Слънцето отдавна беше изгряло, когато Расим се върна на саята. Закъснял беше да пусне овцете и те проблейваха начесто. Жена му шеташе около колибата. Приближавайки я, той и подаде сноп горски ягоди.

- На. За децата. – Рамзина взе ягодите погледна го с големите си черни очи и рече:

- Хавая си си губил времето, те и сами щяха да си наберат – думите на Рамзина се забиваха като дебели шишове в сърцето му. Не бяха тия ягоди за децата, за нея бяха, че му беше болно дето я удари. Той въздъхна,обърна се и тръгна към колибата натъжен – не беше се отворило рамзининото сърце за него – дори и след шест деца и десет години заедно. Погледна към кучетата, които стояха скупчени до колибата, а по-малките деца ги бяха наобиколили и се опитваха да ги докопат. Шейтан отново беше настръхнал и оголил зъби бранеше братята си, коитто ръмжаха приглушено до него.

- Шейтан – извика Расим – то вдигна глава, разпознало името си. Той клекна и посегна да го погали. Кучето следеше кръвнишки движението на ръката, а ръмженето не спираше да клокочи в гърдите му, докато неговия стопанин рошеше черния му кожух. Расим погали последователно и другите две кучета, давайки им имена – Осман и Караман.

            Занизаха се дните в обичайния ритъм. Расим обграждаше с обич и грижи герданите, а те избуяваха все повече и повече, надминавайки по ръст всяко куче от околността. Нравът им беше зъл и не признаваха никого освен стопанина си . Който и да минеше покрай саята, минаваше със страх. Лясковци често негодуваха срещу трите огромни овчарки и сайбията им, а  Расим от страх да не стане беля  се принуди да им сложи по едно чанче, да се чуват отдалече, че идат.

         Беше студена есенна нощ, яркото лице на луната обливаше в сребро Габерък и рисуваше причудливи сенки. Расим неспокойно се въртеше в постелята и не можеше да заспи. Чул беше днес в селото, че в шумата се навърта глутница вълци, а той преди два дена беше продал старите кучета и разчиташе на младите и неопитни гердани. Досега те бяха влизали в битка само с кучета и по-малък дивеч. Познаваха миризмата на вълците, гледали бяха как старите кучета се давят с тях, но бяха вързани, че се страхуваше да не ги удавят. Мили му бяха. Докато Расим прехвърляше мислите си наум в тишината, откъм арифовата сая се чу лай. Герданите заръмжаха и се разшаваха около колибата, той стана и излезе.

- Расимеее, вълциии – чу да вика Ариф. Кучешкия лай сее усили и герданите профучаха край него, развели руннтавите си опашки. Изненадан и ядосан, че не може да остави овцете и да тръгне след тях, Расим остана до кошарата гледайки как герданите връхлитат върху купчината от кучета и вълци. След кратка схватка, уплашени от неочакваната подкрепа вълците удариха на бяг. Осман и Караман ги последваха, а на хармана до колибата останаха да стърчат две фигури  - Шейтан и грамаден дебеловрат вълк. Двата великолепни звяра застанаха един срещу друг, огрени от лунната светлина, дебнейки се. Шейтан налетя първи и след секунди двамата смъртни връгове се затъркаляха на земята в люта схватка. Виждаше се, че вълкът беше по-опитен от кучето и на няколко пъти се опита да го захапе за гърлото, но Шейтан налиташе отново и отново, издебваше и освирепял забиваше зъби където свари по тялото на вълка. Расим се взираше напрегнато и отправяше поредната молитва към всевишния когато изведнъж всичко замря. В краткия миг, докато чакаше Шейтан да се изправи, Расим забрави да диша.

- Шейтане – кучето обърна глава, късо излая, сякаш да кажи „Добре съм”, подуши въздуха и хукна да догони своите братя. На сутинта, на път за село Ариф мина през расимовата сая, кучетата лежаха уморено на сянка и следяха с кървавите си очи новодошлия.

- Ашколсун, Расиме! Имало е за кина да ги гледаш – посочи кучетата Ариф и хукна  към селото да разкаже за нощните патила.

            Търкаляха се годините, като зърната на броеница, децата растяха, стадото се множеше, герданите все така пазеха шумата от диво, а славата им се носеше и по околните села, където ги бяха виждали да следват подгонените вълци. Един ден в селото се чу, че каракачанин, минавайки през Габелък видял герданите и поискал да ги купи, а същата вечер Ариф дойде на расимовата колиба.

- Слушай Расиме, в село разправят, щял си да продаваш герданите.

- Оти, да не си мющерия? -  рече Расим и се подсмихна. Ариф се загледа в прашните си боси крака и отвърна:

- Мющерия, зер. Пратиха ма овчарите да ти река – селото не дават герданите. Кой ще брани шумата?Ако речеш ще ги откупим. То у фукари хора пари и злато няма, ама секи ще даде по нещо – кой овца, кой коза, кой аба, кой въллна – ще съберем.

Расим обгърна с поглед трите грамадни песа и рече само:

-  Аз кучета за даване нямам.

В края на есента Расим се разболя. Снагата му тежеше и сякаш мечка беше седнала на гърдите му. Усещаше, че трябва да слезне в село да почине, ама годината беше лоша, сушава и се навъртя една глутница в ниското – през вечер нападаше стадата. Всеки ден той отлагаше с надежда, че ще му мине, докато една вечер Ариф не го намери проснат до колибата и не го закара в селото. Лежа Расим цяла неделя, водиха му врачки и баячки, знахари и билкари, докато го вдигнат на крака. Стадото остави на по-малкия си брат Сафет и триста пъти му заръча:

- Ако дойдат вълци да не пускаш кучетата едно по едно. Чу ли? Да ги пуснеш заедно. Шейтан ще ги води.

На седмата нощ глутницата нападна расимовия егрек. Така и никой не разбра защо – от инат ли, напук ли, Сафет пускаше кучетата едно по едно и гледаше как вълците налитат върху тях – първо Осман, после Караман, а Шейтан беснеейки с пяна на уста успя да скъса здравия синджир, събори Сафет на земята  и връхлетя да помага на братята си. А в селото Расим спеше и сънуваше герданите. /следва последна 4 част/