Jan 30, 2008, 10:21 PM
Eine kleine Nachtmusik
22 мин reading
Този опит за творчество посвещавам на хората, научили ме какво е любов.
Позволили ми да почувствам обичта на майката, на сестрата, на приятелката. Един ден вярвам, ще се появи човекът, който ще ме научи и как обича жената.
Поклон пред всички вас !
Настроение Tchaikovsky - Swan Lake. Scene
http://store2.data.bg/sonyctemple/Classics...lassics/CD%203/
Поставена на антична дървена масичка с филиграни от слонова кост, малка лампа осветяваше слабо стаята от моите спомени. Червени плюшени завеси покриваха огромни прозорци, пред които се откриваше гледката към изумрудената феерия на лабиринти от чимшир и магнолия. По средата на тази приказна градина имаше малко фонтанче, а в четирите й краища – огромни вековни борове хвърляха своята дълбока сянка. В стаята имаше златисто канапе с червени възглавнички, множество картини и портрети кичеха и без друго помпозната стена от зелени тапети със златисти нишки. Цялата стая излъчваше разкош и пищност. Но за мен най-привлекателно в нея винаги оставаше голямото пиано от черен махагон. Капакът му беше инкрустиран със множество древни символи, педалите бяха златни, а клавишите с мек блясък на перли. Злато проблясваше и на мъничката стойка за ноти. Бели и черни клавиши се сливаха във водопад, от които при всяко дихание извираха множество звуци – нежни, припряни, хармонични и разтърсващи. Дълги години преди да се омъжа, чувах как той свиреше, докосвайки леко клавишите и цялата къща се огласяше от Шопен, Моцарт, Хайдн, а и по- късно обичах да заставам тихичко на касата на вратата и да го слушам. Със замечтан поглед, вперен в безкрайността, просто се облягах и потъвах в магията на звуците. Това бяха нашите сакрални мигове, в които светът сякаш се размиваше пред очите ни, той потупваше дългото ниско столче с червена възглавничка и с дяволски съблазнителен поглед ме привикваше до себе си. Ръцете ми никога не успяха да възпроизведат така ритмичната мелодия, която извираше сякаш от душата му, когато той свиреше. Помня, бе особена нощ. Вятърът бе притихнал, цялата къща бе смълчана, а на вън снежинките играеха своя леден балет, Коледа наближаваше и в камината тихо припукваше огън, придаващ невероятен уют на старата къща (настроение - Beethoven - Piano Concerto No 5 in E flat major, Op.73 )” Знаеш ли, Маргарет – каза той – пианото е като жената. Ако умееш да го докосваш, да го обичаш и да му се отдаваш до край, може да те потопи в един тъй различен свят. Да ти разкрие неподозирани брегове. Също като теб, мила моя – и той докосна с леко лицето ми, прокара пръсти по шията ми и засвири. Лицето му изглеждаше уморено, но въпреки вече прошарените коси и леките бръчици, сенките, които играеха по него, му придаваха жизненост, мъдрост, дори едно страхопочитание, което изпитвах при вида на дълбоките му кафяви очи, широките плещи и нежните дълги пръсти… Никога не ще забравя оная вечер. Вечер, която изпълваше цялото ми същество, вечер, в чийто притихнати и страстни дълбини бе заченато първото ни дете.
Пианото за мен бе като символ на всичко, което сме създали, като символ, че нас някога ни е имало. Стените, попили нежността на акордите, малките тъмни кътчета, където все още се мятаха по няколко небрежно разхвърляни листове, изписани със ноти. Тананикането ми из огромната къща, веселата детска глъчка… и той. С кичури прошарена коса, нежно падаща върху красивото му чело, сякаш приканваща ме да я отместя с леко движение на ръката ми и да впие поглед в чистите му и ясни очи. Понякога, когато той бе далеч, прокарвах треперещи ръце по пианото, за да почувствам сърцето му, което биеше в него. Сякаш душите ни носеха отпечатъка на мелодиите, а съдбата ни бе свързана чрез това пиано.
През едно далечно лято, когато шумът и пошлостта на Париж ме влудяваха, заминах за малкото далечно имение на лелята на майка ми. Надявах се да избягам от цялата пренаситеност на големия град и да се отдам на покоя, които помнех от детството си. Но уви, леля, твърде въодушевена от пристигането ми, организираше вечеринки и щедро канеше всичките си познати от околието. Племенникът на вече покойния ми чичо гледаше със същата досада мен, която прозираше и към гостите ни, но твърде добре възпитан издържаше стоически до края всяко увеселение, което леля предлагаше. Една вечер, хванала малка книжка от библиотеката на имението, отново си тананиках нещо. Качвах се бавно по стълбите и го чух… вглъбен в собствената си емоция дори не ме забеляза, докато в един момент, подала се на магията на музиката, изтананиках тон по тон неговото свирене. Погледна ме учудено, с любопитство на малко дете, а онази надменност все още проблясваше в погледа му, но той стана някак по-мек и одобрителен. Всяка вечер, след като цялата къща утихнеше, всички стаи бяха тъмни и всички обитатели спяха блажено в мекото легло, идваше нашето време. Време на дълги разговори и на музика… Обичаше да му чета стиховете си, а аз обожавах да наблюдавам пръстите му – чевръсти и изящни върху белите клавиши. Но съдбата показа странното си чувство за хумор – започна война и Анри бе отзован от военните. Ден и нощ се молех пред малката икона, но толкова дълго време не чух нищо за него, че дори онзи глас, който ми повтаряше ”Мадмоазел, ще се върна… за вас… заради вас” вече губеше вяра, че изобщо някога бе изрекъл тези слова. Семейството ми пожела отново да се върна в Париж, където живота ми бе предрешен. Баща ми настояваше да се омъжа за известен по-възрастен и по всеобщо мнение доста заможен адвокат. Не отричам, че бе добър човек, но в него липсваше всякаква страст към живота, изкуството, към нещата, които за мен имаха толкова грандиозно значение, за това пък прагматизмът му бе в излишък. Твърде земен човек, вкопан дълбоко в нормите на епохата. Не виждах как бих била щастлива с него, със спомена за Анри, който ме преследваше, с духа на оживяващите клавиши и старото пиано. Примирих се със съдбата си, оставаха няколко дни до датата на сватбата и всичко бе готово. Все още поглеждах с надежда към малката бяла портичка и арката от рози, която увенчаваше края на дългата алея, извеждаща от дома ми. Идваха и си отиваха множество хора… но той така и не се появяваше. Дни преди уречения ден отново се разхождах из града в безцелно лутане, блуждаейки като призрак из многолюдните улици – този силует… тази походка… и тези ясни очи… не можеше да греша. Времето, войната, болката, изписана по тях, го промениха. Но дълбоко в себе си той все още бе същият – с младежки дух и неизчерпаемо влечение към красивото. Затичах се по улицата с разперени ръце, без да ме интересуват погледите на възмутените граждани, локвите кал, файтоните и раздразнените коне. В света присъствахме единствено аз и той. Никой друг. Нищо друго... И днес пред погледа ми изплува образа му. Сякаш състарил се с години, а минаха само две. Войната, ужасът, страхът... бяха го преобразили. Както можеше да се очаква, бях разкъсана между дълга и любовта си. Обясних му всичко, дълго мълча, свел главата към праха, а когато ме погледна, очите му бяха празни. Трескаво се взирах да открия някакъв знак, емоция, чувство, подкрепа или заклеймяване. Но те бяха безизразни, скрити, потайни... Усмихна ми се и аз се ужасих. Нима не го интересуваше? Нима щеше да ме пусне просто ей така, след години очакване, години на блянове, молитви и сънища? Сетне хвана ръцете ми в своите, целуна очите ми и прошепна ”сами избираме пътя си”.
Гледах го как се отдалечава. Осанката му все така величествена, но сянката му... ставаше все по-мъничка и накрая се скри между силуетите на сумрачната улица...
А аз седях там, вперила поглед в нищото, забравила всичко, сякаш бях в транс. Тръгнах отново към дома си, вглеждайки се в цветята по пътя си, във вече тъмното небе и малките звезди, които блещукаха. Търсех знаци навсякъде, във всичко... но всичко бе смълчано и притихнало. Всичко сякаш шептеше ”сами избираме пътя си”.
А моят път? Къде беше? С кого... толкова много въпроси. Влязох в малкия параклис, зад къщата ми. Благият свещеник с нежен и добър поглед все още щъкаше из него. Погледна ме и се усмихна, сините му очи ме пронизаха, сякаш знаеше за какво съм дошла и очакваше да заговоря. Все още като на сън пристъпих по червения килим и седнах на една от празните пейки, в пустата църква. Усетил отчаяната молба в погледа ми, отчето седна до мен. Мълчахме и се взирахме в иконите пред нас. Все още като в мъгла проговорих. Усещах гласа си неестествено тих и трепетликащ: ”Отче, ако ви предстои решение, предопределящо целият ви живот, кое ще послушате? Разумът или сърцето си?”
”Гласът на разума е тих, а воплите на сърцето извират от цялото ни същество. Понякога обаче, сме твърде объркани и в нашето невежество им приписваме думи, желания и емоции, които не им принадлежат.”
”Разбирам, но се боя”
”Понякога в стремежа си да избягаме от грешките си, правим нови, по-големи и по-опасни. Твърде много се бунтуваш, дъще, нямаш доверие на Бог. Не вярваш, че той е избрал най-доброто за теб”
”Но Бог сам ми предоставя правото на избор. Предоставя ми възможността сама да предреша съдбата си – съзнанието ми излезе от унеса и заработи трескаво – но как? Как да направя този избор? Избор между любовта и дълга. Между мечтата и реалността? Та има ли нещо по-болезнено от осъществената мечта? Та нима най-силната и истинска обич няма да е тази, която пазя като сакрална и свещена в мислите и сърцето си? Да запазя спомена за него? Ами ако се е променил? След всичко, ако кажа ”да” на човек, когото не познавам? Ако онзи, когото обичах, е някъде загинал там, на бойното поле, погребан под тонове от болка, страдание, сълзи и страх?”
Свещеникът само ми се усмихна... и ме попита... как обичам. Гледах го неразбиращо, цялата треперех под напора на всички, заключени с години чувства, които в този момент ме обладаваха и вземаха превес над всяка логика и всяка мисъл.
”Обичам го като светиня! Обичам го като слънцето, изгряващо от изток, като семето покълващо в земята, като далечните звезди, като нещо извън времето и реалността, нещо, което ми е достатъчно да остане там... просто да го има, да съществува, да е.”
Отчето бавно отиде до олтара и извади мъничка и вехта Библия, разкъсана от хилядите ръце, които през годините се бяха уповавали в нея и в Божието слово. Гласът му бе тих, нежен, мелодичен и приспивен: Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува. Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта. Библията 1 Коринтяни 13 глава ” завърши той.
Докато четеше, съществото ми се бунтуваше, душата ми сякаш искаше да излезе от мен и да изкрещи ”това е любовта”. Сведох тихи клепки, загледана във дървените пейки и една блага усмивка се разля на лицето ми. А отчето отново проговори ”Такава е любовта, дъще, любов неопетнена и не замърсена от порочност, от корист, от ревност, завист или злост... И сега си помисли, би ли могла да я дадеш другиму тая любов ? ”
”Не - отвърнах тихо – не, не бих могла”
”И кое е по-ценно за тебе? Тя да бъде и да остане, а ти да се опиташ да дадеш друг вид обич на другиму, или да я осъществиш? Да я изживееш и тя да те погълне? ”
”Отче, аз съм егоистка. Ужасен човек... Но я искам. Искам да изживея живота си с него, искам да му отдам сърцето си, мислите си, душата си...”
”Искаш да го направиш щастлив?”
”Да”
”И нима това е егоизъм? Нима подобна обич е грях? Нима Бог не обича така всички ни?”
”Това е грешно, отче, аз не мога да обичам като Бог”
”Нима не можеш, чадо?”
”А мога ли? Та аз го желая. Искам да се слея изцяло с него, искам деца, внуци... искам всичко от него и искам да му дам всичко свое”
”Искаш ли душата му? Искаш ли мислите му? Искаш ли живота му?”
”НЕ! Господи, не, това не е обич, а притежание...”
”Грешно е, чадо, грешното е в главите ни. Нищо, що Бог е създал, не е грешно. Ние, хората, го правим грешно. Ние, хората, сме порочни, зли, жестоки, ние оскверняваме Бог. Плътта не е грях. Любовта не е грях. Та нима в Рая първата жена и първия мъж не са били голи?”
”Но те са грехопаднали”
”А ако не бяха? Не прави Бога по-глупав, момиче... той знае всичко и има всичко и мисли всичко. Той е всичко. Ако Ева не бе яла от забранения плод, ако не бе вкусила греха, как щеше да се научи що е добро и що е зло? Как щяхме ние, хората, да се научим да обичаме, да се радваме, да страдаме, да плачем, да мразим, да се трудим? Щяхме да бъдем празна проекция, празни духовно, празни емоционално, празни... лишени от смисъл. Лишени от съществуване, от бъдеще, лишени от човешкото. Това е Божията воля и така света и хората ще пребъдат. Та ТОЙ е БОГ. Ако е желаел, грехове е нямало да има”
”А не е ли грях да дам думата си? Да обещая, да кажа ”съгласна” и да го унижа пред целия град? Да посрамя родителите си, семейството си, него, себе си? Аз дадох дума, отче. Аз обещах този брак”
”Дъще... мислиш егоистично.”
”Моля?”
”С какво е заслужил този добър човек измяната ти?”
”Но аз това не искам. Не искам да изменям на думата си!”
”А по-малка измяна ли ще е, ако в очите му виждаш чужди очи? А по-малък грях ли е да раждаш чужди деца? Да му създадеш свят на лъжи, на илюзии, на емоционална бедност? Отказваш му щастието да бъде обичан истински, заради своята дума и своята чест. Това е грях, мила, това, истината никога не е грешна. Истината никога не е грях”
Целунах ръката му и оставих благословията му да се излее над мен. Усмихнах се с истинска и чиста благодарност и признателно, а сетне си тръгнах. Но не към своя дом и не към своето спасение. Отидох при Франсоа.
Потропах припряно на външната врата, отвори му майка му. Гледаше ме с такава кротост и любов, че сърцето ми се сви, сякаш захванато с хиляди вериги и оковано в Бастилията, скимтящо и молещо пощада.
”Добър вечер, мадам. Франсоа у дома ли е?”
”Да, мила, какво те води насам? Нещо лошо ли се е случило?” Не устоях на този поглед и сведох глава, но чувствах как тялото ми трепери под нейните очи.
”Моля ви, мадам” пророних тихо и тя ме поведе по витите стълби към стаята на Франсоа. Целият грейна, когато ме видя. Не издаваше емоция, но познавах очите му ”Маргарет”
”Здравейте, Франсоа” погледнах боязливо към мадам Женувие и тя бързо и тихо напусна стаята, вероятно с мисълта да остави двамата влюбени насаме преди брака им сутринта на следващия ден.
”Франсоа – започнах тихо аз, а той сякаш усетил мислите ми, дойде до мен, хвана ръцете ми и погледна в очите ми. – не се тревожете, мила, всичко ще бъде наред”
”Но, Франсоа...”
”Недейте, всички женички преди сватбата си са нерви и уплашени.”
Тонът, с който ми говореше, назидателността и снизходителността му ме влудяваха. С кого, по дяволите, си мислеше, че приказва? С някое момиченце ли?
”Вие не разбирате. Не е това”
”О, разбирам, естествено, че разбирам. Уплашена сте, нищо повече. Не се тревожи, мъничката ми, обичам те... всичко ще бъде наред”
”Моля ви, нека да говоря. Аз... аз не ви обичам по този начин. Аз ви измених.”
”Но...”
”За Бога, не го правете по-трудно... умолявам ви.” Паднах на колене и помолих за прошка... Молех себе си да си простя, той да ми прости... Бог да се смили над мен.
Моля ви, нека говоря... - гледаше ме с празен поглед... ненавист и ярост излъчваха всяка фибра на тялото му, но очите му бяха празни. Сякаш тихата лудост го бе обладала. – Аз не се съмнявам, че ме обичате, Франоса. Вярвам във вашата нежност, във вашата обич и уважение, но понякога това не стига. Любовта за мен е хармония. Светлина, чистота, порив към свободата. Аз не мога и не желая да бъда оковавана от нормите, от поведението, от ”трябва” или ”може”. Да, аз ви дадох думата си и вечно ще се мразя заради своята измяна. Но вие заслужавате моята честност. Ето, давам ви я. Съдбата ми е във ваши ръце. Оставям се на вашата милост. Аз обичам, чрез музиката и стиховете си, моята любов се таи в гласа ми, в погледа ми, в движенията, във залеза и изгрева. Вие обичате притежавайки, имайки, покорявайки и аз не ви съдя, Франоса, никак даже... аз ви моля. Моля да пожелаете и двама ни да бъдем щастливи. Вие обичате младостта ми, красотата ми, покорството ми. Но аз не съм покорна, господине. Аз съм огън и не мога да живея задушавана от водата. Скоро ще се превърна само в дим. Красотата ми ще повехне, младостта ми ще си иде... Ще ви уважавам, ще ви обичам... но никога няма да ме имате истински.”
И тогава в погледа му видях онази мъгла, която чувствах у себе си. Една малка сълза падна от очите му и бързо се стопи в мрака. ”Вие не ме познавате, Маргарет. Дори не пожелахте да ме опознаете. И аз обичах като вас. И аз вярвах в чудеса и в музика и в мечти... Но моята обич се стопи със нейната смърт. Тя си отиде. Бог ми взе всичко. А всичко бе нея.”
”Не я ли обичате все още?”
”Бога ми... та аз дишам за онази любов... Но ви виждам в нея. Нея във вас. Същата младост, същата непоклатимост, воля, порив... Но вие не сте нея, Маргарет, и аз няма да ви отнема. И аз няма да съм причината за още една смърт. Тогава аз я убих. Чрез безразличието си. Чрез студенината си и глупостта си. Мислите ли, че тя ще ми прости, Маргарет? Че ще може да ми прости?”
”Да. Вярвам, че ще види това разкаяние и тази вина в погледа ви, от небето, както го виждам аз тук и сега”
”Небето?! – и той се засмя. Но смехът му бе пълен с горчилка и болка – небето... Не, Маргарет. Тя е жива. Тук е... Но вече не е същата. Аз я погубих. Отдаде се на друг. Отдаде се на Бога. В манастир е. Затова мразя Бог... той има нещо, единственото нещо, за което аз мечтаех”
”О... Но защо Го мразите, Франсоа? Та нима не сте избрал вие тази съдба? Та нима не предопределил своя път не предвидихте последиците? Не бъдете страхливец! Поправете грешката си!”
”Твърде късно е.”
”Значи не я обичате”
”Как смеете? Коя сте вие, да съдите?”
”Аз съм онази, която застана срещу света, за моята любов. Която чака години, без да знае жив ли е той или не. Но обичах. Обичах въпреки всички или заради всичко, в името на всичко. Обичах. Обичам!”
”Възхищавам ви се... Сега вървете. Идете при него”
Никой никога не разбра какво се бе случило в онази нощ. Имахме не гласното си обещание да запазим спомена само за себе си. Родителите ми бяха ужасени. Цялото общество на нашият затворен и идеален свят се бе разтресъл от неочакваната и така дръзка постъпка. Дълго време след себе си усещах смразяващи погледи или снизходителни коментари ”Тази безразсъдна младост”. Не зная какво стори Франсоа с живота си, но предположих, че той предпочете да запази спомена като свещена сакралност, за своята вярност и любов. Като нещо неосъществимо, но съществуващо, като нещо, което му даваше сили и усмивки. Дълго време смятах и вярвах, че ще е така. Малко след раждането на първото ни дете получих писмо. Непознат, но изящен почерк, думи, написани от трепереща и измъчена ръка:
”Скъпа Маргарет,
Вие не ме познавате. Но аз вас – да. Ако погледнете в себе си след това писмо, ще разберете колко еднакви сме. Благодаря ви! Вероятно съм единственият човек, освен вас с Франсоа, който знае вашата тайна. Дълго време не смеех да ви пиша. Но дължа щастието си на вас. Дължа ви го и вие вечно ще имате моята признателност и искрено приятелство. Името ми е Жулиет Де Кюзи, което разбира се, едва ли ви говори нещо.
Бих искала да ви разкажа своята история. Надявам се да не ви натоваря или досадя, но Вие трябва да знаете колко извънмерно щастлива ме направихте.
Преди години аз бях влюбена. Обичах със душа и сърце и вярвах, че моята любов е правилна, чиста, искрена. Ах, наивност, ах, младост. Днес осъзнавам, че няма правилна любов, а само грешни постъпки. Моят любим също ме обичаше, но твърде горд, твърде премерен в чувствата си... а аз... аз бях вихър, който го помете. Пожар, който го изпепели. Не можах да се смиря пред мисълта, че обществото и неговите привички са по-ценени от моето щастие. Заплюх своята любов чрез мислите си, но в сърцето я оставих да живее като святост. Преди половин година Франсоа ме потърси. Поиска ми прошка и падна на колене пред мен и зная, че дължа това на вас. На вашата воля и на вашата сила, с която се изправихте и разрушихте установения ред на нещата. Вие имахте смелостта да обърнете нещата така, както аз не можех. Никога няма да го имам. Аз дадох обет пред Бога и не ще го наруша, но на мен ми е достатъчно да зная. Пуснах прошката в себе си и душата ми се освободи от стаения гняв и безсилие. Днес аз съм по-щастлива от всякога. Защото зная, че той все още ме обича, зная, че за истинската любов, смъртта, стените, времето, дори образът ми – повехнал и изгубил свежестта на младостта, не са преграда. Любовта ми живее в мен и аз съм в нея. Позволете ми да завърша с един цитат от Библията, който през всички тези години ми даваше силата за живот. ”Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува. Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта. Библията 1 Коринтяни 13 глава ”
С уважение и вечна обич
Жулиет Де Кюзи ”
Никога не забравих това писмо. Рамазаните думи от нежните женски сълзи, които сякаш капеха от тъй дълго окованото й сърце. Никога не забравих, че любовта бе точно такава. Благославях Бога, че ми позволи да взема правилното решение, че не позволи на съмненията и страховете ми да вземат превез над чувствата, сърцето и душата ми жадуващи само него. Както предполагах, войната наистина го бе променила. Наблюдавах го. Всичко в него бе променено, но не и музиката му.
Старото пиано бе все така живо под милувките на гальовните му пръсти. Една вечер, след като сложих детето ни в мекото легло, се приближих до него. Погледна ме с нежност и засвири. Сякаш пак бях там, при онези първи наши разговори, аз – млада, бурна, разкрепостена и жадна за живот. Той – арогантен, самодоволен, но искрен и чист. Поисках да разбера.
”Разкажи ми”
”Какво?” погледна ме той неразбиращо.
”За войната”
И той започна. Не се опитваше да ме предпази от ужаса и преживяното. Знаеше, че искам да споделя с него дори тази болка. Че искам да я взема за себе си. Да я откъсна от измъченото му сърце и да си я присвоя.
”Няма да се правя на герой, мила моя. Умирах от страх. Треперех и се будех с кошмари. Около мен умираха хора. Най-близките ми приятели, мъже достойни за уважение много повече от мен, си отидоха. И за какво? В името на какво? В името на идеалите, които защитаваха. И аз не ги оплаквам. Те дадоха себе си, за да защитят собствените си вярвания. Правото си на живот в един свят, който биха искали да завоюват и създадат за децата си. Съжалявам само, че не разбраха, че светът е такъв, какъвто го създадем.”
”Ти създаваш моя свят. Обичам те...”
”Повече от живота си...”
”Защо тогава бе готов да ме пуснеш?”
”Там, на бойното поле, имаше един свещеник. Той се биеше редом с нас. Проливаше кръв и неговата кръв попиваше в земята. Въпреки обета, който бе дал. Въпреки обещанието си пред Бог, той остана верен на обещанието си пред себе си. Преди да умре, тикна в ръцете ми библията си. Цялата покрита в кръв и кал. Една страничка бе отбелязана ”Библията 1 Коринтяни 13 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада; ”Разбираш ли, любима? Дължах му поне това. Уважението, че ме е научил на нещо. Уважението към Бог и към себе си. Любовта е преди всичко уважение... Свобода... Честност. Искреност... себеотдаване...
Засмях се шумно и бурно. Не можа да си обясни тази моя реакция, но аз знаех... Неведоми са пътищата Господни...
Настроение - Midsummer Night's Dream, Op.21, Wedding March - Mendelssohn
Позволили ми да почувствам обичта на майката, на сестрата, на приятелката. Един ден вярвам, ще се появи човекът, който ще ме научи и как обича жената.
Поклон пред всички вас !
Настроение Tchaikovsky - Swan Lake. Scene
http://store2.data.bg/sonyctemple/Classics...lassics/CD%203/
Поставена на антична дървена масичка с филиграни от слонова кост, малка лампа осветяваше слабо стаята от моите спомени. Червени плюшени завеси покриваха огромни прозорци, пред които се откриваше гледката към изумрудената феерия на лабиринти от чимшир и магнолия. По средата на тази приказна градина имаше малко фонтанче, а в четирите й краища – огромни вековни борове хвърляха своята дълбока сянка. В стаята имаше златисто канапе с червени възглавнички, множество картини и портрети кичеха и без друго помпозната стена от зелени тапети със златисти нишки. Цялата стая излъчваше разкош и пищност. Но за мен най-привлекателно в нея винаги оставаше голямото пиано от черен махагон. Капакът му беше инкрустиран със множество древни символи, педалите бяха златни, а клавишите с мек блясък на перли. Злато проблясваше и на мъничката стойка за ноти. Бели и черни клавиши се сливаха във водопад, от които при всяко дихание извираха множество звуци – нежни, припряни, хармонични и разтърсващи. Дълги години преди да се омъжа, чувах как той свиреше, докосвайки леко клавишите и цялата къща се огласяше от Шопен, Моцарт, Хайдн, а и по- късно обичах да заставам тихичко на касата на вратата и да го слушам. Със замечтан поглед, вперен в безкрайността, просто се облягах и потъвах в магията на звуците. Това бяха нашите сакрални мигове, в които светът сякаш се размиваше пред очите ни, той потупваше дългото ниско столче с червена възглавничка и с дяволски съблазнителен поглед ме привикваше до себе си. Ръцете ми никога не успяха да възпроизведат така ритмичната мелодия, която извираше сякаш от душата му, когато той свиреше. Помня, бе особена нощ. Вятърът бе притихнал, цялата къща бе смълчана, а на вън снежинките играеха своя леден балет, Коледа наближаваше и в камината тихо припукваше огън, придаващ невероятен уют на старата къща (настроение - Beethoven - Piano Concerto No 5 in E flat major, Op.73 )” Знаеш ли, Маргарет – каза той – пианото е като жената. Ако умееш да го докосваш, да го обичаш и да му се отдаваш до край, може да те потопи в един тъй различен свят. Да ти разкрие неподозирани брегове. Също като теб, мила моя – и той докосна с леко лицето ми, прокара пръсти по шията ми и засвири. Лицето му изглеждаше уморено, но въпреки вече прошарените коси и леките бръчици, сенките, които играеха по него, му придаваха жизненост, мъдрост, дори едно страхопочитание, което изпитвах при вида на дълбоките му кафяви очи, широките плещи и нежните дълги пръсти… Никога не ще забравя оная вечер. Вечер, която изпълваше цялото ми същество, вечер, в чийто притихнати и страстни дълбини бе заченато първото ни дете.
Пианото за мен бе като символ на всичко, което сме създали, като символ, че нас някога ни е имало. Стените, попили нежността на акордите, малките тъмни кътчета, където все още се мятаха по няколко небрежно разхвърляни листове, изписани със ноти. Тананикането ми из огромната къща, веселата детска глъчка… и той. С кичури прошарена коса, нежно падаща върху красивото му чело, сякаш приканваща ме да я отместя с леко движение на ръката ми и да впие поглед в чистите му и ясни очи. Понякога, когато той бе далеч, прокарвах треперещи ръце по пианото, за да почувствам сърцето му, което биеше в него. Сякаш душите ни носеха отпечатъка на мелодиите, а съдбата ни бе свързана чрез това пиано.
През едно далечно лято, когато шумът и пошлостта на Париж ме влудяваха, заминах за малкото далечно имение на лелята на майка ми. Надявах се да избягам от цялата пренаситеност на големия град и да се отдам на покоя, които помнех от детството си. Но уви, леля, твърде въодушевена от пристигането ми, организираше вечеринки и щедро канеше всичките си познати от околието. Племенникът на вече покойния ми чичо гледаше със същата досада мен, която прозираше и към гостите ни, но твърде добре възпитан издържаше стоически до края всяко увеселение, което леля предлагаше. Една вечер, хванала малка книжка от библиотеката на имението, отново си тананиках нещо. Качвах се бавно по стълбите и го чух… вглъбен в собствената си емоция дори не ме забеляза, докато в един момент, подала се на магията на музиката, изтананиках тон по тон неговото свирене. Погледна ме учудено, с любопитство на малко дете, а онази надменност все още проблясваше в погледа му, но той стана някак по-мек и одобрителен. Всяка вечер, след като цялата къща утихнеше, всички стаи бяха тъмни и всички обитатели спяха блажено в мекото легло, идваше нашето време. Време на дълги разговори и на музика… Обичаше да му чета стиховете си, а аз обожавах да наблюдавам пръстите му – чевръсти и изящни върху белите клавиши. Но съдбата показа странното си чувство за хумор – започна война и Анри бе отзован от военните. Ден и нощ се молех пред малката икона, но толкова дълго време не чух нищо за него, че дори онзи глас, който ми повтаряше ”Мадмоазел, ще се върна… за вас… заради вас” вече губеше вяра, че изобщо някога бе изрекъл тези слова. Семейството ми пожела отново да се върна в Париж, където живота ми бе предрешен. Баща ми настояваше да се омъжа за известен по-възрастен и по всеобщо мнение доста заможен адвокат. Не отричам, че бе добър човек, но в него липсваше всякаква страст към живота, изкуството, към нещата, които за мен имаха толкова грандиозно значение, за това пък прагматизмът му бе в излишък. Твърде земен човек, вкопан дълбоко в нормите на епохата. Не виждах как бих била щастлива с него, със спомена за Анри, който ме преследваше, с духа на оживяващите клавиши и старото пиано. Примирих се със съдбата си, оставаха няколко дни до датата на сватбата и всичко бе готово. Все още поглеждах с надежда към малката бяла портичка и арката от рози, която увенчаваше края на дългата алея, извеждаща от дома ми. Идваха и си отиваха множество хора… но той така и не се появяваше. Дни преди уречения ден отново се разхождах из града в безцелно лутане, блуждаейки като призрак из многолюдните улици – този силует… тази походка… и тези ясни очи… не можеше да греша. Времето, войната, болката, изписана по тях, го промениха. Но дълбоко в себе си той все още бе същият – с младежки дух и неизчерпаемо влечение към красивото. Затичах се по улицата с разперени ръце, без да ме интересуват погледите на възмутените граждани, локвите кал, файтоните и раздразнените коне. В света присъствахме единствено аз и той. Никой друг. Нищо друго... И днес пред погледа ми изплува образа му. Сякаш състарил се с години, а минаха само две. Войната, ужасът, страхът... бяха го преобразили. Както можеше да се очаква, бях разкъсана между дълга и любовта си. Обясних му всичко, дълго мълча, свел главата към праха, а когато ме погледна, очите му бяха празни. Трескаво се взирах да открия някакъв знак, емоция, чувство, подкрепа или заклеймяване. Но те бяха безизразни, скрити, потайни... Усмихна ми се и аз се ужасих. Нима не го интересуваше? Нима щеше да ме пусне просто ей така, след години очакване, години на блянове, молитви и сънища? Сетне хвана ръцете ми в своите, целуна очите ми и прошепна ”сами избираме пътя си”.
Гледах го как се отдалечава. Осанката му все така величествена, но сянката му... ставаше все по-мъничка и накрая се скри между силуетите на сумрачната улица...
А аз седях там, вперила поглед в нищото, забравила всичко, сякаш бях в транс. Тръгнах отново към дома си, вглеждайки се в цветята по пътя си, във вече тъмното небе и малките звезди, които блещукаха. Търсех знаци навсякъде, във всичко... но всичко бе смълчано и притихнало. Всичко сякаш шептеше ”сами избираме пътя си”.
А моят път? Къде беше? С кого... толкова много въпроси. Влязох в малкия параклис, зад къщата ми. Благият свещеник с нежен и добър поглед все още щъкаше из него. Погледна ме и се усмихна, сините му очи ме пронизаха, сякаш знаеше за какво съм дошла и очакваше да заговоря. Все още като на сън пристъпих по червения килим и седнах на една от празните пейки, в пустата църква. Усетил отчаяната молба в погледа ми, отчето седна до мен. Мълчахме и се взирахме в иконите пред нас. Все още като в мъгла проговорих. Усещах гласа си неестествено тих и трепетликащ: ”Отче, ако ви предстои решение, предопределящо целият ви живот, кое ще послушате? Разумът или сърцето си?”
”Гласът на разума е тих, а воплите на сърцето извират от цялото ни същество. Понякога обаче, сме твърде объркани и в нашето невежество им приписваме думи, желания и емоции, които не им принадлежат.”
”Разбирам, но се боя”
”Понякога в стремежа си да избягаме от грешките си, правим нови, по-големи и по-опасни. Твърде много се бунтуваш, дъще, нямаш доверие на Бог. Не вярваш, че той е избрал най-доброто за теб”
”Но Бог сам ми предоставя правото на избор. Предоставя ми възможността сама да предреша съдбата си – съзнанието ми излезе от унеса и заработи трескаво – но как? Как да направя този избор? Избор между любовта и дълга. Между мечтата и реалността? Та има ли нещо по-болезнено от осъществената мечта? Та нима най-силната и истинска обич няма да е тази, която пазя като сакрална и свещена в мислите и сърцето си? Да запазя спомена за него? Ами ако се е променил? След всичко, ако кажа ”да” на човек, когото не познавам? Ако онзи, когото обичах, е някъде загинал там, на бойното поле, погребан под тонове от болка, страдание, сълзи и страх?”
Свещеникът само ми се усмихна... и ме попита... как обичам. Гледах го неразбиращо, цялата треперех под напора на всички, заключени с години чувства, които в този момент ме обладаваха и вземаха превес над всяка логика и всяка мисъл.
”Обичам го като светиня! Обичам го като слънцето, изгряващо от изток, като семето покълващо в земята, като далечните звезди, като нещо извън времето и реалността, нещо, което ми е достатъчно да остане там... просто да го има, да съществува, да е.”
Отчето бавно отиде до олтара и извади мъничка и вехта Библия, разкъсана от хилядите ръце, които през годините се бяха уповавали в нея и в Божието слово. Гласът му бе тих, нежен, мелодичен и приспивен: Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува. Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта. Библията 1 Коринтяни 13 глава ” завърши той.
Докато четеше, съществото ми се бунтуваше, душата ми сякаш искаше да излезе от мен и да изкрещи ”това е любовта”. Сведох тихи клепки, загледана във дървените пейки и една блага усмивка се разля на лицето ми. А отчето отново проговори ”Такава е любовта, дъще, любов неопетнена и не замърсена от порочност, от корист, от ревност, завист или злост... И сега си помисли, би ли могла да я дадеш другиму тая любов ? ”
”Не - отвърнах тихо – не, не бих могла”
”И кое е по-ценно за тебе? Тя да бъде и да остане, а ти да се опиташ да дадеш друг вид обич на другиму, или да я осъществиш? Да я изживееш и тя да те погълне? ”
”Отче, аз съм егоистка. Ужасен човек... Но я искам. Искам да изживея живота си с него, искам да му отдам сърцето си, мислите си, душата си...”
”Искаш да го направиш щастлив?”
”Да”
”И нима това е егоизъм? Нима подобна обич е грях? Нима Бог не обича така всички ни?”
”Това е грешно, отче, аз не мога да обичам като Бог”
”Нима не можеш, чадо?”
”А мога ли? Та аз го желая. Искам да се слея изцяло с него, искам деца, внуци... искам всичко от него и искам да му дам всичко свое”
”Искаш ли душата му? Искаш ли мислите му? Искаш ли живота му?”
”НЕ! Господи, не, това не е обич, а притежание...”
”Грешно е, чадо, грешното е в главите ни. Нищо, що Бог е създал, не е грешно. Ние, хората, го правим грешно. Ние, хората, сме порочни, зли, жестоки, ние оскверняваме Бог. Плътта не е грях. Любовта не е грях. Та нима в Рая първата жена и първия мъж не са били голи?”
”Но те са грехопаднали”
”А ако не бяха? Не прави Бога по-глупав, момиче... той знае всичко и има всичко и мисли всичко. Той е всичко. Ако Ева не бе яла от забранения плод, ако не бе вкусила греха, как щеше да се научи що е добро и що е зло? Как щяхме ние, хората, да се научим да обичаме, да се радваме, да страдаме, да плачем, да мразим, да се трудим? Щяхме да бъдем празна проекция, празни духовно, празни емоционално, празни... лишени от смисъл. Лишени от съществуване, от бъдеще, лишени от човешкото. Това е Божията воля и така света и хората ще пребъдат. Та ТОЙ е БОГ. Ако е желаел, грехове е нямало да има”
”А не е ли грях да дам думата си? Да обещая, да кажа ”съгласна” и да го унижа пред целия град? Да посрамя родителите си, семейството си, него, себе си? Аз дадох дума, отче. Аз обещах този брак”
”Дъще... мислиш егоистично.”
”Моля?”
”С какво е заслужил този добър човек измяната ти?”
”Но аз това не искам. Не искам да изменям на думата си!”
”А по-малка измяна ли ще е, ако в очите му виждаш чужди очи? А по-малък грях ли е да раждаш чужди деца? Да му създадеш свят на лъжи, на илюзии, на емоционална бедност? Отказваш му щастието да бъде обичан истински, заради своята дума и своята чест. Това е грях, мила, това, истината никога не е грешна. Истината никога не е грях”
Целунах ръката му и оставих благословията му да се излее над мен. Усмихнах се с истинска и чиста благодарност и признателно, а сетне си тръгнах. Но не към своя дом и не към своето спасение. Отидох при Франсоа.
Потропах припряно на външната врата, отвори му майка му. Гледаше ме с такава кротост и любов, че сърцето ми се сви, сякаш захванато с хиляди вериги и оковано в Бастилията, скимтящо и молещо пощада.
”Добър вечер, мадам. Франсоа у дома ли е?”
”Да, мила, какво те води насам? Нещо лошо ли се е случило?” Не устоях на този поглед и сведох глава, но чувствах как тялото ми трепери под нейните очи.
”Моля ви, мадам” пророних тихо и тя ме поведе по витите стълби към стаята на Франсоа. Целият грейна, когато ме видя. Не издаваше емоция, но познавах очите му ”Маргарет”
”Здравейте, Франсоа” погледнах боязливо към мадам Женувие и тя бързо и тихо напусна стаята, вероятно с мисълта да остави двамата влюбени насаме преди брака им сутринта на следващия ден.
”Франсоа – започнах тихо аз, а той сякаш усетил мислите ми, дойде до мен, хвана ръцете ми и погледна в очите ми. – не се тревожете, мила, всичко ще бъде наред”
”Но, Франсоа...”
”Недейте, всички женички преди сватбата си са нерви и уплашени.”
Тонът, с който ми говореше, назидателността и снизходителността му ме влудяваха. С кого, по дяволите, си мислеше, че приказва? С някое момиченце ли?
”Вие не разбирате. Не е това”
”О, разбирам, естествено, че разбирам. Уплашена сте, нищо повече. Не се тревожи, мъничката ми, обичам те... всичко ще бъде наред”
”Моля ви, нека да говоря. Аз... аз не ви обичам по този начин. Аз ви измених.”
”Но...”
”За Бога, не го правете по-трудно... умолявам ви.” Паднах на колене и помолих за прошка... Молех себе си да си простя, той да ми прости... Бог да се смили над мен.
Моля ви, нека говоря... - гледаше ме с празен поглед... ненавист и ярост излъчваха всяка фибра на тялото му, но очите му бяха празни. Сякаш тихата лудост го бе обладала. – Аз не се съмнявам, че ме обичате, Франоса. Вярвам във вашата нежност, във вашата обич и уважение, но понякога това не стига. Любовта за мен е хармония. Светлина, чистота, порив към свободата. Аз не мога и не желая да бъда оковавана от нормите, от поведението, от ”трябва” или ”може”. Да, аз ви дадох думата си и вечно ще се мразя заради своята измяна. Но вие заслужавате моята честност. Ето, давам ви я. Съдбата ми е във ваши ръце. Оставям се на вашата милост. Аз обичам, чрез музиката и стиховете си, моята любов се таи в гласа ми, в погледа ми, в движенията, във залеза и изгрева. Вие обичате притежавайки, имайки, покорявайки и аз не ви съдя, Франоса, никак даже... аз ви моля. Моля да пожелаете и двама ни да бъдем щастливи. Вие обичате младостта ми, красотата ми, покорството ми. Но аз не съм покорна, господине. Аз съм огън и не мога да живея задушавана от водата. Скоро ще се превърна само в дим. Красотата ми ще повехне, младостта ми ще си иде... Ще ви уважавам, ще ви обичам... но никога няма да ме имате истински.”
И тогава в погледа му видях онази мъгла, която чувствах у себе си. Една малка сълза падна от очите му и бързо се стопи в мрака. ”Вие не ме познавате, Маргарет. Дори не пожелахте да ме опознаете. И аз обичах като вас. И аз вярвах в чудеса и в музика и в мечти... Но моята обич се стопи със нейната смърт. Тя си отиде. Бог ми взе всичко. А всичко бе нея.”
”Не я ли обичате все още?”
”Бога ми... та аз дишам за онази любов... Но ви виждам в нея. Нея във вас. Същата младост, същата непоклатимост, воля, порив... Но вие не сте нея, Маргарет, и аз няма да ви отнема. И аз няма да съм причината за още една смърт. Тогава аз я убих. Чрез безразличието си. Чрез студенината си и глупостта си. Мислите ли, че тя ще ми прости, Маргарет? Че ще може да ми прости?”
”Да. Вярвам, че ще види това разкаяние и тази вина в погледа ви, от небето, както го виждам аз тук и сега”
”Небето?! – и той се засмя. Но смехът му бе пълен с горчилка и болка – небето... Не, Маргарет. Тя е жива. Тук е... Но вече не е същата. Аз я погубих. Отдаде се на друг. Отдаде се на Бога. В манастир е. Затова мразя Бог... той има нещо, единственото нещо, за което аз мечтаех”
”О... Но защо Го мразите, Франсоа? Та нима не сте избрал вие тази съдба? Та нима не предопределил своя път не предвидихте последиците? Не бъдете страхливец! Поправете грешката си!”
”Твърде късно е.”
”Значи не я обичате”
”Как смеете? Коя сте вие, да съдите?”
”Аз съм онази, която застана срещу света, за моята любов. Която чака години, без да знае жив ли е той или не. Но обичах. Обичах въпреки всички или заради всичко, в името на всичко. Обичах. Обичам!”
”Възхищавам ви се... Сега вървете. Идете при него”
Никой никога не разбра какво се бе случило в онази нощ. Имахме не гласното си обещание да запазим спомена само за себе си. Родителите ми бяха ужасени. Цялото общество на нашият затворен и идеален свят се бе разтресъл от неочакваната и така дръзка постъпка. Дълго време след себе си усещах смразяващи погледи или снизходителни коментари ”Тази безразсъдна младост”. Не зная какво стори Франсоа с живота си, но предположих, че той предпочете да запази спомена като свещена сакралност, за своята вярност и любов. Като нещо неосъществимо, но съществуващо, като нещо, което му даваше сили и усмивки. Дълго време смятах и вярвах, че ще е така. Малко след раждането на първото ни дете получих писмо. Непознат, но изящен почерк, думи, написани от трепереща и измъчена ръка:
”Скъпа Маргарет,
Вие не ме познавате. Но аз вас – да. Ако погледнете в себе си след това писмо, ще разберете колко еднакви сме. Благодаря ви! Вероятно съм единственият човек, освен вас с Франсоа, който знае вашата тайна. Дълго време не смеех да ви пиша. Но дължа щастието си на вас. Дължа ви го и вие вечно ще имате моята признателност и искрено приятелство. Името ми е Жулиет Де Кюзи, което разбира се, едва ли ви говори нещо.
Бих искала да ви разкажа своята история. Надявам се да не ви натоваря или досадя, но Вие трябва да знаете колко извънмерно щастлива ме направихте.
Преди години аз бях влюбена. Обичах със душа и сърце и вярвах, че моята любов е правилна, чиста, искрена. Ах, наивност, ах, младост. Днес осъзнавам, че няма правилна любов, а само грешни постъпки. Моят любим също ме обичаше, но твърде горд, твърде премерен в чувствата си... а аз... аз бях вихър, който го помете. Пожар, който го изпепели. Не можах да се смиря пред мисълта, че обществото и неговите привички са по-ценени от моето щастие. Заплюх своята любов чрез мислите си, но в сърцето я оставих да живее като святост. Преди половин година Франсоа ме потърси. Поиска ми прошка и падна на колене пред мен и зная, че дължа това на вас. На вашата воля и на вашата сила, с която се изправихте и разрушихте установения ред на нещата. Вие имахте смелостта да обърнете нещата така, както аз не можех. Никога няма да го имам. Аз дадох обет пред Бога и не ще го наруша, но на мен ми е достатъчно да зная. Пуснах прошката в себе си и душата ми се освободи от стаения гняв и безсилие. Днес аз съм по-щастлива от всякога. Защото зная, че той все още ме обича, зная, че за истинската любов, смъртта, стените, времето, дори образът ми – повехнал и изгубил свежестта на младостта, не са преграда. Любовта ми живее в мен и аз съм в нея. Позволете ми да завърша с един цитат от Библията, който през всички тези години ми даваше силата за живот. ”Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува. Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта. Библията 1 Коринтяни 13 глава ”
С уважение и вечна обич
Жулиет Де Кюзи ”
Никога не забравих това писмо. Рамазаните думи от нежните женски сълзи, които сякаш капеха от тъй дълго окованото й сърце. Никога не забравих, че любовта бе точно такава. Благославях Бога, че ми позволи да взема правилното решение, че не позволи на съмненията и страховете ми да вземат превез над чувствата, сърцето и душата ми жадуващи само него. Както предполагах, войната наистина го бе променила. Наблюдавах го. Всичко в него бе променено, но не и музиката му.
Старото пиано бе все така живо под милувките на гальовните му пръсти. Една вечер, след като сложих детето ни в мекото легло, се приближих до него. Погледна ме с нежност и засвири. Сякаш пак бях там, при онези първи наши разговори, аз – млада, бурна, разкрепостена и жадна за живот. Той – арогантен, самодоволен, но искрен и чист. Поисках да разбера.
”Разкажи ми”
”Какво?” погледна ме той неразбиращо.
”За войната”
И той започна. Не се опитваше да ме предпази от ужаса и преживяното. Знаеше, че искам да споделя с него дори тази болка. Че искам да я взема за себе си. Да я откъсна от измъченото му сърце и да си я присвоя.
”Няма да се правя на герой, мила моя. Умирах от страх. Треперех и се будех с кошмари. Около мен умираха хора. Най-близките ми приятели, мъже достойни за уважение много повече от мен, си отидоха. И за какво? В името на какво? В името на идеалите, които защитаваха. И аз не ги оплаквам. Те дадоха себе си, за да защитят собствените си вярвания. Правото си на живот в един свят, който биха искали да завоюват и създадат за децата си. Съжалявам само, че не разбраха, че светът е такъв, какъвто го създадем.”
”Ти създаваш моя свят. Обичам те...”
”Повече от живота си...”
”Защо тогава бе готов да ме пуснеш?”
”Там, на бойното поле, имаше един свещеник. Той се биеше редом с нас. Проливаше кръв и неговата кръв попиваше в земята. Въпреки обета, който бе дал. Въпреки обещанието си пред Бог, той остана верен на обещанието си пред себе си. Преди да умре, тикна в ръцете ми библията си. Цялата покрита в кръв и кал. Една страничка бе отбелязана ”Библията 1 Коринтяни 13 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада; ”Разбираш ли, любима? Дължах му поне това. Уважението, че ме е научил на нещо. Уважението към Бог и към себе си. Любовта е преди всичко уважение... Свобода... Честност. Искреност... себеотдаване...
Засмях се шумно и бурно. Не можа да си обясни тази моя реакция, но аз знаех... Неведоми са пътищата Господни...
Настроение - Midsummer Night's Dream, Op.21, Wedding March - Mendelssohn
© Свобода All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Истински трогната съм от думите ти. Благодаря ти, сърдечно !
-
Доста дълго произведение...наложи ми се да се въоръжа с една купа пуканки и шоколад,за да го прочета
!Всъщност колкото и безмислено да звучи,мисля,че едно от предимствата на тази творба е огромният обем,защото така успява бавно и неусетно да се докосне до душата на читателя и да му повлияе.Идеята също така е чудесна,а и нетрадиционният сюжет провокира читателя,а всичко провокиращо поражда интерес...Какво да кажа?... това е едно от най-хубавите произведения,които някога съм чела!Поздравления !
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
