-Хей, какво правиш?

-Какво правя ли? Нищо.

-Как така нищо?

-Ами ей така. Като гледам и ти не правиш нищо.

-Не, не е така. Аз мечтая.

-Мечтаеш ли? Това няма смисъл.

-Напротив. Изглежда, че само стоим, но разликата е, че аз правя нещо, което ме кара да се чувствам жива.

-Да се чувстваш жива? Че не е ли така по принцип?

-Да, защото правя и мисля за неща, които ме карат да живея. А ти? Чувстваш ли се жива? 

-Честно да си кажа, живея, но не се чувствам жива.

-Искаш ли да ти кажа какво съществува в моя свят и да ти издам моите тайни за живота?

-Добре, нека видим...

-Морето...Заслушвала ли си се някога в шума на вълните? Поглеждала ли си към слънцето или някоя летяща птичка? Усещала ли си топлия пясък под краката си? Изпълвал ли те е морския бриз от главата до петите? Чувствала ли си леките морски пръски и слънчевите лъчи как те преобразяват?

-Не. Как да се наслаждавам на такова нещо? Не обичам морето, страх ме е от вълните, а и...пясъкът е твърде горещ и слънцето ме изгаря...

-Хмм, май няма да разбереш какво се опитвам да кажа. Няма нищо. Нека пробваме с нещо друго. Луната например...Вечерите, в които небето е обсипано със звезди и чуваш песента на щурците. Вечерите, в които усещаш лека хладнина, но в същото време - и топлина в сърцето. Вечерите, в които мислиш за живота и откриваш себе си, в които душата ти е най-открита.

-Леле! За какво ми говориш? Предпочитам да спя, отколкото да гледам някакви си звезди...И какво има да мисля за живота? Аз се познавам достатъчно, прекаленото мислене не е за мен. Ще ме заболи главата, а и...тези щурци ме побъркват. Студено е.

-Е, явно и тук вижданията ни няма да съвпаднат. Добре. Ами, тогава, спомените? Музиката? Пътешествията? Красивите места? Замисляла ли си се колко е красив този живот, изпълнен с толкова много преживявания? Радостта от малките неща...Прекрасният аромат от някой току-що изпечен сладкиш, залязващото слънце, мечтите...

-Ти да не си някое малко детенце? Животът е сив, виж колко мъка има, колко страдание. Всичко е толкова скучно и мрачно. Къде откриваш тези неща? Просто не си се сблъскала с жестоката реалност...

-Всъщност, аз в душата си винаги ще си остана дете, докато ти...сякаш си загубила искрата или още не си я открила. Не знам твоята история, но ако искаш, сподели, аз съм тук да те изслушам.

-Няма какво да споделям точно на теб, ти няма да ме разбереш.

  И така двете девойки поели по различни пътища. Едната останала неразбрана. Това било момичето, което винаги щяло да живее в лятото. То знаело, че ще намери хора, които виждат и усещат света по неговия начин. А другата продължила да живее своя еднообразен ,,живот", сляпа за истинския такъв и толкова, толкова далеч от това лято...