Най-сетне сухата студ си отиде и зимата разпери мека, снежна пелена върху старите селски къщи. Кучето на двора се радваше на снега като малко дете. Скачаше в натрупалите се снежни преспи и лаеше възторжено по снежинките, които танцуваха във въздуха.
Зад малкия прозорец на кухнята, баба Мара усмихната наблюдаваше новия си приятел. Беше го прибрала преди няколко дни и кучето все още не беше свикнало да е затворено. Джафкаше непрестанно и съседката вече на няколко пъти се скара с нея заради това, но бабата търпеливо и обясняваше, че кутрето още свиква да е затворено в двора и затова лае толкова много. Откакто преди година почина стария Шаро,се беше зарекла, че друго куче няма да си взима. Болката от загубата на верния й приятел беше огромна,не искаше пак да я преживее, но Малчо сам я намери. Появи се от някъде, тя го нахрани веднъж и просто си остана. Тя постегна старата колиба на Шаро, постла му меко одеало и загради дупките по двора. Искала, не искала, вече си имаше куче. За два дни сне ...