Част 6
Бриана тъкмо беше влязла в раздел тридесет и четири, когато дочу ехото на гръм някъде в катакомбите и се спря.
– Какво пък е това? – промърмори тя през стиснати зъби, оставяйки картата на Дотрофски на произволна полица за втори път за един ден. Слезе по стълбите до приземното ниво за рекордно време и забърза към стълбището на катакомбите. Отдолу се надигна силен пукот и гореща вълна въздух удари Бриана в лицето.
Елион, какви ги вършиш, в името на Елхраик?
Бриана влезе в коридора на катакомбите с болящи от прекомерното усилие колене, докато вратите на отсрещния край се затваряха. Тя забави крачка и удивено отвори уста, гледайки статуите с техните запалени факли – да не би Елион да бе използвал откъснат лист, за да създаде огън, само и само за да запали няколко си факли?
Бриана просто искаше малко тишина и спокойствие, а вместо това някакъв идиот с древна книга бягаше напред-назад в опит да изгори дома ѝ. Невероятно разгневена, тя стигна до вратите и удари по тях:
– Елион! Отвори веднага! – Дишайки тежко и все още бясна, тя спря и напрегна уши.
От катакомбите се дочу шум от прелистване на книга, последван от стържене, когато Елион вдигна гредата. Вратите се отвориха едва-едва и той подаде потното си лице през пролуката.
– Прогонила си чудовището? – попита той с разширени очи.
Игнорирайки заблуждението му, Бриана рече:
– Ти съвсем ли си полудял? Какви ги вършиш? Късаш листи за огън в библиотека? Това е непростимо! Ами ако…
Елион блъсна вратите и заобиколи Бриана, държейки книгата си като щит. Косата му висеше свободно пред очите, докато оглеждаше коридора, поразен от гледката на пламтящите факли.
– К-какво – заекна той. – Не разбирам. Как си победила Елхраикското чудовище? Как запали факлите? Какъв лист използва…
– Няма никакво Елхраикско чудовище, ето как… – въздъхна Бриана, принуждавайки сама себе си да се успокои. – Това е само мит.
– Не, то беше тук, опита се да ме убие! – спореше Елион. Измина няколко метра по коридора с наведена ниско глава, разглеждайки камъните. – Успях да го отблъсна с огън, виж, някъде тук трябва да има от кръвта му…
– Погледни ме, Елион! – Бриана сложи ръка на рамото му, карайки го да се обърне. – Няма. Никакво. Чудовище. В безопасност си. Успокой се.
– Н-но – заекна той отново, мигайки често. – то беше тук!
Бриана изпусна дълбока въздишка, стараейки се да бъде търпелива.
– Виж – тя посочи през отворените врати към катакомбите. Вътре в дълъг ред бяха подредени каменни ковчези, на най-близкия от които с ясни букви беше изписано Ема Веркилова. – Майка ми ме е родила точно в тази библиотека. Ако имаше чудовище, вярвай ми, щях да забележа за шестдесетте си години тук. А този Вечен пламък, който вярваш, че те преследва? Изчела съм всяка книга за проклятия в тази библиотека и никъде не се споменава нищо такова. – Тя хвана ръката на Елион и я стисна окуражително. – Всичко е просто във въображението ти. Сега ми дай тази древна книга, преди да се нараниш.
Бриана протегна свободната си ръка, като очите ѝ вече бяха пълни със състрадание към този очевидно луд мъж.
– Моля те.
Елион издърпа ръката си от тази на Бриана, а погледът му стана решителен. Прибирайки книгата под дрехата си, той попита:
– Имаш смелостта да искаш единственото ми оръжие след като толкова безочливо опита да ме да ме изпратиш да умра? – Той замахна и удари Бриана в лицето.
Съвсем неподготвена, Бриана извика и падна на пода със замъглен и разфокусиран поглед, докато болката от удара пулсираше в главата ѝ. Смътно усещаше как Елион я влачи по грубия каменен под.
– Елхраикското чудовище не съществува, така ли? – промърмори той. – Няма такова нещо като Вечен пламък? Добре, да направим малък експеримент заедно, става ли?
Когато Елион стигна до стълбите към приземното ниво, той спря да влачи библиотекарката и вместо това я пренесе по стълбите. Искаше да е в съзнание за това, което беше наумил. Докато се изкачи до приемната, Елион се беше задъхал, въпреки че Бриана беше тънка като вейка. Той спря за момент в горния край на стълбите, за да си поеме въздух, и после се насочи към портата през тъмната приемна. Щом в мрака отпред се появиха очертанията на входа на библиотеката, Елион спря и остави Бриана на земята, клякайки до нея на каменния под.
– Ставай! – той й удари шамар по бузата веднъж, два пъти. – Хайде!
Елион стана, заобиколи библиотекарката и постави ръце на вратите. Натисна с усилие, за да ги отвори, а ръждивите им панти проскърцаха, докато лунната светлина нахлуваше в залата заедно с непрестанния вятър в каньона. Елион дочу зад гърба си как Бриана най-после дойде на себе си и седна с усилие, все още зашеметена. Тя вдигна ръка, за да потърка очи, и Елион грабна ръката ѝ, стискайки пръсти около китката ѝ, докато я повдигаше.
– Излизай.
Докато разбере какво изобщо се случва, Бриана беше избутана навън от библиотеката. Тя се препъна през прага вратата, все още дезориентирана, и едва не падна отново. Възвръщайки си равновесието, тя се вцепенени на място, удивена от усещането на нещо различно от камъка на библиотеката под краката си. Миг по-късно я обзе ужас.
Тя беше отвън.
Обръщайки се, Бриана премести поглед от огромните зеещи порти към нощното небе над нея, натежало с блясъка на стотици звезди и двете сестрински луни. Тя падна на колене, извръщайки се от библиотеката, не желаейки да види връхлитащия потъмнял въздух, който щеше да предизвести смъртта ѝ. Пред себе си обаче Бриана откри друг ужас – скелетът на баща ѝ беше само на крачка разстояние, потънал много по-дълбоко в земята, отколкото в спомените ѝ, почти погълнат от камъка на каньона. Споменът от преди четиридесет години се завърна неканен, надделявайки над нея, и тя затвори очи.
Бриана и баща ѝ стояха в приемната, а в очите ѝ блестяха сълзи, докато тя гледаше как той си тръгва. Беше умолявала след смъртта на майка ѝ да не го прави, но той не я беше послушал.
Тръгвайки към портите, баща ѝ извади богато илюстрирана древна книга от износените си дрехи и откри страница, покрита със златни руни. Той се спря на входа, за да откъсне лист, и стискайки зъби, направи първите си стъпки навън от повече от двадесет години.
Само след секунди въздухът между баща ѝ и библиотеката се изпълни с частици мрак, когато Елхраикското проклятие го застигна, за да отнеме живота му. Около него блесна златен щит, който се противопостави срещу нападението, но се строши със звука на счупено стъкло. Бриана побягна към входа точно когато баща ѝ падна на колене. Той изви врат, за да я погледне с разширени от страх очи и тя също падна с протегнати ръце в напразен опит да го върне. Хлипанията ѝ не можеха да заглушат неговите викове, докато плътта му бавно се стапяше, плъзгайки се по оголените кости и изчезвайки сред пукнатините в камъка отдолу.
Бриана не знаеше колко дълго е стояла на колене, хлипайки, неспособна да откъсне очи от скелета на баща си. Тя пламенно си пожела да беше била достатъчна за него – достатъчна, за да го накара да остане. Отне ѝ много години след този ден, за да осъзнае, че баща ѝ се бе опитвал да открие начин за бягство от библиотеката – не въпреки нея, а заради нея.
Бриана се поклащаше леко напред назад, клатейки глава и стискайки очи с все сила. Споменът остави след себе си такъв копнеж, докато тя се вглеждаше в тъмнината зад клепачите си, че ѝ се струваше, че ще приветства смъртта, когато дойде. Но вместо във въздуха да се появи проклятието, което да отнеме живота ѝ, тя почувства едва доловимо дърпане назад, сякаш библиотеката се бореше да я задържи, но като пръсти, търсещи върху гладък вертикален камък място, за което да се хванат, не успяваше.
Бриана чу Елион да ругае под носа си и отвори очи, обръщайки се да го погледне. Той стоеше на входа, гледайки я с изненада, сякаш не вярваше, че още е жива.
– Значи наистина е вярно – изрече той с удивление. – Няма чудовище, което да идва да те убие, няма Елхраикско проклятие. Няма Вечен пламък, който ме преследва. Пропилял съм живота си да бягам от нищо. Той вдигна ръка и потърка гладката кожа на лицето си, за която толкова дълго бе вярвал, че е белязана, а очите му се замъглиха, сякаш се връщаше към далечен спомен.
Бриана видя как Елион направи крачка извън библиотеката, след това още една, още две и стигна до нея с протегнати триумфално към небесата ръце. Той отметна глава и се засмя, звучейки в разсъдъка си по-обезумял от всякога. Смехът му едва не заглуши лекото шумолене на Елхраикското проклятие, докато то проследи Елион навън, а въздухът между него и библиотеката се изпълни с частици тъмнина.
Бриана видя как очите на Елион се разшириха в шок от болката, а миг по-късно той изви гръб, изпускайки нечовешки крясък. Тя се отдръпна в ужас, когато той падна на земята със стегнати спазматично мускули, докато се бореше да бръкне под дрехата си. За момент се зачуди дали да не го блъсне обратно в библиотеката, хвърляйки се върху него с надеждата да го върне вътре навреме…
Тялото на Елион се отпусна, качулката на дрехата му се развя от вятъра. Очите му бяха загубили блясъка на безумието и сега гледаха през каньона в последен, безнадежден устрем към свободата. Бриана приклекна до тялото на Елион, отвратена и заинтригувана едновременно, докато плътта му започна да се топи. Цвърчащата течност се стичаше през пукнатините в камъка на каньона, засмуквана към катакомбите, за да подхрани Елхраикското проклятие, а тя гледаше оголените бели кости, чудейки се безмълвно какво я е спасило от същата участ. В края на краищата, проклятието би трябвало да я държи в стоманена хватка, предвид че беше родена тук, в библиотеката...
Родена...
Думата отекна в ума на Бриана. Затова ли беше оцеляла? Защото беше родена тук и никога не беше прекрачила входния праг, никога всъщност не беше влизала в библиотеката? Беше ли прекарала целия си живот, вярвайки, че никога не може да стъпи навън свободна, когато всъщност…?
– Можела съм просто да си тръгна. – Вятърът подхвана гласа на Бриана и го отнесе далеч в каньона. Елхраикската библиотека винаги бе била нейният дом, въпреки неоспоримата жестокост на проклятието ѝ. За четиридесет години в компанията само на книги и на собствения си глас тя някак беше намерила мир и покой. Но ако знаеше, че е можела да напусне по всяко време…
Бриана почувства как тежестта на всички тези години, прекарани в затвор, се спуска отново върху нея, всички пропуснати възможности да види останалия свят, да се влюби, да има собствени деца и…
Бриана погледна тялото в краката си и не можа да спре вълнението, което си пробираше път във вените ѝ.
Твърде късно ли е?
Тя бръкна в дрехите на Елион и пръстите ѝ откриха вече доста изтънялата му древна книга. Извади я измежду гънките на тъканта и я стисна здраво, борейки се с омразата към откъснатите листи от деня, в който баща ѝ беше загинал. Погледна за миг назад към библиотеката, мислейки за всички други могъщи книги, които можеше да вземе със себе си, ако само беше знаела да се подготви…
Бриана откъсна очи, отказвайки да се поддаде на изкушението. С треперещи пръсти разкопча протрития плащ на Елион и го наметна на раменете си, спускайки качулката върху посивяващата си коса. Накрая стана и направи първите си неуверени крачки през каньона.
Може би все пак наистина не съм разбрала знаците правилно.
Зад нея отново ехтяха камбаните на Елхраикската библиотека, отекваха в каньона дълбоки и скръбни, сякаш се сбогуваха с последната си библиотекарка. Входната порта зееше отворена към нощта, защото за първи път от векове нямаше кой да я затвори, а вятърът разнасяше прах и лунна светлина в празната приемна.
© Kiril Dimitrov All rights reserved.
Понякога уж четем знаците, ама те се оказват или на друг език или със съвсем друго послание.
Интересно си го завъртял накрая.