Ерика 1 "Аз ли съм или не съм"

„Никога не съм вярвала в съдбата. Винаги ми се е струвало, че тя е измислена просто от мързеливите, които по този начин оправдават безхаберието си. Но напоследък започнах все по-често да се оглеждам през рамо, струва ми се, че ме е взела за боксова круша, заплашвайки, че ако не си науча урока няма да спре. Сякаш съм на изпит и ми се е паднала точно тази тема, която съм пропуснала. Не зная от къде идва това чувство, но става все по натрапчиво. Сутрин се поглеждам в огледалото и не откривам нищо по-различно отпреди. Нормално изглеждаща жена, която днес трябваше да прекрати двугодишната си връзка с приятеля си Кристофър, колкото и да се опитвах, не намирах причина да го задържа, но неговите неизбежни "Защо..." винаги предизвикват киселини в стомаха. Както си вървях без да гледам така змийски си усуках глезена и си счупих тока на единствените ми обувки, че просто акробатите могат само да ми завидят. Докато стоях на мръсният асфалт, разглеждайки с удивление крака си, една кола профуча покрай мен, оплиска ме цялата и ме замери с половин шише минерална вода. В този момент би трябвало да се яви мускулест красавец, който да ме вдигне на ръце спасявайки ме от адския асфалт. Но с мечтите дотук, Холивуд рядко се намесва. Вместо това още една кола ме подмина този път изсипвайки пепелника си върху ми сякаш бях невидима. Само поради огромната си воля, иначе казано - магарешки инат и с наченки на черни сълзи от скъпо струващата ми спирала „водоустойчива, правейки миглите ви неустоими" се надигнах и се упътих към кварталната клиника. Куцуках и вадех фасове от разчорлената си коса, хората ме подминаваха като прокажена, не се нуждаех от ясновидка за да разбера, че приличам на плашило. Криво-ляво стигнах до клиниката,само за да бъда посрещната на входа от огромен цербер с черни мустачки над ярко червеното й червило,мечтата на всеки диетолог. Тя ме изгледа враждебно:

- Къде? - странно, може би при очния лекар...

- При хирурга...

- Защо? - винаги съм била търпелива и толерантна с хората, но тази лично, ако ми бе в категорията, щях да замета пода с нея.

- Навехнах си глезена?

- Къде?

- Ще ми кажете ли къде е хирурга или ще чакаме глезена сам да се превърже докато ме разпитвате? - сто процента в жилите и тече гестаповска кръв.

- На третия етаж, и няма асансьор - усмивката и разкри зловещо заострени зъби като при акула...

Погледнах стълбите и тежко въздъхнах,сигурна съм,че архитекта е жертва на несполучлив аборт. С кански мъки,потна и още по разчорлена стигнах заветния трети етаж. Гледката на която се натъкнах съвсем не подобри настроението ми. Две баби със сини ситно накъдрени коси си разменяха рецепти крещейки, така и не разбрах коя е глухата. Прегърбено старче преживяйки ченето си ме уведоми, че съм последна. Естествено места нямаше, облегнах се примирено на един крак като проскубано фламинго и зачаках. След час и половина лекарят благоволи да ме приеме, накара ме да седна на кушетката и се втренчи в мен:

- От какво се оплаквате? - имах чувството, че съм в зоната на здрача

- Навехнах си глезена...

Той се приближи до крака ми и клекна, отгоре виждах плешивината му нескопосано замаскирана с два-три косъма сресани на страни. Продължаваше да се взира в мен и да се чеше там, където не го сърби...

- На кое казвате глезен... и сигурна ли сте, че той по принцип не си изглежда така?

- Тази сутринта нямаше вид на пресукан маркуч, а по принцип знам, че е това място между стъпалото и прасеца...

- На мен повече ми прилича на оглозган кокал...

- Ще се погрижите ли за крака ми или искате да заприличате на панда? - вече съсках по-успешно и от мамба. Кожичката на плешивината му се зачерви, но въпреки всичко се постара 15 безкрайни минути да ме запрати в ада намествайки глезена. Аз само си повтарях като неуспешна мантра, че няма да плача. Изписа ми рецепта и почти ме изгони от кабинета. Събрах всичко останало у мен достойнство и с достолепие слезнах по стълбите, ухилих се на цербера, което повече приличаше на зъбене и излезнах навън. Седнах на близката пейка и тъкмо си палех цигара,когато се сетих за Кристофър, който вече ме чакаше доста отдавна. Вдигнах рамене, ще се наложи да скъса сам със себе си. Все пак станах и тръгнах към кафето. Вървейки се погледнах в една витрина на лъскав магазин и веднага ми стана ясно, че каквото и да ми е приготвил Господ не е участие в конкурс за красота. Наближавайки го видях да стои на една маса с три чаши кафе пред себе си. Приближих се и седнах срещу него:

- Какво за бога ти се е случило? - аз мислех, че се вижда и от самолет

- Навехнах си глезена...

- Защо? - вече не издържах, моля някой да ме гръмне, за да ми спести мъките.

- За да ме съжалиш и да се върнеш при мен - с нищо не показа, че е схванал иронията, вместо това ме погледна замислено:

- Не мисля, че е добра идея... - запалих си фаса и се облегнах назад, чудейки се как е възможно да загубя две невъзвращаеми години от живота си с този идиот.

- Слушай, Кристофър, аз ти предлагам да направим следното... ти и твойте принципи вървете по дяволите, а аз и моят глезен се изнасяме с надеждата следващата ни среща да е на нечие погребение - моето или твоето все едно...

Станах и тръгнах куцайки, когато се извърнах по навик ми се стори, че съзирам сълзи в очите му, но това беше невъзможно. След като успях успешно да се добера до вкъщи, си направих солидна доза кафе и си изпих хапчето. Излезнах на балкона, загледана в грозните постройки с накачулени метални антени до сателитни чинии се питах има ли нормални в този ненормален век. Качих си глезените на парапета на терасата и се загледах с интерес... може да приличат на оглозган кокал но са си мой, а колкото до обувките, бях сигурна, че добрите небесни другарчета, когато спрат да се хилят за моя сметка, ще се погрижат за това...