Френско сбогуване...

Беше средата на март. Най-накрая пристигнах в Париж. Тази така мечтана моя дестинация. Винаги си представях, че ще отида там с любимия си мъж, докато една приятелка каза: Ако никога не се появи, значи ли, че няма да видиш Париж. Времето беше хладно, леко дъждовно. Пулсът ми беше забързан от вълнение. Настаних се в хотела. Беше привечер. Имаше около час до вечеря. Влязох в луксозната си стая, дръпнах завесите и вперих поглед в минаващите коли. Забързани хора и безброй блещукащи светлини. Без да се усетя беше време за вечеря. Слязох в ресторанта и прекрачвайки вратата, за момент сърцето ми спря. Първия поглед, който засякох, беше неговия. Мъжът, чийто поглед видях преди 8 години на ледената пързалка в София. Поканата за флирт започва с един поглед. Аз отдавна вече бях поканена, но той не беше сам. Беше в компанията на още двама мъже и една жена. Не искам да зная кои са те. Той също ме беше познал... опита да отклони погледа си, но го задържа още малко... аз опитах да запазя самообладание и тръгнах към избраната от мен маса.  Опитах да забравя и вперих поглед в менюто, не виждах какво пише, ръцете ми се бяха разтреперили. От мястото, на което седнах, не го виждах. Но в мен тръпнеше любопитство и очакване. Не поръчах нищо. Почаках малко и после тръгнах бързо, без да се обръщам назад... вечерта продължи, излязох да се разходя. Беше безкрайно красиво. На връщане в хотела, чакайки асансьора, си спомних за него. И тогава вратата се отвори, вътре беше той. Стоях вцепенена, а той се усмихна. Не направи крачка да излезе. Аз влязох и вратите се затвориха. Той каза: Здравей! Посегна и натисна R (покрив), не понечих да натисна етажа си. Усмихнах се и казах здравей. Усещах как тялото ми трепери от вълнение и страх същевременно. Без да се усетя, бяхме на покрива на 56 етажния хотел. Вратата се отвори и той посочи да изляза първа. Излезе след мен. Беше студено, свих се и кръстосах ръцете си, а той свали якето си и ме наметна с него. 
- Много време мина... казах
- А все едно беше вчера, усмихна се той. 
В този момент нямаше значение с кого беше дошъл, какво бяха правили през тези години. Животът винаги ни среща, поне още веднъж.
Каза ми нещо закачливо, за да разчупи леко напрегнатата обстановка. На покрива ставаше все по-студено и той хвана ръцете ми в неговите. Втренчих се в дълбоките му кафяви очи, исках да съблека съзнанието му... и дрехите му. И той го знаеше.