Една тъжна българо-немска история
Това е една истинска история...
През 1944 година един взвод на немската армия бил настанен в селото на майка. По-скоро - на бъдещата ми майка, защото тогава тя била... още пеленаче. В къщата на баба и дядо дошъл на квартира млад офицер от Вермахта. Младежът, още с идването си, започнал да се радва на бебето в къщата - тоест на майка. Все повтарял: "Гуд, гуд!" Искал да я гуши и да си играе с нея. Баба, отрудена селска жена, какво по-напред да прави - да готви ли, да пере ли, градини ли да копае, дете ли да гледа - зарадвала се, че немецът иска да се занимава с бебето и му го давала с охота. Това облекчавало отруденото й ежедневие. Така немският офицер прекарвал много време с майка, обикнал я по бащински и накрая, когато трябвало вече да замине за фронта, помолил баба и дядо да му дадат бебето да го осинови. Обяснил, че не можел да си има дете с неговата жена. Дядо взел, че се съгласил - защо му било женско чедо, което не може да му помага в тежката селска работа!? Баба обаче ревнала горко и се изправила със страшен поглед на ранена тигрица пред дядо и пред немеца. Била готова да се бие с цялата немска армия, но да си запази чедото. Немският офицер, който разбирал от военно дело, усетил, че няма шансове срещу такъв свиреп противник и се отказал. Натъжен, си тръгнал. Заминал за фронта, където, може би, в сетния си миг, покосен от вражески куршум, е виждал пред очите си бебешката усмивка на майка - неговият неосъществен бащински блян. И , умирайки, се е усмихнал за последно, за да каже на своята несбъдната дъщеря: "Гуд, гуд!"...
... Тъжна история. Тъжна заради немеца, който толкова е искал да си има своя дъщеря, че се е решил на такъв отчаян ход - да моли баба и дядо да му дадат детето си. Тъжно заради дядо, който е бил толкова беден, че е бил готов да се лиши от собственото си чедо, за да оцелее в гладните военни години. Тъжна заради баба, която е преживяла ужаса на реалната възможност да си изгуби любимото дете - какво ли й е струвало да се изправи срещу волята на двама силни мъже... Не на последно място - тъжна и заради майка... Защото животът й не беше лек в България. Цял живот работи редом до татко, редом в неговата мъжка работа - при строенето на къщата, при обзавеждането й... А как ли щеше да живее в Германия, ако беше взета за дете от немския офицер? Сигурно малко или много по-добре, по-лесно и по-безгрижно... И сега, вместо да се гърби по градините, щеше да е една безгрижна немска пенсионерка и да кара своя стар, достолепен Мерцедес, возейки Сашко и Невичка - нейните немски внучета, без дори да подозира за своя друг възможен, но щастливо неосъществен български живот.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Всички права запазени
