Герой

Най-сетне сухата студ си отиде и зимата разпери мека, снежна пелена върху старите селски къщи. Кучето на двора се радваше на снега като малко дете. Скачаше в натрупалите се снежни преспи и лаеше възторжено по снежинките, които танцуваха във въздуха.

Зад малкия прозорец на кухнята, баба Мара усмихната наблюдаваше новия си приятел. Беше го прибрала преди няколко дни и кучето все още не беше свикнало да е затворено. Джафкаше непрестанно и съседката вече на няколко пъти се скара с нея заради това, но бабата търпеливо и обясняваше, че кутрето още свиква да е затворено в двора и затова лае толкова много. Откакто преди година почина стария Шаро,се беше зарекла, че друго куче няма да си взима. Болката от загубата на верния й приятел беше огромна,не искаше пак да я преживее, но Малчо сам я намери. Появи се от някъде, тя го нахрани веднъж и просто си остана. Тя постегна старата колиба на Шаро, постла му меко одеало и загради дупките по двора. Искала, не искала, вече си имаше куче. За два дни снегът затрупа всичко. Черните пътища светнаха, овошките в дворовете получиха своята бяла премяна и приведоха клони под тежестта на снега,а малките къщички се сгушиха под прегръдката на зимата. Двете съседки от приятелки, вече не се и поглеждаха през оградата. Станка, като по устата,наказа на добродушната баба Мара какви ли не заплахи заради лая на новото й куче. Мара потърпя, потърпя, но като чу, че Станка ще каже на мъжа си, който беше ловец да му "Тегли накрая един коршум на този помияр!", не издържа и се развика:

- Къщата си е моя, кучето си е мое! Ще си правя каквото поискам и никой няма право да ми казва нещо! Хлопна вратата на къщата и не се показа цял ден. Привечер обаче се притесни за Малчо. Беше я страх бившата й приятелка да не изпълни заканата си. Тя не беше като нея жалостива. Гледаше си овце и агнета за прехрана,кучето и беше само за пазач,а не приятел. Когато Шаро умря не проумяваше сълзите й, само сви рамене и каза:

-Какво толкова?! Куче като куче. Ще си вземеш друго.

Баба Мара излезе на двора и прилъга кучето с един кокал. Вкара го в кухнята при нея и му сложи едно чердже до леглото. Кучето неспокойно започна да обикаля из стаята,заскимтя на вратата, но бабата не посмя да го пусне и то легна до обувките й. Точно преди зазоряване се събуди от ръмжене. В полумрака на лунната светлина видя,бче Малчо драска по вратата и напира да излезе. Старата жена реши, че кутрето иска да се облекчи и му отвори.

- Хайде, Малчо, и бързо да се върнеш.

Кутрето изхвръкна като стрела в тъмната нощ и жената уплашена,че после няма да може да го прибере, тръгна по него. Със съседите й ги делеше телена мрежа,на която си бяха направили врата,за да може по-бързо да се минава в двора и Малчо хукна точно натам. Сърцето на старата се сви.

- Не, Малчо, не ги събуждай,ела тук. - шепнешком го викна. Но кучето беше като подивяло. Риеше снега пред вратата и накрая успя да се провре под нея и да влезе в чуждия двор. Баба Мара се уплаши не на шега. Махна резето на вратата и хукна по кучето.

А там, в средата на добриния двор, стоеше един огромен вълк,в чиито крака лежеше една от овчиците на съседката й. Навел глава заплашително наблюдаваше ръмжащия Малчо и бабата. Кутрето,явно събрало смелост от нейната поява,бсе спусна със силен лай към вълка.

-Стой,Малчо,не! - развика се жената. - Помощ! Станке! Петко!

Вълкът само с едно движение захапа Малчо за гърлото и го отхвърли далече от себе си. В къщата светнаха лампи, чуха се викове и дивото животно без много да се чуди побягна към гората. Петко изскочи с пушката и като видя овцата в снега веднага се досети какво се в случило. Гръмна два пъти във въздуха, за да го сплаши,но знаеше,че няма смисъл да го го гони. Двамата с баба Мара се приближиха до Малчо. Снегът около него вече беше станал червен. На гърлото му имаше две огромни дупки от зъбите на вълка и кръвта му изтичаше. Мъжът се опита да го повдигне, но кучето изръмжа. Баба Мара плачеше и трепереше цялата,но започна да му говори тихичко.

- Спокойно, Малчо...спокойно душичке малка..само искам да ти помогна.

Той я гледаше с топлите си очи и сякаш разбираше какво му говори. Станка дотича с бинтове в ръка и с гузен поглед помогна на съседката си да превърже кучето.

- Петко ще ви откара до града, трябва му лекар, Маре.

Баба Мара само успя да кимне с глава. Гушна внимателно кучето и тръгна към колата.

Когато се върнаха от клиниката,пред къщата ги чакаше почти цялото село. Станка беше успяла да разкаже как Малчо е спасил овцете им от вълка. Всички го галеха и му се радваха,ба той не спираше да маха с опашка. Посрещнаха го като истински герой.