Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 38+ епилог

Нощта над Майтеа бе тъй спокойна и лишена от звуци, че сякаш дори въздухът не дишаше. Платото Елан`Раан стоеше застинало в синкав мрак, реките пъплещи покрай него се бяха превърнали в огледала, а дърветата шепнеха молитви без звук.

 От външния свят долиташе само едно — трептенето на светлината, улавяна от древните кристали по стените на крепостта. Те блестяха като сълзите на ледена кралица, отдала душата си на небесната богиня Луна.

Иренвейл не спеше. Тялото ѝ лежеше, но съзнанието ѝ препускаше. Сънуваше, но наяве, че стои в безкрайна пустота, а около нея се въртят светове — хиляди, милиони , всеки пеещ в различна тоналност на живота. Някои от тези светове бяха пламтящи кълба, други — кристални градове, трети — гробници на отдавна забравени богове. И всички, един по един, започваха да изчезват.

— Не… Не бива… Не е редно… — прошепна тя в просъница, макар думите да не бяха изречени на глас. — Не може така да свърши.

„Нищо не свършва. Всичко се връща.“

Гласът бе мек, но безплътен, като песента на океана, изпята на недоловима, но осезаема за човек честота. Иренвейл се опита да го проследи — и видя как небето се разпуква.

От пукнатината изтичаха нишки от светлина, а между тях се прокрадваха сенки, изкривени като отраженията в счупено огледало.

 Тя видя Вирон, коленичил сред море от пепел, кръвта му се превръщаше в пламък и обратно, а после в смола и застиваше.

 Кателана също бе във видението ѝ, горяща в огън, който вече не я слушаше — огън, който искаше да бъде свободен от нея. Враждебен, изпепеляващ пламък.

 Белариен, най-скъпата ѝ довереница, затънала в безжизнена пръст, която се разпадаше в ръцете ѝ, докато тя се опитваше отчаяно да я задържи. А чернокосата чаровница изпръхваше, като че самата тя бе от пръст и се посипваше наоколо, и биваше отвявана от вихрите.

 Езерил, левитиращ във въздуха, пък се разпадаше на мъгли и пари. И от него остана единствено ярка, струяща дъга.

Тогава тя осъзна истината: Световете не умираха. Съзнанията им се рушаха. Нейното и на висшите майи от Еквалис.

Крепостта на Елементите се разтресе. Това не бе същински земетръс, а срив на хармонията.

 Пламъците, които горяха в централния купол, промениха цвета си — от злато в синьо, после в черно. Водата в свещените басейни кипеше без източник на топлина. Въздухът в кулите се сплъстяваше — не можеше да се диша. Прахта по мраморните стъпала се издигаше сама, сякаш земята губеше гравитацията си.

Отдалеч, от покоите си, Иренвейл почувства трепета, но бе безсилна да го овладее.

 Магиите на стабилизация не действаха. Вълните на разрушение не идваха от вън — а от вътре, от самата структура на съществуването.

А в центъра на всичко бе новоизбраният омниарх. Иренвейл.

Тя стоеше на прага на събуждането, но между съня и реалността границата бе размита.

 Огледалата по стените на покоите ѝ се пръснаха и посипаха като сребърен прашец. От всяко се подаде различна нейна версия — едно в пламъци, друго в сълзи, трето, изтъкано от прах, а четвърто от разбесняваща се буря.

 Тя видя себе си като дете, като богиня, като смърт, като абсолютно унищожение… 

Но всички тези отражения притежаваха една обща черта. В тях липсваше живецът. Искрата на съществуването. Сърцето на стихиите.

От четирите краища на света се надигнаха стихиите. Таласия излезе от океаните, носейки със себе си вълни, които приближаваха с грохот. В косите ѝ като че се гмуркаха и от тях изплуваха различни далечни и непознати светове.

 Гаела се пробуди в подземните ядра, разтърсвайки континентите с мощта на първородната сила. Камъкът в недрата на Монт` Талонис се разцепи на две.

 Ерион се завъртя като бяла буря, която носеше със себе си какофонията на зловещ кикот и безумно разрушение.

Те се появиха в небесата над Майтеа, всеки в ореол от собствената си стихия.

 Но четвъртият — Огънят — го нямаше.

Иренвейл изскочи от килията си и се завтече към кулата на Съзерцанието— най- високата точка в Майтеа. Там вече я очакваха Първите.

Таласия първа проговори, гласът ѝ бе като ромола на ручей:

 — Вселената се разпада, Иренвейл. Не защото няма сърце, а защото то е абдикирало от задълженията си. Тарелин се жертва не за да скърбиш , а за да живееш чрез него. Да му даваш смисъл, за да продължи да тупти. Погледни в себе си, искрородна. Виж се. Огледай дара, който получи от него и го използвай. Сега или никога, Сърцевезнице. Защото ако сърцето спре да бие, ние също ще престанем да съществуваме.

Гаела изстена, земята под нея се издигна в опасваща стена от камък.

 — Когато корените са здрави, Балансът е нерушим. Но те не са. А не са, защото никой не пулсира, за да черпят те своята сила от земята. Затова и тя се пука.

Ерион се засмя и вятърът изви във вихър.

 — Дами, твърде много порицавате нашата Повелителка. Понякога не е нужно да разнищвате съвсем проблема, за да обясните от какво естество е. На всички ни е ясно, нали? Иренвейл, не е във властта ни онова, което е въплътено в теб. Не е по силите и на никой друг смъртен. Ще кажа още само едно нещо. Съзиданието не се нуждае от причина, само от хаос, който да вкара в ред. 

Иренвейл, с широко отворени очи, бясно биещо сърце, с веещи се коси, ги наблюдаваше. Знаеше, че времето никога няма да ѝ е достатъчно, за да изучи същностите им напълно, заради което щеше да съжалява безумно. Вероятно същото бяха изпитвали и всичките ѝ петдесет и осем предшественици в Ордена, но това бе най-естественото нещо в живота на смъртните. Да ценят всяка секунда от пребиваването си в света на живите. Когато им заговори в отговор, в гласа ѝ нямаше гняв, нито страх. Единствено примирение с дълга, който носеше. И който бе предопределил хода на действията ѝ от момента на сливането ѝ със светлината, мрака и огъня, до края на съзнателния ѝ вселенски път

 — Хаосът не ме плаши. Напротив. Възхищавам му се. Може да се каже дори, че съм очарована от него. Именно заради него мога да се разгърна по начина, по който е нужно да го сторя. Отдавна не съм била предизвиквана да използвам цялата си мощ. Да се отприщя. Тъй дълго пазех Тишината, че забравих как да говоря. А аз говоря чрез огъня. Той гори чрез мен. Обичам го. Ето, че най- сетне го признах. Първата ми и най- искрена любов е всъщност той. И зная, ще бъде последната…

От недрата под Майтеа заизвира светлина. Не сияние, а разкъсване — като да се отваря утробата на света. От нея излитаха образи — градове, сънища, спомени. Водата се издигаше към небето, въздухът падаше към земята. Всяка стихия искаше да се върне у дома си, да се освободи от връзките с тленното. Да се въздигне. И избухне. Хармонията — онова, което Иренвейл олицетворяваше, се бе превърнала в окови за самата материя.

Първите се спогледаха. Никой не можеше да направи нищо. Да се противопоставят, означаваше да разкъсат самите си същности.

„Омниархът трябва да реши — или да се превърне в център на нова вселена, или да позволи старата да умре.“

Този път гласът не идваше отвън. А отвътре. От ума ѝ. 

Небето се превърна в огромен портал. През него премина и се спусна безформено тъмно сияние — не светлина, не мрак, а бурно, неопределимо присъствие. Създание от чист блясък, което пулсираше в пълен дисонанс с времето и пространството. Сякаш беше движеща се маса от неудържима енергия, мъчеща се да изригне, но същевременно прикована към невидим център. Притежаваше две безкрайни кухини наместо очи и с тях прогаряше дупки в действителността, в тъканта на реалността и съществуването. Там, където погледнеше, материята се превръщаше в спомен.

Таласия и Гаела отстъпиха. Само Иренвейл устоя.

 Съществото я погледна… и времето спря хода си. 

„Омниархът е избрана. Но Омниархът трябва да си спомни защо е жива.“

Гласът бе дрезгав, чувствен и непоносимо магнетичен. То се приближи до Иренвейл, обви я — не като в пламък, а като в прегръдка. По тялото ѝ се разляха горещи вълни. Мускулите трепереха, сърцето туптеше с ритъм, който не ѝ принадлежеше. Тя не се страхуваше. Усещаше желание. Топлината се плъзна по кожата ѝ, проникна в нея, изви се и я овладя. Нещото я милваше, като че я искаше. Иренвейл потрепери — не от болка, а от сладост.

— Защо… ме докосваш така? — прошепна тя.

„Защото си моят съд. Аз съм изворът, ти — реката, от която тръгваш и която ще те отнесе във вечността ти. Без теб не мога да бъда. Но и ти никога няма да си.“

— Зная коя съм. Коя трябва да бъда. Може би… Твоя… А може би…

Създанието се усмихна, не като образ, а като усещане за усмивка. Така се чувстваше удоволствието от взаимността от онези, които нямаха зрение. А с тази усмивка трепна вселената.

„Тогава ще бъдем едно. Аз и ти, моя съкровена…“

То се наведе, допря чело до това на Иренвейл … и в този миг светът изкрещя.

Възцари се всеобщо усещане за безкрайност, която влиза в света и го прави ужасяващо тесен.

 Пространството потрепери, и за миг всички видяха Него.

„О, дете на пепелта и светлината! Омниарх на времето. Ти ме нарече по име — и ето ме. Дойдох, защото ти си моето друго “Аз“.

Таласия отстъпи, вълните ѝ изригнаха от страх.

 Ерион се засмя нервно — вятърът около него подивя.

 — Другото ти “Аз”? О, колко поетично!

Но Хаосът не им обърна внимание. Той сякаш имаше очи единствено за нея. Като че в Иренвейл виждаше собственото си начало.

„Ти си първата, която съумях да обикна, откакто световете се подредиха и отнеха от могъществото ми. Не защото си ред, а защото носиш в себе си моето отражение. Аз те създадох, без да го знам. И сега искам обратно онова, което е мое.“

Иренвейл потръпна.

 — Аз … Не, това е грешка… Твърде силно ме привличаш, твърде мощно… Не съм и няма да бъда…. Нито твоя, нито на светлината, нито на мрака. Аз съм равновесието.

„Равновесие?“ — гласът се засмя. — „И какво е то, ако не пауза между съзиданието и разрушението? Омниарх, ти лъжеш себе си. Защото си като мен — безкрайна, ненаситна, жива. Стига да поискаш, можеш да разплетеш света с една мисъл. Позволи ми да ти покажа какво означава да бъдеш всичко.“

Тъмна енергия се издигна около Иренвейл. Тя почувства как силата я обгръща — не като заплаха, а като ласка. Това не беше омраза. Това беше страст. Пулсът ѝ се сля с този на вселената.

„Виждаш ли, Сърцевезнице? Всеки ред смисъл ражда жажда за разпад. Дори Сърцето, което носиш, гори, защото иска да изгори. Тарелин ме разбираше. И ти ще ме разбереш.“

Тя стисна гърдите си — сърцето на Тарелин туптеше лудо, сякаш отговаряше на зова.

 Пред очите ѝ за миг изникна пламтящият му силует — усмихнат, спокоен.

„Не забравяй — да гориш, не значи да се разрушаваш. А да задвижваш Сътворението“

Тя си пое дъх.

 — Ти не искаш мен, Хаосе. Ти искаш смисъла, който не можеш да създадеш.

„Не е вярно. Точно теб желая. Защото си единствената, която може да ми устои и да остане жива.“

Атмосферата се подпали. Гаела изрева, опитвайки се да овладее земята, но твърдта се разпадна. Ерион се разтвори във въздуха, Таласия изчезна във водовъртеж, превърнат в мигновено изпарение

 Майтеа се рушеше, Еквалис и целият Висок континент изчезваха, сякаш Хаосът изсмукваше и поглъщаше реда от сърцевината му, разрушавайки оста, по която се движеше.

Таласия и Гаела се вкопчиха една в друга, но хаотичният вихър ги отхвърли назад.

 Ерион изкрещя:

 — Иренвейл! Не го слушай!

Тя стоеше неподвижна, очите ѝ бяха като две звезди.

 — Не мога да се боря с него, Въздух. Той е всичко, което аз не съм.

— Не! Ти си неговата противоположност! Ти си хармонията!

„Хармония…“ — повтори Хаосът подигравателно. — „Думата, която редът си измисли, за да прикрие страха си от свободата.“

Светът се огъваше немислимо. Материята виеше от болка. Времето започна да тече, но в различни посоки.

Хаосът протегна ръка — не човешка, а съставена от светове, галактики, вселени.

 Докосна лицето ѝ. Тя не отстъпи.

„Почувствай ме. Аз не унищожавам. Аз освобождавам.“

Иренвейл се усмихна тъжно.

 — Не. Ти просто не можеш да обичаш без да поглъщаш.

Той млъкна. Този отговор го разстрои повече от всичко. Горчивината отекна като изстрел в душата на Сърцевезницата. 

„Тогава… Обичай ме ти. Направи ме истински. Покажи ми какво е да си завършен.“

Светът се разцепи на безброй парчета. Навсякъде се родиха проекции— безчет Иренвейл, всяка различна: едната пламтяща, другата ледена, трета от прах, четвърта от въздух. Те се въртяха в безкраен танц, докато центърът пулсираше в лудост.

Тогава тя разбра: ако го приеме, всичко ще свърши. Но ако го отхвърли, Хаосът ще остане непознат — и ще се върне като враг, чиято единствена цел е да погуби всичко живо и съществуващо.

Иренвейл вдигна ръце. Сърцето в гърдите ѝ пламна с пламъка на Тарелин. Гласът ѝ прогърмя като благословията на древна всесилна богиня:

— Аз няма да те унищожа, Хаосе. И няма да те приема. Ще те призная. 

Тя пристъпи напред и докосна лицето му — ако това можеше да се нарече лице.

 Неукротимата енергия в него под формата на милиарди неродени светове изкрещя, след което въздъхна с облекчение.

 Но Иренвейл не трепна.

 — Ти си нужният безпорядък в моето сърце. Не враг, не любовник, не бог. Просто началото.

И за пръв път, откакто съществуваше, Хаосът замлъкна смаян.

„Начало… Толкова… правилно. Благодаря ти, Сърцевезнице!“

И в тишината, която последва, той се превърна в сълза. Толкова солена в искреността си, толкова бистра и гореща, тъй прочувствена, че предизвика и нейното просълзяване.

Хаосът отстъпи. И се разтвори в съществуванието.

 Не в гибел, а в съзидание. От него се родиха нови форми, нови светове, нови възможности.

А когато всичко утихна, Иренвейл продължи да стои в центъра на Майтеа — сама, но не самотна.

 Земята бе здрава. Водата отново течеше. Въздухът пееше. Огънят танцуваше.

Изгряваше нов ден над обновения Еквалис.

Ерион се приближи, тих, смирен. И заговори с благоговение и страхопочитание.

 — Какво направи, дете?

Тя му се усмихна.

 — Престанах да се боря със себе си.

Таласия се появи до нея, сякаш оформяйки се от локва върху пода. Очите и бяха влажни.

 — Ти го спря.

— Не — отвърна тя. — Аз го обикнах така, както Тарелин обикна света чрез мен — без да искам нещо в замяна.

Гаела също се приближи и заговори:

 — А какво следва сега, Омниарх?

Иренвейл погледна към небето. Там, където сияеше новото съзвездие — Ес` Тарел.

 — Сега… започваме отначало. Но този път без страх от края. 

Епилог

Из “Хроники на Ордена на Съблюдаващите: 

Иренвейл Керелин, петдесет и девети хармониарх на кралство Еквалис от Високия континент,

Омниарх на световете,

майа на Живота и Хаоса”

„Някога вярвах, че съвършенството е тишина. Че редът е върховната цел,

 а хармонията — награда за онези, които не се страхуват да се откажат от себе си. Но когато изгубих Сърцето — когато огънят се превърна в пепел, а светлината в болка — разбрах, че съвършенството не живее в тишината.

 То живее в трепета, в несигурността, в тънката линия между двете половини на вселената. Там, където се срещат редът и безредието, където водата се страхува да изгори, а огънят — да се удави, именно там започва животът.

Докато пишешее тези думи, Иренвейл стоеше на върха на Майтеа. Вятърът носеше мириса на дъжд и пепел, а небето блестеше с хиляди пламъчета — искрите на Тарелин. Тя преглътна и продължи:

„Хаосът не е враг. Той е първият дъх на Сътворението, преди още то да осъзнае себе си. Ние се страхуваме от него, защото не можем да го предвидим. Но без него светът би бил застинал, неподвижен и мъртъв. Редът е нуждата на съществуването да се подреди, а Хаосът — нуждата му да се обновява.

 Когато ги изправим един срещу друг, те воюват. Но когато ги съединим — те творят. 

Докато пишеше, зад гърба ѝ стояха проекциите на Белариен, Кателана, Езерил, Вирон. Всеки носеше белег от изминалите събития — в погледа, в походката, в тишината на присъствието си.

„Аз вече не съм Иренвейл Керелин. Аз съм и Вода, и Огън, и Въздух, и Земя. И онова, което е между тях. Аз съм пулсът, който свързва. Сърцето, което не принадлежи никому, защото бие за всички.

Тарелин бе моят огън. Той ми показа какво е да изгориш заради нещо, което обичаш. Таласия ми даде покой, Ерион — свобода, Гаела — търпение, Вирон — разбиране.

 А Хаосът… ми даде себе си. И чрез него — мен самата.“

Тя вдигна поглед към хоризонта. Звездите се движеха бавно, като че ли самият космос дишаше заедно с нея. Дъжд от сребърни искри падаше над планините — остатъците от жертвата на Първия.

„Дълго вярвах, че силата е в овладяването. Че колкото повече контрол имам, толкова по-малко ще страдам. Но истината е обратната.

 Силата е в приемането. В това да позволиш на света да бъде това, което е —

 не каквото искаш да бъде.“

Светлината, Мракът и Хаосът са само думи. Пластове от едно и също същество — Битието. А ние… сме просто пореден негов сън.“

Иренвейл въздъхна и шепотът ѝ се превърна в дух, който прелетя през целия свят.

 Морето притихна. Планините се наведоха. Дори самият вятър спря да диша, за да чуе какво има още да сподели тя на идните векове.

„Някой ден всичко това ще свърши. Не защото ще изгори, не защото ще потъне, а защото ще се превърне в нещо по-голямо от себе си. И тогава отново ще настъпи тишината. Но този път — не тишината на страха, а тишината на разбирането.

Когато това се случи, не се страхувайте. Аз ще бъда там. Във всяка искра, във всяка капка, във всяка песъчинка. В съня ви и в първия ви дъх.

„Аз съм Омниархът. Аз съм Сърцето на Стихиите. И вече не се боя да туптя.“

В този миг небето се озари. Звездите избухнаха в цветове, които никой смъртен не бе виждал. Времето се поколеба дали да не спре. И за секунда — само една секунда — всички същества във вселената почувстваха, че дишат в един и същи ритъм. Ритъмът на Ес’Тарел. 

 Сърцето, което гори не за да унищожава, а за да помни, че животът е най-красив именно тогава, когато не е съвършен.

К Р А Й