Не знам точно кога ме подразни за пръв път истински, но картинката си беше ясна: любимият лека-полека мутираше в посока турски паша. По тези въпроси никога не си бяхме говорили и когато преди месеци се събрахме да живеем заедно уж всичко вървеше по мед и масло. Ама сега явно беше тръгнало не накъдето трябва и цялата домашна работа под общия порив лежеше на моите крехки плещи.
      Да си кажа веднага, та да не стане недоразумение: не съм от еманципираните каки, които държат мъжките им половинките да гладят бельо и да присъстват на раждането на поколението. Ама пък както вървеше, само дето още не бях почнала да му мажа филиите и да му ги режа на хапки.
      Понеже все пак беше Любимият Мой, реших да не се скачам веднага на барикадите, а така кротко, усул-усул... нали ме разбирате?
      – Мило – гласът ми беше малинов сироп, – би ли изхвърлил боклука като излизаш утре сутринта?
      – Няма проблеми, – отвърна домашният ми Алф.
      Естествено, че не го направи. И олиото, което го помолих да купи на идване също не носеше. Беше останало малко в старото шише, колкото криво-ляво да опържа каймата от фризера, ама не се получи като хората. Аз вечер не хапвам, затова седнах само за компания и докато слушах за проблемите във фирмата и гледах как борави с вилицата почти му простих.
      Но това още не означаваше, че програмата по геронтопедагогика е отменена.
      – Мило, този винт тук е опасен – съобщих му още същата вечер и посочих ръждивата грозна глава, която подло се подаваше от ръба на кухненския плот. – Ще се закачи някой с дрехата, а може и да се одере доста неприятно...
      – Утре ще го оправя – тържествено обеща любимият. – Сега не ми се слиза до мазето за клещи и отвертка... – погледът му търсеше съчувствие.
      Реших да му съчувствам.
      На следващата вечер влетя запъхтян през вратата, отначало се стреснах какво ли се е случило, но той ме дари само с бегла целувка докато си събуваше обувките (поне на това го научих още в началото) и се тръшна пред телевизора. Оттам след секунда се разнесе познатият вой на тълпата от стадиона. Любимият седнал съблече якето си, измъкна от джобовете две кутии бира, отвори едната и отпи. Мъж съзерцаващ футболен мач е табу – така ми бяха казвали неведнъж колежките. Реших да се покажа от добрата си страна и направих едни картофки към бирата му. Станаха повечко отколкото очаквах, но нали любовта минавала през стомаха... Любимият ги изконсумира без да откъсва поглед от екрана и без да каже гък.
      – Като се връщаш утре, мини с колата през маркета и донеси една торба кафява пръст, че толкова тежка не мога да я домъкна – подадох му задачата за утре аз. Любимият само кимна и се съсредоточи в коментарите след мача. За винта явно беше забравил. Задоволих се да му дам наум черна точка и се оттеглих леко вкисната.
      На другия ден експериментирах спагети „болонезе“. Не че съм голяма готвачка, ама все пак полагам старание и опитвам чат-пат нещо ново. Не ми се понравиха особено, но любимият без коментар  съсредоточено взе да опразва чинията си.
      – Щеше да го оправиш този винт – посочих с очи кухненския плот.
      Любимият спря да куса и с пълна уста и гузен поглед вдигна рамене.
      – Или трябва да си порежа ръката преди да свършиш една дребна работа? – дойдох си на темата аз и преди да намери какво да отвърне продължих:
      – А с пръстта какво направи?
      – Нали няма сега тази вечер да почнеш да пресаждаш цветя? – контрира той след като преглътна.
      Кипнах:
      – Толкова ли ти е трудно да свършиш нещо, като те помоля!?
      На такъв тон горкият не беше свикнал. Погледът и ръката му с вилицата се парализираха.
      – И якето пак си го метнал на фотьойла. И кутиите от бирата си ги оставил на масата. Хич недей да си мислиш, че така ще я караме занапред! Трябва да си намериш друга патка, която да ходи по тебе като прислужница, пък ти да си живееш като на хотел! – пуснах аз тежката артилерия.
      Любимият съвсем се шашна и остави внимателно вилицата настрана:
      – Просто забравих за пръстта... – жално измуча той.
      – А за боклука колко пъти вече забрави, а?
      Любимият мълчеше потресен, та почти ми стана жал, но нямаше как, тук трябваше да се отстоява принципна позиция.
      – Едно да знаеш! – реших да пристъпя към заключителното си слово. – С мъж който ме игнорира нямам намерение да остана под един покрив, камо ли нещо повече! Това не е живот за мен.
      – Не те игнорирам – ни жив ни умрял тръсна глава той и съкрушен я сведе над чинията си. – Какво му е лошото да живеем заедно? Нали се обичаме? – добави той глухо.
      – Така ли? – не сдържах иронията си аз. – Затова ли не чуваш какво ти казвам и като те помоля да направиш нещо го забравяш на секундата?
      – Не е така... – започна той, но мен детайлите вече не ме интересуваха и поставих ребром кардиналния въпрос:
      – Та би ли ми казал по какво, моля, се познава, че ме обичаш, а?
      Любимият бавно вдигна глава и ме погледна право в очите.
      – Ям всичко, каквото сготвиш! – честен и откровен както винаги отвърна той.