Една споделена, но неизживяна любов

(част 1)

Трябваше да бъде обикновен ден, тягостен заради напрегнатата атмосфера у дома… Но не – днес ще е един от малкото й дни [напоследък] с широка усмивка на лице, защото снощи го сънува. Цял нощ – в съня й – те бяха заедно: срещнаха се на някаква огромна ж. п. гара, с влак пътуваха до нейното село, което се намира на 100-ина км от столицата, и там се качиха по билото на планината и отседнаха в едно малко селце – в къща за гости. Съвсем сами – хазяите бяха в отделна къща. Цяла нощ се отдаваха на страстни прегръдки и целувки, но нищо повече, защото тя беше неразположена. И в съня си, и в реалността (между другото). На сутринта закусиха набързо – лека храна и много милувки, изплакнаха поглед, зареян във величието на планинските зъбери навсякъде около тях, и забързаха надолу към гарата. И тук тя се завъртя в леглото и се събуди… Ах, не! Заспивай бързо отново и продължи да сънуваш… Но уви!

Тя – Анелия (или накратко Лия) – е средностатистическа сръбкиня, на средно(статистическа) възраст – почти 45 г. – със средностатистически живот. Омъжена. С две деца. Има обаче няколко неща, които я правят специална – клиентите й са й го казвали или поне тя така си вярва… Едното от тях е усмивката й – която по начало не слиза от лицето й. Не слизаше – до скоро – но от около 6 месеца животът й у дома е кошмар. Е, мъжът й все още не я е бил, така казва, но й посяга. И това я плаши. Не й дава мира; и, разбира се, подобно напрежение се отразява и на работата й, и на съня й, и на усмивката й. Но не и снощи – защото тя сънува него… една интересна, споделена, но неизживяна любов.

Всичко започна преди 15 г. Лия, още ненавършила и 30 г., работеше вече 2 г. като администратор във фирмата на един румънец – беше завършила румънска филология по заръка на майка си; шефът й привличаше румънски капитали в Сърбия. И, да, личната секретарка на шефа му беше и любовница. А той беше зарязал собствената си жена и двете си деца в Румъния. Лия беше обаче леко пълничка, тъмнокоса – пълна противоположност на секретарката – така че не можеше да бъде никаква конкуренция за поста в леглото на шефа си. Не че го искаше.

Личният живот на Лия беше някак тъжен. Беше се омъжила сравнително млада – едва на 19 г. – за първото момче, което й стана гадже. Бурни години с много пътувания, ангажименти за двамата… но децата все не идваха. И Лия започна да тъжи. Скрито. С много сълзи. И тръгнаха по лекари… но все без успех. Така и така вечерите й бяха тихи – и затова Лия реши да се цани и като преводач на документи – с английски език. За румънски искаше да натрупа още увереност… И изпрати автобиографията си на над 30 преводачески фирми, но никой не й се обади, докато един ден…

Звъннаха й от една агенция и я попитаха дали би искала да бъде придружаващ преводач в делегацията на президента на Мианмар [или: Бирма] – по време на официалната му визита в Сърбия. Ама разбира се, че как?! Визитата няма да се състои, ако Лия не е там! Поиска си 3 дни платен отпуск и получи одобрение. Официалната визита щеше да се проведе 3 дни – от сряда до петък включително, последната седмица на м. януари.

Височайшето събитие наближаваше. Обадиха й се още веднъж от преводаческата агенция и й казаха в понеделник (2 дни предварително) да отиде в посолството на Мианмар, за да снимат всички 35 преводачи – да получат пропуски със снимки – все пак мерките за сигурност следва да са много по-строги отколкото при обикновено събитие!

Колко приятна бе изненадата й, когато се оказа, че посолството се намира в непосредствена близост до нейния офис. Така на Лия не й се наложи да закъснява за работа – в понеделник сутринта рано-рано мина през посолството, където след малка суетня от 15-ина минути тя тръгна за работа. Денят започна нормално, когато… към 11:00 ч. й звъннаха от непознат номер. Каква беше изненадата й, когато от другата страна на слушалката мъж чужденец й обясни, че се обажда от посолството на Мианмар и я моли да опише с какво е била облечена сутринта, защото… (и тук Лия щеше да падне от стола – но вече стоеше права на малката тераса в офиса)… Всички преводачи са снимани, но в суматохата никой не е записал кой кога е минал и сега в посолството имат цяла маса, пълна със снимки, но не знаят кой кой е… И ако това е организация на президентска визита… помисли си Лия.

Та тя описа блузката си – кафява, по врата. Мъжът я попита: „Поло ли?“ (turtle-neck – врат на костенурка, от английски, но Лия тази дума я знаеше!). „Не, по врата. И нося златно синджирче“. Човекът отсреща каза, че я е намерил, и с това разговорът приключи.

ДЕН 1

Времето неусетно отлетя и дойде срядата – с главно С. Президентът трябваше да пристигне чак вечерта, към 19:00 ч., но през целия ден щеше да има последни приготовления и уговорки, затова всички бяха повикани в 09:00 ч. в посолството. Имаше прекалено много хора и затова цялата група преводачи стоеше пред входа на дипломатическата служба и чакаше търпеливо някой и на тях да обърне внимание. Не след дълго дойде един чичо и след като се представи – но, разбира се, никой не запомни името му… просто защото беше хем странно, хем дълго – започна проверка и разпределение: едни – в Шератон, други – в Хилтън… Лия? Координаторът само смотолеви „Пийс“ (Р от е разпределена. След 3-4 имена още едно момче беше разпределено за „Пийс“ и Лия се усмихна доволно: ще се прикача към него – където и да ходим, вече сме компания. До края на изброяването на всички преводачи се оказа, че още 10-ина човека са назначени в „Пийс“. И точно този координатор – по-късно Лия дори запомни името му: Мадхукар-Мадан Сандийп (Madhukar-Madan Sandeep) ще бъде с тях и ще отговаря за всичко в тази локация. След като останаха за малко сами колегите на Лия започнаха оживено да обсъждат какво е „Пийс“ – докато един не предположи: вила „Мир“ – бившата комунистическа резиденция. Естествено – как не се сетиха по-рано?! Просто за чужденеца вилата носи непривично име. Една по една групите се запознаха със своя отговорник и се отправиха по места. Последна тръгна групата на Лия.

Малки бусчета ги разтовариха пред резиденцията. Мадан даде мимоходом указания на охраната и помоли всички преводачи да го последват. Качиха се на втория етаж над партера. Цяло крило беше оборудвано с настолни компютри и беше прокаран интернет – за да може членовете на делегацията, които ще нощуват тук, да има връзка със света. [Все пак преди почти 20 г. светът не беше толкова „безжичен“ както днес…]

Няколко човека се заеха да превеждат статии от вестници, в които се описва предстоящата визита. Други си разпределиха бумащината – пакети с информация за страната, предплатени карти за мобилен телефон, исторически данни и любопитни факти. Лия някак-си остана настрана. И седна тихичко до един огромен ксерокс. Не мина дълго и един бирманец, висок 1,50 м с вдигнати ръце, започна да се суети около ксерокса. Лия любезно си предложи помощта – секретарското сърце в нея не остана безучастно… Чичото каза, че ще се оправи. Лия притихна. След 3 минути безуспешно разучаване на копчета, екрани, входове за подаване на хартия и размери на печатане чичото помоли за помощ. Лия повтори внимателно всичките му искания: изглед, страници, брой, размер и т. н., направи 2 опита и накрая доволна му даде това, което той искаше. Чичото на свой ред също се усмихна и я помоли да остане покрай ксерокса и да помага. Лия засия!

Неусетно стана обяд. Вече минаваше 14:00 ч., когато Мадан повика всички в едно от големите фоайета и поднесе 3 чувала сандвичи от Макдоналдс. Настанаха радостни възгласи. Към края на обяда Мадан застана в единия край на огромната маса и каза, че иска двама доброволци, които да го придружат по-късно до летището – за посрещането на президентския самолет. Лия искаше веднага да скочи или да вдигне ръка, но реши да прояви сдържаност… Сърцето й щеше да изскочи, докато чакаше друг да се осмели. След 10 секунди и никакъв интерес от другите – Лия не можеше да повярва! Такава уникална възможност в живота! – тя вдигна ръка. Мадан кимна одобрително. След това още 2 момичета приятелки също заявиха желание. Лия реши да им отстъпи те да отидат – защото с нея вече са 3, а Мадан беше поискал само двама доброволци. С невярващо сърце чу неговите думи: „Ти – и посочи Лия – поиска първа, затова ти ще дойдеш. А те двете сами да решат коя иска да дойде“. Анелия самодоволно се усмихна и си каза: „Този е от моята партия. Шапка му свалям.“

След хапването набързо нямаше време за чудене и маене. Лия – която се смята за малка царица в уърд – си предложи услугите по приготвянето и разпечатването на номерацията на лимузините. И после разни други списъци… Мадан сякаш не й се доверяваше – поне на Лия така й се струваше – и затова все седеше до нея, като че тя не може да напише в огромен размер цифрите до 35 и да ги разпечати. Стараеше се да го облекчи – поне с каквото може – защото със сигурност на плещите му лежи голяма част от организацията на събитието… Само ако Лия знаеше, че всъщност цялата организация се движи от него – бирманец, заместник-консул от Посолството на Мианмар в Словения, но поканен в Белград, за да помогне за организирането на цялата визита тук. Пристигнал само 2 седмици по-рано и се хванал за главата, защото нищо не е било уговорено: нито кортеж, нито охрана, нито Резиденция, нито транспорт, нито офис оборудване, нищо. Е, по-късно тя го разбра и Мадан още повече се издигна в очите й – човек, който може всичко.

Дойде време да отидат на летището. Една от лимузините ги закара. По пътя почти не си говореха – Мадан уреждаше по телефона последните приготовления. Когато влязоха във ВИП терминала на летището, Мадан се стъписа: знамената, окачени из цялата сграда, вкл. и 20-те 30-метрови знамена на пилоните пред входа, бяха „грешни“.

следва продължение...