- Здравей, мамо!
- Добре дошла, Лиза!
Стоях на прага на къщата, в която живееше единственият ми жив роднина и като че най-сетне започвах да се успокоявам. През целия път дотук бях напрегната.
Откакто нападнаха Димитър, Вълкан Чакъров нареди всеки от семейството да бъде денонощно съпровождан от въоръжена охрана и да се движи с кортеж. Понеже аз бях неофициално част от Чакърови, не правех изключение.
Докато те провеждаха собствено разследване на опита за убийство, а и на другите инциденти, свързани със заводите, аз реших да си взема свободен ден и да посетя майка си. Заради свитата си някак несъзнателно бях започнала да се оглеждам постоянно и да виждам навсякъде опасности. Тук, обаче, се чувствах сигурна.
Къщата на мама се намираше в малко селце в подножието на една от любимите ми планини. Беше последната и отвъд нея се извисяваше единствено Балканът. Гледката, която се откриваше зад оградата спираше дъха. Вечнозелени иглолистни гори, обляни от аленото зарево на заспиващия мъничък зимен ден. Аромат на мраз и сняг, на непреходно величие.
Вътре в къщи беше топло и уютно. Централното парно отопление загряваше не само тялото, но и душата. Мама ме нагости с прясна домашно приготвена супа, след което седнахме да си побъбрим на чаша чай и ябълков кекс с канела.
- Станала си важен човек, детето ми. Не зная дали да се радвам или тревожа.
- И аз не зная как да ти отговоря. Виждаш, че имам бодигардове. Допреди седмица се разхождах свободно през гората без да си помислям, че може да ми се случи нещо лошо.
- Да, ти ги умееш тези неща. Понякога си много безразсъдна, Лиза.
- Разбира се, че така ще кажеш!
- Сега не говорим нито за брака ти, нито за специализацията, която така безумно заряза посредата. Не ми харесва, че си се забъркала с тези хора. Нищо хубаво няма да излезе от това.
- Позволи ми аз да реша дали е така или не, мамо. Винаги си ме подкрепяла, нали? Сега не те моля да го правиш. Просто не ми пречи.
- Баща ти...
-Баща ми живя както му харесваше. Взе грешни избори и си понесе последствията. Когато вече не понасяше тежестта им, сложи край. Напълно го разбирам. Аз не съм татко. Няма да сбъркам.
- Страх ме е за теб, мила. Само ти ми остана, а те виждам и чувам толкова рядко... Като че си се отказала от мен.
- Мамо, никога не бих се отказала от теб! Нито пък бих се отрекла от семейството си. Ще видиш, след време ще бъдеш горда с мен. Надявам се-татко също.
Мама заплака тихо. Преви се на две. Предизвикваше такава жалост, че ми се прииска да я прегърна много силно и да не я пусна. Вместо това положих ръка на гърба ѝ, целунах я по челото и ѝ прошепнах:
-С мен всичко ще бъде наред, мамо. Ще се нареди точно, както го искам и както трябва да бъде.
Тя ме погледна тъжно и кимна.
-Ще тръгвам. Нужно е да се прибера тази нощ. Не искам да излагам и теб на опасност, а и имам страшно много задължения.
Преди да успея да се изнижа през вратата, мама се вкопчи в мен и хвана лицето ми с ръце.
-Пази се, детето ми!
-И ти, мамо!
Аз излязох от дома ѝ и седнах в колата. Охранителите заеха местата си в другите автомобили и бавно потеглихме. В огледалото за обратно виждане майка ми стоеше и ми се усмихваше смирено. Мисля, че най-сетне бе повярвала в мен.
-Елисавета Иванова. На деветдесет и осем години. Не е осъждана. Лекар по професия. Разведена, не контактува с бившия си съпруг. Има жива майка. Баща-починал, когато е била на петнадесет години. Случаят е документиран като самоубийство. Станало е докато е бил настанен в психодиспансер. Поставена му е диагноза манийно-депресивен синдром или както е модерно в днешно време да се казва-биполярно разстройство.
Майката не живее в родния град на Елисавета. Двете са се преместили в планинско селце след трагичния инцидент с бащата.
Специализирала е Спешна Медицина, но по някаква причина е прекъснала специализацията и се е преместила да живее другаде. Има малко социални контакти, откакто е дошла тук. Основно със съседи. Няма близки приятели.
Не открих нищо съмнително около нея.
Делян Алексиев беше на посещение на работодателя си в болницата, след като вече бяха разрешили свижданията. Традиционно, не бе пропуснал да донесе мрежа с цитрусови плодове, която Димитър му нареди да постави при останалия куп подаръци от "загрижени" познати и приятели, които го посетиха.
- Не, не, Алексиев! Трябва да копаеш по-дълбоко. Има нещо в това момиче, което не е както трябва. Сигурно си мислиш, че от травмата ми се е размътил мозъкът. Но и знаеш, че моят мозък по принцип не работи нормално.
- Аха. На моменти си си чист психопат, Димитре. Имаш неконтролируеми изблици на ярост. Ако можех да те улича, докато бях в полицията, щеше да си на много силни медикаменти сега и вероятно нямаше да имаш сили да забършеш даже слюнката си.
- Точно затова ти го казвам! Подобно се привлича от подобно. Основен принцип в химията. От нея поне разбирам.
- А може ли поне да ме насочиш малко, че така търся игла в копа сено?
- Погледът ѝ... Ох, как да ти го обясня... Просто е усещане. Много силно чувство, че я познавам. Че у нея има същото като у мен.
- А освен че те наръгаха, случайно да не са те ударили по главата? Говориш небивалици, Митко.
- Деляне, не се шегувам! Когато носиш тъмнина у себе си е лесно да я разпознаеш у друг. Сред морето от светли, тъмните блестят като пътеводни фарове. Търси травмираща случка в детството ѝ. Нещо, което да е станало повратен момент в живота ѝ. Не мога да те насоча повече.
- Добре. Ще опитам. Но не обещавам нищо. По-вероятно е следващият път да ти донеса разшифрования запис от спалнята на майка ти, отколкото нещо за новата ти изгора.
- Моля?
- Хайде де, от километри ти личи, че не се интересуваш от нея току тъй...
- Запази си коментарите за себе си. Не ти плащам за тях.
- Естествено! Но ако питаш мен, остави я тя да направи следващия ход. Така ще разбереш повече за това, което иска.
Делян Алексиев не се задържа, за да види дали ще последва отговор. Димитър се замисли.
Какво точно бе отношението му към Лиза? Романтичният образ на спасителка, който полусъзнателното му състояние беше нарисувало в главата му по време на нападението се сблъскваше с усещането, че тя крие много повече, отколкото показва и тайната ѝ е опасна за него.
Досега не се бе чувствал така. Щеше му се да я разгадае до последния детайл, да я види напълно беззащитна, уязвима и молеща. Да свали от лицето ѝ маската, която всеки важен човек в живота му носеше с такова усърдие. И ако се окажеше, че отдолу няма нищо, може би най-после щеше да получи своя шанс за изкупление. Да се опита да бъде щастлив.
"Не! Защо да се залъгвам? Аз не мечтая. Мечтите са за наивни глупаци. Ако желая нещо, просто ще си го взема! Никой не може да ме спре."
Циникът у него отхвърли с лека ръка вятърничавите мисли. Но необичайните идеи имат свойството да са изключително прилепчиви. Особено, когато главата, в която са се зародили, дотогава не е имала нито една подобна мисъл...
© Мария Митева All rights reserved.