Август. Слънцето се бе разпрострялo над града, господстващо и жарко, опровергавайки всички прогнози за дъжд. Дори облаците сякаш бяха безпомощни пред неговото могъщество. Първите капки изглеждаха почти нереални. Огромни, тежки, забързано оформиха щрихите на летния дъжд и със замах задраскаха пейзажа навън. Линия след линия се стрелкаха от небето, сякаш решени непременно да нарисуват нещо друго върху баналния селски път с обширни зелени поля, китни дръвчета и кокетни къщички. Не, тази сладникава картина трябва да изтече в канавката, или така поне смяташе лятната буря. Но през облаците слънцето все така самодоволно не отстъпваше мястото си на небето. "Мое! Лятото е мое!”, казваше то! Кратък полъх на свежест и толкова. Валя ли? Може би в друга реалност...
Елиа гледаше омагьосан през прозореца на колата. “Вълшебна светлина”, мислеше си той, “Дали не е знак?”. На Елиа му се прииска да пипне картината навън, да се увери, че тя и колата, в която е, са от едно времево пространство. Пейзажът пр ...