Август. Слънцето се бе разпрострялo над града, господстващо и жарко, опровергавайки всички прогнози за дъжд. Дори облаците сякаш бяха безпомощни пред неговото могъщество. Първите капки изглеждаха почти нереални. Огромни, тежки, забързано оформиха щрихите на летния дъжд и със замах задраскаха пейзажа навън. Линия след линия се стрелкаха от небето, сякаш решени непременно да нарисуват нещо друго върху баналния селски път с обширни зелени поля, китни дръвчета и кокетни къщички. Не, тази сладникава картина трябва да изтече в канавката, или така поне смяташе лятната буря. Но през облаците слънцето все така самодоволно не отстъпваше мястото си на небето. "Мое! Лятото е мое!”, казваше то! Кратък полъх на свежест и толкова. Валя ли? Може би в друга реалност...
Елиа гледаше омагьосан през прозореца на колата. “Вълшебна светлина”, мислеше си той, “Дали не е знак?”. На Елиа му се прииска да пипне картината навън, да се увери, че тя и колата, в която е, са от едно времево пространство. Пейзажът продължаваше да се разтича по стъклото, въпреки че дъждът вече беше спрял. Той отвори прозореца и подаде ръка навън.
От както се случи онова всичко му изглеждаше някак нереално, мистично и в някакво неопределено безвремие. Често мълчеше. Мислеше…Търсеше отговор, знак, нещо, което да го върне в света, който познаваше или да го изпрати някъде другаде, само че нямаше представа, точно къде.
Даже нямаше нужда да затваря очи за да си спомни онзи ден в края на учебната година. След случката беше объркан - по силата на здравия разум трябваше да се чувства опозорен, засрамен, нищожен, защо тогава се чувстваше някак…ето пак единствената дума, която му идва е - вълшебно. Може би не е точната дума, но определено чувстваше една особена магическа възбуда, сякаш нещо е преобърнало живота му по необичаен начин и той няма как да е вече същия Елиа, от шести клас.
Това беше един най-стандартен ден, с най-стандартно скучните часове и по нищо не се познаваше, че точно тук и сега Елиа вече ще се преобрази в някой друг. Та в едно от междучасията на този най-обикновен ден, както обикновено, Елиа не го свърташе. Чудеше се кого да закачи, с кого да се сбие - не че беше някакво лошо момче, но никак не обичаше да скучае. Дори не разбра как получи ритник в кокалчето от Марин. Просто за секунди двамата се вкопчиха един в друг зачервени и раздърпани. Уж всичко беше на шега, но някак стана сериозно - размахваха се юмруци, ритници, дишането се сливаше с глухия, тежък звук на ударите и въздуха започна да жужи от високо напрежение. Туп, туп… Рррр... Туп... Хххр… Изведнъж настана пълна тишина, все едно стаята беше попаднала във вакуум. Целият клас, който естествено се беше събрал веднага за да гледа боя изчезна някъде назад като в мъгла. Всичко около Елиа започна да се движи на забавен каданс, толкова бавен, че той можеше да види всяко мускулче от изкривеното от гняв и обида лице на Марин. Буквално виждаше как се ражда яростта, как расте и назрява и лицето на съученика му се превръща в грозен, кървав урод. В един миг Марин застина готов да нанесе зловещ удар в лицето на Елиа. В това мъничко безвремие, Елия видя някак отстрани съвсем ясно как тази ръка се стоварва върху него. Виждаше един Марин замръзнал в яростна поза за атака и един Марин, който му нанасяше удар в лицето, виждаше и себе си под удара на Марин. Елия не можеше ясно да разбере как така вижда всичко във неговите фази и ги изживява миг по миг, кадър по кадър. Ударът, който се стовари върху лицето му бе така разтеглен във времето, че той имаше възможност да го усети изцяло, изживявайки ужаса на всеки един момент от началото до самият му край. И най-лошото не бе объркването или болката, а това, че Елиа съвсем ясно видя как със свитата в юрук ръка на Марин по лицето му плъзва вируса на омразата и на свой ред то се сгърчва на бавен каданс, става още по-грозно и жестоко от това на Марин. В този момент времето тръгна отново. Ръката се стовари с цялата тежест на намеренията и с още по-голямата тежест на очакванията и лицето на Елиа се огъна в безформена маса, както бе предварително видял и изживял. Той се опита да вдигне ръка и да отговори, но гротескната картината на обезобразеното от омраза лице застана нахално пред погледа му и времето отново спря. Спря за всички, но не и за Елиа, който съвсем живо си представи как обладан от вируса на омразата се опитва да го предаде отново с юмручен удар на Марин, неговото лице става все по-зловещо и той на свой ред посяга му с още по-голяма сила. Елиа не можеше повече - в главата му се гърчеха ту обезобразените лица - неговото и на Марин, ту ненадейно изплувалата от мъглата тълпа на целия клас, които само чакаха да видят, кой ще е победеният, за да го довършат с подигравки. Елиа, отново опита да вдигне ръка за удар, но времето пак спря и образите на обезобразените от жестокост лица се появиха танцувайки гротескно на забавен каданс. Времето тръгна отново. Елиа остави на тежката ръка на Марин да го връхлети. И после пак… и после пак… Елиа стоеше безмълвен и безучастен. Марин го удари още няколко пъти, но без предишния хъс и отстъпи крачка назад. Останаха така в тишина и очакване. Сега Елиа виждаше времето огънато - ту забавено, ту реално, а себе си някъде по средата. Изведнъж тишината се скъса, класната стая изплува от вакуума, Елиа се опомни, огледа се, целият трепереше от напрежение, но не чувстваше болка. Сега съвсем ясно усещаше онова особено магическо чувство, за което не можеше да намери подходяща дума, но което го беше изпълнило от главата до петите. В стаята всички мълчаха и се правеха на заети с нещо много важно. Той премина през притихналия клас и излезе. Когато се върна никой не каза нищо, никой не го гледаше, не му се присмиваше, не го сочеше с пръст. Нищо, все едно нищо не се е случило. Само от време на време съучениците му хвърляха крадешком любопитни погледи, защото Елиа имаше някакво особено излъчване. На вид съвсем същия, но определено не беше вече онзи техния Елиа от шести клас.
Колата се носеше все така монотонно по скучния селски път. Една пчела беше влязла през полуотворения прозорец и се стрелкаше панически из купето в опити да излезе навън, накрая кацна на неговия прозорец, разходи се деликатно по пръста му и се стрелна навън. Елиа се усмихна: “Сигурно е знак! Добър знак!”
Shava-he
© Светла Нейкова Всички права запазени