Усещаше вдовството си най-тягостно след полунощ. Изнурено от полска работа, старото му тяло заспиваше внезапно и също тъй внезапно се събуждаше. Лежеше притихнал в огромния креват и с часове се вслушваше в тайнствените шумове на къщата. По тавана лениво топуркаха мързеливи плъхове. Дървоядите безшумно довършваха гредите и фините паяжинки се стелеха наоколо като завеси. Паяците кротко спяха в дупчиците си, спеше и престарелият котарак. Съкрушен от загубата на стопанката, щурецът също се беше потулил някъде. От време навреме гредите проскърцваха, след тях под бесните пристъпи на вятъра се обаждаше с глас на старица и портата. Шумовете си бяха същите, къщата все тъй гънеше снага под дебелия сняг.
Нямаше я само неговата старица...
Бяха живели дълго. За шестдесет години си бяха казали много думи - и лоши, и добри. Но добрите май бяха къде-къде по-малко. Привързаността им нямаше нужда от много приказки, но като си отиде старата, той изведнъж изпадна в паника. Жена му беше хубава и в зрелите си години, а той нито веднъж не й каза колко сладко беше да я усеща в съня си, да погалва разпуснатите й копринени коси, да вдъхва уханието й на индрише и мушкато, да се притиска до зрялата покорна снага, да докосва бялата й кожа. На младини много мъже я бяха заглеждали и той неведнъж й беше вдигал ръка, бесен от ревност. Сега със зашеметяваща яснота осъзна, че му е била вярна. Беше блага и спокойна, никога не видя в очите й гузното пламъче на изневярата. Колкото й да я гълчеше, Жела си оставаше една и съща - гледаше го като майка палавото си дете, шеташе около печката и се смееше: "Стоиле, Стоиле, остаря, побеля и не се отказа от пусти касканджилък (ревност, тур.)!
Ревността му затихна късно, чак в старите им години, когато бяха се дотолкова сраснали, че имаха даже едни и същи болежки... като двойка волове-орачи. Децата отдавна се бяха разбягали по градовете, внуците бяха отгледани, а бащиното гнездо - почти забравено. Прекарваха дълги самотни месеци, излизаха да се видят с другите старчоци само сутрин, кретайки към магазина. Купуваха хляб и олио, разказваха си набързо за болестите, за неблагодарните деца и разхайтените внуци, и се прибираха край печките.
След месец селото щеше да живне, по дворовете не излизаха само тия, дето бяха на умиране. А на село се умираше бързо. Почти никой не се залежаваше, защото нямаше млади хора да гледат болните. Вземеха ли някого в града - я в болница, я при децата да го гледат, след седмица, най-много две - камбаната си знаеше урока: дан, дан... пауза... дан, дан... След ковчега се повличаха всички, които можеха да вървят. Знаеха му реда и въпреки протестите на младите, се изпращаха дълго: идваха оплаквачки, бдяха по две нощи край покойника, правеха опело в дома му, после  в църквата; прощаваха се, заръчваха му да каже на близките им, дето се бяха преселили на небето, че са добре, ама скоро може да се видят... След погребението дълго се мотаеха из буренясалите гробища, навестяваха роднините си с още неизсъхнали сълзи. Накрая се събираха в къщата на починалия. Масите бяха наредени като за сватба, за сядане се опъваха дъски между столовете, дъските завиваха с нови, дъхтящи на нафталин черги. Изпървом пийваха едва-едва от ракийката и тихо си разказваха спомени за умрелия. Като поднесяха яденето, наливаха си и вино. Стигнеха ли до житото, езиците се развързваха. Изпровождаха младите към града, да си гледат работата, а те оставаха да ошетат къщата. Избръмчеше ли последната кола, отново сядаха край масата и се започваха едни дълги приказки, поливани със скъпоценни старчески сълзи. Спомняха си за облъсканите си от работа младини, за строежи на къщи и раждане на деца, за правенето и развалянето на ТКЗС-тата, за живота по фермите и брането на тютюна... Думата "демокрация" вече не ги караше да се наежват като сини и червени петли, само ги избиваше на плач. Накрая измиваха и подреждаха всичко, вземаха си тави и казани, за да ги приберат за следващото погребение. Сватби и кръщенета в селото отдавна нямаше.
Така бяха изпратили и неговата Жела - с голямо опело, хубаво погребение и още по-голям помен. Стоил закла едно шиле, направиха курбан, ядоха и пиха, спомняха си за добрините на покойната. Вечерта почистиха всичко и се разотидоха, и старецът за пръв път остана сам. Със старата почти не бяха се разделяли в последните двадесет години и сега къщата му се стори голяма и неприветлива. Унесени в приказки, после в шетня, бяха забравили печката и изведнъж стана студено, той притвори вратата и приседна на леглото, останал без сили. Изведнъж му се отщя всичко, искаше да се зарови в завивките, да заспи и да не се събуди... защо трябваше да се живее, като нямаше да има кой да подклажда печката, да снема кипналото мляко и да го побутва: "Хайде, деденце, не се гевези, стани да си изядеш попарата!" Уж бяха връстници, а пустата Жела се изхитри да го изпревари и го остави сам да се блъска!
Замаян и безпаметен, Стоил прекара следващия месец почти без да излиза от къщата. Ядеше каквото падне, рядко си палеше печката и ако не бяха животинките в обора, съвсем щеше да се затрие. Пролетта го свари изпосталял като светец, мръсен и брадясал, а къщата беше потънала в паяжини и прахоляк. От хорски срам зачовърка в градинката и лека-полека животът започна да добива очертания. Скоро цъфнаха сливите, лукът плахо пробиваше пръстта, а тревите неусетно плъзнаха из двора. Духна топъл вятър и старците се разщъкаха навън. Вечер се събираха по пейките, брояха се колко са изтикали зимата и колко са си отишли. Неусетно грижата за новите рожби на козата, копането, плевенето и раздумките го съживиха. Избръсна се, изкъпа се и поизчисти къщата. Простря на двора сиротното си мъжко пране и в душата му отново се събуди надеждата. Пролет беше, топло беше и децата му вече трябваше да дойдат...
Вместо синовете и снахите, една вечер неочаквано се изтърси най-голямата внучка - същата, която бяха отгледали сами с покойната си жена. Трепереха над нея повече, отколкото над собствените си деца и като я видя да слиза от лъскавото Ауди, сърцето му се разтуптя. Защура се, разшета се да я посрещне, но тя пъхна в ръцете му две пълни чанти и побърза да седнат на приказка. Имали да си говорят нещо много важно. Старецът я огледа крадешком и веднага забеляза колко се беше променила: караше скъпа кола, беше си изрусила косата, носеше скъпи дрехи, по ръцете й тежеше червено уралско злато. Почерпи го от своите цигари и каквато си беше, започна направо:
- Дошла съм за една услуга, дядо. - старецът настръхна, а дълбоко в мозъка му нещо присветна: "Внимавай!" - Да ми подпишеш тука една ипотека, че банките не ми дават вече заеми.
- Ипотека ли, каква ипотека, какви заеми бе, чедо? - изстена старецът, защото думата ипотека я знаеше добре...
- Магазин ще отварям, дядо, започвам бизнес, - изпъчи се младото и затръска прогорените си коси. - Тук пазарът е гладен за джиесеми, голям удар ще направя!
- Ти и таз кола ли със заеми я купи? - негодуванието му от оплетения като патка в кълчища живот на внучката бързо се събуди. - Потънала в заеми, пък се накичила със злато, я се засрами!
- Ти се засрами! - кресна нервно внучката. - Ако беше жива баба, веднага ще да ми подпише... ама ти, какъвто си инат, ще ми въртиш червата!
Магазин щяла да отваря! Всичко живо ламнало за пари, за работа никой не мисли, все чекмеджето с парата гледат... не вземат да дойдат на село, да я съживят тая земя, ами все търговията ги блазни! Накълвали се с едни купешки думи: бизнес, джиесеми, далавера...
- А като ми заложиш къщата, мен де ще ме дяваш, а? - кога беше започнал пак да й говори, не се усети, но гласът му гръмна като някога: - В старчески дом ли ще ме дадеш, да ям буламачи под час и при чужди хора да умра?
Внучката беше загубила надежда, че ще склони проклетия старец и нарочно го удари в най-болното място:
- Проклет си бил и проклет ще си останеш! Ако искаш да знаеш, баба ми е разправяла как си я бил, задето пуснала двама мъже в къщата като те нямало... Тя цял живот го помнеше, горката!
Помнеше я тая случка и Стоил, как да не я помнеше! Беше ходил в града по работа и окъсня, пък после, верен на навика си, най-напред се отби в кръчмата. Там приятелите му по чашка, седнали още от обяд, му подхвърлиха уж между другото:
- Пий, Стоиле, че на кучешка сватба кум ще ставаш, твойта кучка вирнала опашката! С турците си щял баджанак да ставаш...
Оттук-оттам, Стоил научи, че неговата Жела посрещнала двама турци у дома, каруцата им три часа стояла на пътя, а тя ги гощавала... и кой знае какво друго са правили, че нали ги знае каква са кучешка вяра - очите им все в хубавите българки! Прибра се тичешком, изкара я от леглото и я заудря по лицето. Жената дълго не разбираше какво става, отначало стискаше зъби, после захлипа от болка и обида, а накрая не издържа и заплака с глас:
- Защо ме биеш, бе, Стоиле, защо ме биеш бе, стопанино? - певица беше и меденият й глас се извиси като да оплакваше умряло. - Дали съм клета бездетка, или ти селям не струвам, или ти къща не гледам?
Тогава Стоил я държа права до леглото цяла нощ, караше я да повтаря отново и отново как турците се примолили да влязат, защото на единия му станало много лошо, как Жела го съжалила, защото бил много млад и си личало, че е болен, как им сложила да хапнат, пък като си тръгнали, им наляла в едно шишенце ракия, да не би на младия пак да му прилошее по пътя... кълнеше му се пред иконата и пред снимките на децата, че нищо лошо не е сторила, а на него не му минаваше и не му минаваше. Мъж беше, беден беше и само за едната чест живееше! Не го беше яд толкова, че е пуснала хората вкъщи, колкото че се е разчуло, и че в кръчмата му се присмиваха. На село и сега си беше голям резил като кажеха за някоя жена, че е навирила опашката и събира кучешка сватба... не можа да го преглътне тоя резил дълги години. Беше й казал лоша дума тогава, много лоша, извикал беше право в лицето й: "Уруспия!" и като си спомни сега, душата го заболя. Кой знае колко я беше боляло и нея, кротката и простодушна Жела, дето беше толкоз добра и наивна, че много пъти и най-близките й я правеха на глупава...
- Давай да подписвам каквото трябва! - внучката ококори големите си изписани очи и се разбърза, да не би дядо й да размисли. Прибра документите и хукна както беше дошла - като голяма руса фъртуна, която помита всичко наоколо си. Фъртуна беше - помела беше и къщата, и дядо си, и живота му... Старецът се щура цялата нощ из студените стаи, отваряше и затваряше ракли и гардероби, вадеше и връщаше по местата им скромните гиздила на покойната. Призори най-сетне каталяса и се спря пред некролога. Прибери ме, Жело, прибери ме, стопанке, откакто те няма, в къщата е все февруари... няма живот за мене в тая къща вече, няма да дочакам лято и есен, прибирай ме, прошка да ми дадеш!
Не беше от набожните, но тайно се надяваше Господ да се смили над него, пък и покойницата да го ожали, че е станал плячка на алчната им и глупава внучка. Нямаше ги синовете, нямаше ги внуците, да им наръча да си зачитат булките и да не им посягат заради хорски приказки. Те, сегашните жени, май само бой заслужаваха, ама нали идат и старини... малко живот си ни дал, Господи, не стига, за да поумнее човек и да се поправи! Пък чак когато останеш сам, тогава си виждаш грешките и няма от кого прошка да поискаш.
И мислите му останаха да се блъскат из студената къща всяка нощ, докато Господ не се смилеше да ги събере отново - този път на небето.