Еничарка - 1
/от поредицата разкази „Страхът”

      Звукът, който издаваха токчетата на обувките ù по тротоара, ù се струваше, че е най-проглушителният и единствен шум в града. Имаше чувството, че всички я гледат и всеки знае къде отива – веднъж да се отърве, веднъж да се свърши….ако ужасът не довършеше нея преди това разбира се. Как, как стигна до това положение – какво ли не би дала да не бе сторила това преди година, а ù оставаше още цяла една и някой месец отгоре…В ушите ù прозвучаха думите на дядо ù сякаш беше вчера това, сякаш беше още жив и вървеше редом с нея „Нищо не набръчква и състарява лицето на човека така, както дълговете, чедо, нищоо.” 
„Ох, дядо, дълговете да бяха само, но и грешал си, мили ми дядо, грешал си. Нищо не състарява човека така, както страхът” – говореше си наум Неда. „Да можех да си поговоря пак с теб, деденцее, да можех – би ме разбрал... или би ме научил, знае ли човек..."

      "От какво те е страх, дъще – Дуня* голяма, широка – ширнал се този ми ти свят –едвам те чака да го прошеташ – сичкия!" – усмихнат дядо ù взе ръката ù ..В съня си – тя беше мъничка, съвсем мъничка, а той все тъй благ, пък усмивката му се спираше току до мустаците – някак хитричко, в пълен разрез със синята мъдрост на погледа му. "Разкажи сега на дяда, ха – от какво се страхуваш?"  И тя се чу как захлипа:
"Да не се разболеят децата ми. Да не прекаля със солта в яденето и Димитър да тресне с юмрук по масата, да ме навика пред децата; да слушам чалга, макар че много ми харесват някои от тези песни, и да не разберат колежките ми, че тоo..казват – било "просташко", да не би да усетят, че ги лъжа като им припявам, как и аз мисля, че е музика за селянки; да не ме видят – пак те, че и съседките, в магазините за дрехи "втора употреба"; да не би да ни спрат тока, че пусто – все сме „до кокал” с парите.

Изпадам в ужас, че ще се прибера и дъщеря ми ще викне, защо не съм платила, интернета, който пък върви с кабелната (но ти какво знаеш за интернет и кабели, деденцее) и синът ми ще влезе рошав, и ще ме нахока, че нямал да може да гледа Реал – Барса. Сърцето ми се забързва всеки път като отворя пощенската кутия, че оттам ще се търкулят в краката ми: цифри за данък за апартамента, за колата; фактурите за четирите GSM-а; че може да се спъна от бързане по стълбището – миг по-бързо да се прибера, та да не ме срещне касиерката на входа – че и там едни неплатени….Ох, страх ме е, че като погледна в хола угрижения си, сприхав съпруг, няма да трепне в мен чувство за жалост, един вид ще го предам, или пък – още по-страшното, че съм станала безчувствена. И аз като него се тревожа за ипотеката…как каво е това? Ами, от страх да не остареем по квартири, под наем демек, и да не оставим дом на децата – купихме апартамент със заем, ама тоо... тежка работа ти казвам, страх ме е че ще умрем преди да го върнем тоз заем, ами колко – още десет години – десет вече минаха – страхувам се, че пропуснахме да живеем през това време. Сякаш направо остаряхме, младостта се промуши нейде между тез десетина години,  ей на – Иринка, абитуриентка беше миналата година. И от страх, че няма да се отсрамим и ние като хората – тайно от Митьо заем изтеглих – друг. Ма много ме е страх, да не разбере, и той, че и комшиите, приятелите. А как – тоо…другия заем за апартамента не е като тоя, моя си де – там – вземаш хиляда, връщаш пет. Ма страшното е ако закъснееш…..То не е като банката, закъснееш – подсетят те – любезно някак, после пак, ма тъй че да те хване много срам, сетне по серт, а тез – ако кажеш, че до ден два ще стане, като ти се изрепчи тая ми ти инспекторка, кредитната де, че като викне, па те нарича, па те обижда, сякаш от джоба си ти ги е дала, и направо те заплашва, ултиматум – днес та днес... Днес много ме хокаха, дядо, то и предни месеци тъй ... ма свикнах им – малко се посвия, нещо обещая…Но най-тежко ми стана днес, кога се опитах да го обърна на шега, а сърцето ми шега не знае отдавна, та казах аз: „Ох, ако не умра, ще ги върна, как няма" и чувам от таз, инак хубава, нагласена жена "Ми умри тогаз, ако ще умираш – що въобще внасяш”– рукнаха ми сълзите, захлипа ми гърлото – да избягам, ма чакам си разписката за внесеното, че и да се подпиша…няма накъде – всички ме гледат – в дън земя да потъна исках. Едно хубаво само сигур стана от туй – че поне душата на тази, със сигурност по-проста и неука от мен жена, сигурно се препълни с мед от моите сълзи и унижение, по-хубава ще да е вечерта ù като си иде, и мъжът ù – може да ù се зарадва, че и да я прегърне. А как се прегръща еничарка, от новите а? …Страх ме е, дядо, че пак е робство, но не от робията ме е страх, а от еничарите – новите еничари…  а от Страха ме е най-страх ...от Страха..."

Тя се сепна и се събуди. Димитър я бутваше по рамото някак – хем уплашено –с грижа, хем грубовато.
    –  Хайде, ставай – успала си се, като никой път, пък и нещо пъшкаш, нещо ломотиш...
Сърцето ù подскочи – да не би да е казала на глас нещо от съня си. 

Стана, тръгна към банята, па се върна – да си вземе "страха" от нощното шкафче, но го видя – изкипрен пред огледалото на тоалетка – ни мит, ни сресан, да си пръска парфюм –нейния парфюм – присвоил си го беше проклетникът: "Сега, където и да иде – на мен ще мирише"

*Дуня – Свят, Земя

Следва 

Ренета Първанова