заради тоя парк бе си избрала своето малко апартаментче. Напомняше й на стара приказна гора, а в листата на дърветата се бе прикрило последното полъхче романтика в душата й. Вървеше по алеите и си представяше колко хубаво би било да върви някой до нея. С ръка в нейната. Здрава, силна, мъжка ръка... Несъзнателно бръкна в джоба на сакото си и извади елегантния си мобилен телефон. "Xей, как си? Искаш ли да изпием по един портокалов сок в кафенето на Парка?"-u докато здравия й разум биеше аларма смс-а вече бе изпратен по посока на кафявите очи. Седна на пейката с разтреперани ръце, чакаща отговор. Той не дойде. Седя около час, преди да разбере, че той няма да й пише... Как само мразеше когато не й отговаряха!!!!

Стив тъкмо бе приключил с кръстословицата. Имаше намерение да стане и да си ходи, когато мобилния му телефон изтитка за смс .."ХА! И тъкмо да й звънне, здравия мy разум u чувството му за мъжка гордост забиxa аларма...Тaя да не е решила да ме кара да тичкам като някакво малко гладно псенце? Хайде бе! И пъхна телефона обратно в якето си, макар и с известна доза съжаление.....

Ади крачеше бавно по уличката към дома си...Трети ден след смса, все по същата алея в парка, по едно и също време... не бе чула нищо от тайнствения си съсед, нито пък бе се опитала да се свърже с него. По някаква случайност не се бяха засекли и по стълбите... Незнайно защо нещо се свиваше у нея, когато си мислеше за него... Поне един отказ да й бе написал. Нали затова си даде номера?
Зa да му звънна? Може би бе заминал? Hо не, тя го бе чула да се прибира-всеки път навреме... От гордост не излезе да го попита какво става...
Неусетно бе стигнала входа си. Някакъв пристъп на гняв я обзе, без дори да разбере защо. С бързо стъпки се изкачи до етажа, на който той живееше, и звънна на звънеца.
Когато Стив се пока3а на вратата бе застрелян от упор с въпроса:
-На тебе колко време ти трябва, за да отговориш на един шибан смс, по дяволите?!?...

ВАЛЬО:

- Защо? Нима си ми писала нещо? Ако е така ето телефона ми. Прочети ми какво си ми написала тогава!
Какво ли пък можеше да значи това, за какво говореше тоя идиот? Та аз луда ли съм, зная какво написах. Той все още държеше ръката си изпъната напред й и подаваше телефона си. Тя се поколеба за миг, после го грабна от ръката му.
- Сега ще ти покажа, и да знаеш почувствах се обидена...
- Добре, прочети ми моля те, какво си ми написала, но на глас искам наистина да разбера.
Тя отвори входящата кутия на съобщенията му. Имаше няколко СМС-а от предишни дати, а на нея и трябваше онази, от преди три дни. А, ето намери я, да, и номера е нейният - я да видим сега, кой крив-кой прав, и самодоволно натисна копчето. Хоп, и страничката се отвори но....пред нея се появиха само... йероглифи, точици и запетайки, тук таме някоя въпросителна и пак.... точки.
- Какво е това по дяволите?!!
- Аааа не така, ти ми кажи? Хайде скъпа, аз все още чакам да ми прочетеш написаното...
- Но, тук трябваше да е моят СМС?!...
- Да, може би! Но, ако го беше написала на латиница, а не на кирилица. Моят телефон не поддържа кирилица и съответно твоят СМС е на..."жаби". Ако го бях разбрал сигурно щях да знам за какво говориш.
Тя го погледна някак виновно и закачливо изпод вежда, усмихна се и каза:
- Добре де, моя е грешката, а и не е моя. Че от къде да знам, че ти е такъв телефонът....
- Няма нищо - отговори и той, важното е че си тук, и сега може да ми кажеш какво пишеше в съобщението ти.
- А.. не! Не си познал - троснато му се фръцна тя - то вече изгуби давност....
- Виж сега, ако портокаловият сок те плаши и те кара да бягаш от мен, нека да сменим напитката, какво ще кажеш?
- Не съм жадна!!! Но... с удоволствие бих изпила чаша.....вино.
- Не думайййй, и от кога се отказахте от натуралните сокове?!
- От както не дойде да изпием по един, а и може би се е вкиснал от тогава....
- Ааа, значи СМС-а е бил покана за среща в някоя интимна сладкарничка?!
- Иска ти се, а? Хайде, ако ще сипваш по чаша вино сипвай, ако не да си ходя.
- Ами няма проблем, ако толкова държиш, аз мога да ти дам бутилката за...вкъщи!...
Той се усмихна и наля в чашите.
- Би ли затворил вратата ако обичаш, че така имам чувството, че пия вино в коридора.
- Ама, ти не затвори ли като влизаше? Брей, че мързелив народ има еййй!
- Вратата си е твоя, не ми стоварвай отговорности, които не са мои.
- Ти винаги ли си такава?
- Каква, толкова дръпната ли?
- Не, толкова хубава когато се вълнуваш.
- И се вълнувам от какво?
- Еврейка ли си?
- Това пък от къде го измисли?
- Ами, само Евреите отговарят на въпроса с въпрос.
- Това пък какво ще рече?...
- Ами точно това. Това, което направи в току що.....
- А какво направих?...
- Нищо, забрави! Наздраве!... - и двамата отпиха от виното.
- Имах нужда от това, толкова съм напрегната в последно време, това вино сякаш вкара кислород във вените ми.....
- Радвам се че ти хареса. А ти би ли ми отговорила все пак на друг един въпрос?

РОСИ:

-Питай.
-Някак си не ми върви фината ти натура с каруцарските изрази, които използваш...Гледам те да излизаш сутрин, елегантна, самото олицетворение на съвременна делова жена. И изведнъж заставаш пред вратата ми и сипеш просташки изрази, които сякаш си научила от някой много зъл дядо - каруцар, на когото му е дошла малко бирата...
-Хайде сега. Едното няма нищо общо с другото. Ако съм ядосана, то тогава давам на индивида , причинил това състояние, да разбере че ми е дошъл до гушата. Ако съответно всичко си е наред и никой не ме изкара от кожата ми, приказвам така както всяка една..как беше там, елегантна образцова делова жена или нещо такова...
-Да, но имиджът ти на ....
-О, да , знам какво ще кажеш. Лошо впечатление, което се създава у околните.. Знаеш ли, честно казано не ме интересува. Вие мъжете сте свикнали жените да са само мили фини, крехки създания, отговарящи на стандартите ви, вписващи се в представите ви. Няма такъв филм. Аз съм това което съм. Мога да съм мила и нежна, мога да съм звяр.Такава съм, каквато ситуацията ме извика наяве. Не можеш да ми твърдиш че трябва да се придържам към някакви рамки на поведение само защото така било прието. Държа се така, както чувствам.. По-добре , отколкото да се преструвам и да угоднича на някого, на когото иначе с удоволствие бих извила врата.
-Да, но...
-...Не съм приключила! Освен това, би ли ми обяснил дали вие мъжете НАИСТИНА ли харесвате жени, които са само мили и добрички? Нали вие сте тези, които се оплаквате, че ви висим на шиите, че не сме способни да се справяме сами, че хленчим , че се правим излишно на дами когато на вас ви се ще да сме мъжки момичета по характер? Нали на вас ви доскучаваме във връзката ако в жената няма пипер, така да се каже...
-Моля?!
-Темперамент. Скучно, набутано в някакви рамки поведение, изкуствени усмивки, изкуствено изтънчено маниерничене, тъпо кокетиране, преструвки, преиграване на женската крехкост - ти наистина ли искаш да ми обясниш, че харесваш такива жени ?
-Ннннне, тоест, не това исках да кажа... Просто, някак си ми се струваше странно и...
-А може ли аз сега да те питам нещо ?
-Моля?
-Защо ми даде телефонния си номер?
-Защото така ми харесва.
-А причината?
-Друга причина няма.
-Тогава подбудите?
-Никакви.
-Аха.
-Да.
-Капризче някакво.
-Горе-долу.
-Да, но какво точно?
-Капризче, нали сама каза.
-Аз само те попитах.
-А аз отговорих.
-Да, но не каза причината.
-Няма друга причина.
Двамата се изгледаха продължително, след което Адриана въздъхна и каза.
-Ок, но мога да ти кажа, че точно ти се държиш в момента, като една малка капризна госпожица. Увърташ и сучеш, а аз те попитах нещо толкова просто.
-По-добре ли е, отколкото да ти дам някакъв нескопосан измислен отговор? Нали сама каза, че не понасяш лицемерието.
-Значи все пак uмa друга причина, която не искаш да ми кажеш.
-Говорех принципно.
-Добре де, не съм те попитала за номера на банковата ти сметка, защо е това потайничене и увъртане?
-Защо толкова настояваш да разбереш някаква си причина за нещо толкова незначително?
-Просто женско любопитство. Нали ме обвини индиректно, че не се държа като жена.
-Не съм те обвинявал. Казах че не пасва на излъчването, което имаш. Освен това не съм длъжен да задоволявам женското ти любопитство.
-Не съм го и твърдяла.

ВАЛЬО:

-Обаче никак не би ми се щяло да те приема по....първичност, искаше ми се да покриеш поне малко женствения образ, поне от части на общоприетото. А ако е така, все тая, че трябва ли да ми пука в каря на краищата.
Не знам защо вие жените винаги си мислите, че има нещо... как да кажа, отдолу когато някой ви даде телефона си. Не е ли възможно да го е дал с единственото желание да не губи контакт със същество което...може би му е направило някакво впечатление и го е намерил за....интересно. Но както и да е, май така сме създадени. И вие зад привидната маска на селски каруцар прикривате иначе ранимата си душа. Това някои го разбират други, не. Своеволна, своенравна, няма лошо, даже много ми харесва, но и да се показва понякога, и то пред когото си струва, малко женственост няма да навреди на..."имиджа" нали?!
Защо винаги трябва да се играе някаква безсмислена игра, игра, на проява на характер, надяване на фалшиви маски, и обикаляне около същественото, което е толкова просто. Има харесване - факт, и от двете страни - факт, и после някаква тъпа игричка на надиграване. Надиграване с...какво?! Подклаждане на интереса?! ОК, приема се. Но да не прекаляваме, така само се губи време, а животът е кратък трябва да го придвижваме по динамично и да не губим времето си в плитки игрички и нелепи интрижки. Ако двама влюбени решат да са заедно веднага... е, почти веднага, и разберат че си пасват страхотно, защо тогава това трябва да бъде протакано във времето заради предразсъдъци? А ако протакат и го направят след шест месеца да речем, и разберат колко са били глупави да си губят времето в разни игрички на надиграване, а е могло да се чувстват много по-добре през тези шест месеца. Тъпичко ми се струва, но... в живота явно е така. Вие (жените ) изчаквате, изследвате в търсене на синия принц, а накрая какво...мераците на мъжете са се изпарили защото нагона в тях е по-силно изразен (естествено вината е на...тестостерона, не изцяло подвластна на разума) те в сублимния момент си тръгват и после...били идиоти, скапаняци, които са свине и не заслужават нито една жена защото видиш ли, си били играли с чувствата и. Спонтанността е хубаво нещо. Да се реагира, не като покорна ханъма, а като жена чиито живот принадлежи на нея самата и да го живее като личност, а не като...подлога е разбираемо и се отнасям към това с нужното уважение, но и мъжете имаме разни мераци, които и вие също трябва да уважавате...от време на време поне.
Но това са теории, а практиката показва съвсем различни неща и те са строго индивидуални, а в нашият случай мисля, че вървят на добре. Както си ме зяпнала.... забрави за виното. Наздраве принцесо, и дано виното те отпусне малко, и не подскачаш толкова. Натегната си като пружина. Искаш ли да отидем да разпуснем малко тази вечер - в комедийният театър дебютира страхотен спектакъл. Какво ще кажеш?

РОСИ:

-Театър ли?-каза тя. Бих отuш6ла с тебе на Театър, не съм била от векове. Но не и преди да съм ти разяснила нещо.
Тук няма игрички.Нали затова ти казах, че мразя преструвките. Не те псувам, за да ти направя впечатление. Ядосана съм била, дала съм ти да разбереш, какво по-просто от това. Нали затова ти казах, че мразя лицемерието, мразя игричките на надмощие, мразя излишното кокетиране, мразя мъже които се правят че разбират, и познават жените, а не са си направили труда да опознаят и частица от човека, който е пред тях. Ако съм решила да ти подклаждам интереса щях да го правя къде-къде по-изкусно и по засукано. Ако двама хора се харесват... та нима само харесването е достатъчно? Как мога да знам аз дали ще те харесам, опознавайки те? Харесваш ми днес, но ами ако утре открия нещо у тебе, което ме отвращава, как да избягам, ако вече съм те пуснала близо до себе си? Ти стоя пред мене, аз ти отворих-полугола и мокра, естествена, такава каквато малко хора ме виждат. Ти говори с мене така, сякаш съм ти отворила не по хавлия, а с вечерен тоалет, беше вежлив, коректен, поиска ми услуга извърших я с удоволствие. Не разбираш ли колко човешко и естествено беше това? Имаше ли игрички там някъде? Нямаше. Играта я започна ти, с глуповатото ти изречение относно ютиите ... Така и не разбрах какво се опита да ми кажеш... Не знам какво искаш от мен, не разбирам защо смяташ че си играя, или че се опитвам да те дресирам. Не ти показвам маски. Показвам ти себе си. Такава каквато съм днес, не съм утре . Такава, каквато ще бъда утре, няма да ме видиш втори път. Всеки ден е различен, всяка минута си има своите 60 секунди. В тях мога да ти се усмихна, да се разплача или да те унищожа с думи. Мога обаче и да те прегърна и утеша. 60 секунди са много време. Лицата които ти показвам са част от мен. Как би могъл някой ден да твърдиш че ме харесваш, ако не ме познаваш? Как мога аз да се втурна през глава в едно чувство, без да си помисля че може би утре то ще се стовари с всичката си сила върху главата ми ?
А колкото до мъжете и тяхното търпение... свикнала съм то да се изчерпва . Свикнала съм и с това да хвърлям вината върху себе си, ако се случи да тресна вратата след поредния. Но ми е омръзнало от прибързани любови и още по бързи разочарования...Омръзнало ми е...да трясвам вратата и да се сривам всеки път когато чуя звука на тоя трясък...
Ух, извинявай, разприказвах се. Та, какво ще гледаме? Дори си нямам на идея какво върви в Театъра. Срам е, знам... Някак си.. просто не съм дошла на идеята да ида сама на Театър, а досега нямаше с кого.. за сметка на това познавам всяка малка алейка, и всяко малко клонче в парка отсреща..

ВАЛЬО:

"Ух, извинявай, разприказвах се". Изглежда само това запомни той от всичко казано.
Така е, вярно е, че много се разприказва. От толкова думи чак се обърках. И да си призная, не че схванах особено кво каза, но...в общи лини...
Въпреки един куп уговорки, обяснения и размисли върху живота, тя прие това излизане. Хм, заради театъра?! Съмнявам се! Нищо, че така искаше да изглежда, а и аз го предложих за да и дам причина за която да се хване. Клъвна, а това е добре. Като щаля да се обвърже, като му се отдаде, после ако не и харесал човека в последствие кво ли щяла да прави. Как какво, като накрая установиш че не ти харесва му казваш не ми харесваш сори и...чао... кво толкова. И не може да се съжалява за нищо защото когато работата е станала ти си харесвал човека и ти се е искало нещото да се случи макар...временно, както ако се окаже в последствие... Все пак хората не трябва да поставяме под анализ всяка постъпка, ако е безобидна и би ни донесла удоволствие.
Той тръсна глава да прогони тези си мисли от главата си и си каза: - Ще видим колко време ще анализираш постъпките си, когато усетиш дъха ми да гали нежната ти шия, и устните ми докоснат едва - едва малкото ти прекрасно ушенце. Когато прекарам пръсти през косата ти и те притисна нежно до себе си? Но...още не е време за това....
- Та.... театър значи, реши се, и как така? Не те ли е страх с такъв сексуален манияк, като мен да се разхождаш по тъмно из улиците и парковете на града.
- Казах ти, че познавам всяка алея на парка, знам на къде да избягам ако потрябва - и тя се усмихна закачливо.

Представлението беше разкошно. Някаква нова пиеса от...неизвестен автор, който ги накара да се просълзяват от смях. Вървяха из алеите на парка и продължаваха да се смеят обсъждайки отделни епизоди от постановката.
Изведнъж из между дърветата изскочи човек с чанта в ръка, бягаше така, сякаш го гонеха глутница вълци. Докато се осъзнаят какво става той връхлетя на Адриана, като я повали на земята и самият той се претърколи на алеята, после грабна сака и накуцвайки продължи да бяга. Стив се хвърли напред за да види какво стана с Ади, опита се да я вдигне... Проехтяха изстрели от автоматично оръжие. Ади наклони глава настрани, защото Стив, който бе вече над нея и пречеше да види какво става и видя тримата преследвачи как откриха огън по бягащия. После Стив в желанието си да я вдигне, се сгромоляса върху нея, едва не я уби. Целият и въздух изскочи от гърдите,  и й причерня. Няколко мига след това се окопити, а Стив все още лежеше върху нея.
- Стив, не е време сега за тези неща, имаме много време пред нас, хайде поне да го оставим докато се приберем.
Стив не помръдваше. Опита се да го изблъска встрани от нея, че тежестта му все още спираше дъха и. Усети влага по ръката си, напрегна сили и го отмести. Тялото на Стив се обърна на алеята. Тя погледна ръката си и видя кръвта, която се стече между пръстите и. Отври широко очи, и все едно някой преряза гърлото и. Не можеше да издаде звук. Всичко в нея спря.... Обърна глава и погледна към него, видя как той леко отвори уста и сякаш някак си се опита да оближе едва устните си, след това на няколко пресекулки се опитваше да си поеме дъх. Тя притвори очи, сякаш се молеше на господ да не отнема живота му. Не знаеше колко време бе стояла така, и какво бе правила, и колко време, но сега се усети с телефон в ръка как набираше номера на бърза помощ и полицията...

РОСИ:

Докато вървеше по алеята на парка се мъчеше да подреди пъзела на случилото се през тази вечер... Театъра, смеха, закачките, скритите погледи, разходката в парка, мисълта с която си игра дълго време, дали да го целуне под единствената пиния в парка , която хвърляше тежка сянка...после силата с която нещо я изблъска на земята, изстрелите, кръвта, безжизненото тяло на Стив... Не помнеше нищо от периода межди обажданията по телефона и идването на линейката...разпитването от полицаите също се губеше някъде в ъгълчетата на ужаса... искаше да се качи в линейката заедно с него, но не я пуснаха. Бяха видели че не е ранена, и я бяха избутали някъде настрани, един полицай й бе помогнал да седне и й бе задал купища безумни въпроси. Обещаха да й се обадят като имат новини за състоянието на Стив... Бяха я попитали дали да я закарат до тях но тя упорито отказа...Главата я болеше ужасно и хладния въздух действаше добре на хаоса в душата й. Отначало искаше да се обади на Бети, но после размисли.. Странното беше че не я бе страх да върви сама из парка, въпреки случилото се. Съзнаваше , че може всеки момент да бъде нападната отново, но това някак си бе от второстепенно значение...
Мислеше за Стив. За момента в който бе забелязала хубавите му тъмни очи, за закачките и за остроумниченето между двамата... Мислеше за това че не знаеше как е той сега, дали още се бори за живота си.. или се е отказал.

ВАЛЬО:

Не, искаше и се да вярва, че ще оживее. Излезе от парка, колите преминаваха покрай нея когато тя закрачи по тротоара. Тръгна в другата посока. домът и остана някъде зад нея. Не искаше да се прибира, там, сама, затворена между четири стени с единствената мисъл за него. Какво нещо е живота - помисли си тя? Едно огромно богатство и едно...необятно нищо. когатосе почувстваш добре, когато храниш в себе си надеждата, че започваш да изпитваш удоволствието да живееш и....пук, мехурчето се пука и се съмняваш дали ще намериш сили да започнеш да надуваш ново. Но, то никога не е като предишното. Често пъти се оказва по здраво, по-красиво с по ярки и наситени цветове, друг път обаче, никога не издържаха на налягането. Усещаше страха от...неизвестното. Едно такси мина покрай нея и тя се загледа в него докато не се изгуби в далечината и тъмнината на края на авенюто. Неизвестното.... ще оживее ли? През главата и мина мисълта да спре друго такси и да отиде в болницата. Трябваше да знае, трябваше да разбере. Изведнъж обаче си даде сметка, че ако я попитат: - Вие за кого сте дошли? Тя можеше да каже само...Стив. Но кой бе той всъщност, Стив..кой? Къде живееше бе ясно, но къде работеше, с какво се занимаваше, имаше ли други имена. Стив, като че ли не бе достатъчно. Даде си сметка, че тя въобще не го познава, а в същото време душата и кървеше разяждана от хиляди въпроси, на които не намираше отговор. А какво значеше това? Обичаше ли го, или някак си бе успял да я извади от самотата и и го чувстваше по-близък от другите, с които се срещаше в кантората, колегите и някой и друг обикновен познат. А той какъв беше , обикновен или не. Разбираше, че той значеше нещо повече за нея, а и...не значеше. Този хаос на мисли я подлудяваше , тя нищо не знаеше и едва ли толкова разбираше какво ставаше снея в този момент. Трябваше да си отговори на хилядите въпроси, а единственият който можеше да им даде някакъв отговор сега вероятно лежеше интубиран на някое болнично легло и който не се знаеше дали ще оцелее за да и го даде. Спря, огледа светещите прозорци на сградите след това се обърна и потегли към дома. Едно такси се зададе от дъното на улицата.

РОСИ:

Тя се поколеба за миг и ..го спря.
-Накъде?-обърна се назад към нея таксиметровия шофьор докато тя сядаше на 3адната седалка..
-Ух... карай! - каза тя и се отпусна назад на облегалката.
Шофьорът повдигна въпросително вежди след което също се облегна назад и я погледна в огледалото..Хубаво девойче... изглеждаше уморена...след което забеляза кървавото петно на ръкава й...
-Добре ли сте?-попита той с безпокойство
-Нда...всичко е ок.... карай нанякъде.
-Нанякъде...-промърмори той... Бавно подкара таксито и направи няколко обиколки на парка , след което отново вторачи поглед към клиентката си през огледалото.
-Искате да се приберете или искате да пиете нещо.
-Аз... не зная. Просто карай нанякъде... Не се притеснявай, имам достатъчно пари да ти платя.
-Хм!
Той караше по улиците бавничко и мълчаливо. За няколко мига се поколеба дали да пусне малко музика в колата, но прецени че ситуацията не беше подходяща и заряза идеята.
Ади гледаше през прозореца. Усети, че плаче. За първи път от много време. Прехапала устни, тя плачеше тихо и отчаяно на 3адната седалка на едно обикновено такси, отново сама, така както бе свикнала да посреща трудности и радости... Стив... бе отключил нещо ново у нея, едно чувство , че има някой за когото да мисли и за когото да се тревожи .То й бе липсвало толкова време! Чувстваше се така, сякаш живота за пореден път я бе измамил. Бе й дал малко топлина и надежда, и тя аха да повярва на това усещане, u изведнъж някой я бе бухнал с тежка бухалка по главата и я бе смъкнал на земята... От друга страна, мислеше си тя, та аз дори не знам какво изпитва Стив към мене ...Симпатия? Или просто поредната бройка? Бе се опитала да насочи разговора към ценностите, които тя търсеше в живота.., думите им сякаш се бяха разминали една на друга и въпреки всичко бяха казали неща, които сближаваха мисленето им... Усети, че в момента обаче изобщо не й пука дали той изпитва нещо повече към нея или не. Тя просто го харесваше. Харесваше близостта му, харесваше очите му, тялото му, харесваше начина по който я гледа. Харесваше пръстите му, които понякога се заиграваха закачливо в косата й, уж от ей така. И даже той да не беше влюбен в нея, това не променяше факта, че той бе първото същество от доста време насам, заради чийто живот тя изпитваше страх. Беше й безразлично дали я харесва, искаше просто да живее. Мисълта, че може би умира, или вече е умрял, я задушаваше, причинявайки й физическа болка. Може би така започва обичта? - помисли си тя? Не влюбването, не вятърничавото увлечение, не неистовото желание за секс, а истинската, дълбоката обич - там, където нуждата да дадеш топлина някому стои над нуждата да получиш такава от него?

ВАЛЬО:

Всичко това бе ЕДНА..... НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ..... Таксито правеше поредната обиколка на града, минаваха край кооперацията в която живееха тя и... Стив. Нощта бе облята в синьо бели и червени светлини. Две полицейски коли бяха паркирали пред главния вход със запалени патрулни лампи.
- Спрете - каза тя. Даде 100 долара на шофьора и слезе. Запъти се към колите, когато един полицай я разпозна застана насреща и и каза:
- Дойдохме за вас госпожице...
- За мен?!! - Какво има, какво е станало? - гърлото и пресъхна, само едва успя да каже: - Стив?!.................
Полицаят прехапа горната си устна, погледна я в очите, и поклати утвърдително глава. Мислеше си, че това, ако се случи тя ще заплаче, ще избухне в неистова истерия, но...... не стана така. Да, беше и мъчно, толкова, че почувства как дъхът и спря за миг, след това шумно пое въздух, вдигна глава, после погледна в страни, обърна се, и се запъти към входа на кооперацията. Една сълза се опита да се отрони от дясното и око. Полицаят гледаше бавната и походка как я отнася към вътрешността на сградата, докато я погълна и изчезна в недрата и.
Стъпките.... Стъпките и отекваха по циментовите стълби, и разнасяха ехото на ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ........