Това е една истинска история...
През 1944 година един взвод на немската армия бил настанен в селото на майка. По-скоро - на бъдещата ми майка, защото тогава тя била... още пеленаче. В къщата на баба и дядо дошъл на квартира млад офицер от Вермахта. Младежът, още с идването си, започнал да се радва на бебето в къщата - тоест на майка. Все повтарял: "Гуд, гуд!" Искал да я гуши и да си играе с нея. Баба, отрудена селска жена, какво по-напред да прави - да готви ли, да пере ли, градини ли да копае, дете ли да гледа - зарадвала се, че немецът иска да се занимава с бебето и му го давала с охота. Това облекчавало отруденото й ежедневие. Така немският офицер прекарвал много време с майка, обикнал я по бащински и накрая, когато трябвало вече да замине за фронта, помолил баба и дядо да му дадат бебето да го осинови. Обяснил, че не можел да си има дете с неговата жена. Дядо взел, че се съгласил - защо му било женско чедо, което не може да му помага в тежката селска работа!? Баба обаче ревнала горко и се изправила със страшен поглед на ранена тигрица пред дядо и пред немеца. Била готова да се бие с цялата немска армия, но да си запази чедото. Немският офицер, който разбирал от военно дело, усетил, че няма шансове срещу такъв свиреп противник и се отказал. Натъжен, си тръгнал. Заминал за фронта, където, може би, в сетния си миг, покосен от вражески куршум, е виждал пред очите си бебешката усмивка на майка - неговият неосъществен бащински блян. И , умирайки, се е усмихнал за последно, за да каже на своята несбъдната дъщеря: "Гуд, гуд!"...
... Тъжна история. Тъжна заради немеца, който толкова е искал да си има своя дъщеря, че се е решил на такъв отчаян ход - да моли баба и дядо да му дадат детето си. Тъжно заради дядо, който е бил толкова беден, че е бил готов да се лиши от собственото си чедо, за да оцелее в гладните военни години. Тъжна заради баба, която е преживяла ужаса на реалната възможност да си изгуби любимото дете - какво ли й е струвало да се изправи срещу волята на двама силни мъже... Не на последно място - тъжна и заради майка... Защото животът й не беше лек в България. Цял живот работи редом до татко, редом в неговата мъжка работа - при строенето на къщата, при обзавеждането й... А как ли щеше да живее в Германия, ако беше взета за дете от немския офицер? Сигурно малко или много по-добре, по-лесно и по-безгрижно... И сега, вместо да се гърби по градините, щеше да е една безгрижна немска пенсионерка и да кара своя стар, достолепен Мерцедес, возейки Сашко и Невичка - нейните немски внучета, без дори да подозира за своя друг възможен, но щастливо неосъществен български живот.