Най-мрачното време от годината винаги е съпроводено с най-приятните емоции. Празнична украса, аромати на сладки лакомства и пикантни напитки, време за най-близките... Хората стават по-смирени, когато правят равносметка на изминалата година. Разбират, че изтичащите между пръстите им минути са най-ценното, което са притежавали. И дали защото се боят или пък поради желание да бъдат значими, те правят добрини. Понякога дори прекаляват, следвайки принципа "Дай, за да ти бъде дадено". На Коледа стават чудеса-да. Но не е достатъчно да вярваш в тях. Нужно е да ги предизвикаш сам.

Градът беше красив. Изглеждаше ми по-усмихнат и гостоприемен. Моето чудо се случваше. Возех се в луксозна кола с личен шофьор. Изглеждах добре. Сдобих се с елегантен гардероб и изискана бижутерия. Започнах да посещавам редовно фризьор, козметик, маникюрист. Имах си и личен фитнес-треньор, който обаче не беше доволен от явното ми предпочитание да правя дълги разходки, пред това да тичам. Все едно-изглеждах добре, а се чувствах просто прекрасно. Пътувах към един от най-елитните ресторанти в страната. Тази вечер бе ежегодният благотворителен бал на Чакърови и аз, естествено, бях задължена да присъствам. Пред очите ми се сменяха една от друга по-цветни и мили коледни картини. Можех да усетя вкуса на карамелизирани орехи и портокалови корички в устата си, да помириша боровата смола, да чуя песента на звънчетата...

-Така няма да успеете. Не подхождате правилно.

Стреснах се. Отдавна не ми се беше случвало. Погледнах по посока на плътния и спокоен глас, които ме извади от унеса ми. В огледалото за обратно виждане, два зелени пламъка се взираха в мен.

Всъщност от доста време шофьорът ми ми хвърляше не

многозначителни погледи. Но досега не си бе позволявал да ме заговори.

-Моля?

-Давате им онова, което им липсва. Така се опитвате да ги спечелите. Но те просто ще ви сдъвчат и изплюят, когато се отегчат от вас.

-За какво говориш...

-Александър. Казвам ви, че знам какво се опитвате да направите. Искате да ги промените, да им дадете искреност, топлота, разбиране, любов. Може би даже и прошка. И после да ги накажете, като си ги вземете обратно и напуснете живота им. Сигурна ли сте, че ще имате сили да се измъкнете от собствения си капан?

Когато научат за слабостта ви, ще ви унищожат. Познавам миналото ви. За мен то не е нищо особено в сравнение с това, което аз съм преживял. Но за тях... Дори да сте безупречна, да сте ангел, слязъл на Земята, няма да е достатъчно. Ще ви смачкат и ще ви накарат не само да съжалите, че сте се докоснали до тях. Но и че въобще сте се родили.

-Разбрах.

-Какво?

-Че трябва да помоля за нов шофьор.

Александър се засмя.

-Ще видим дали ще мислите така, когато ви подложат на кръстосан разпит. Димитър ви разследва. Вече е открил всичко за вас.

-Откъде знаеш?

-Знам много неща за това семейство. Важното е, че те не знаят нищо за мен.

-А има ли нещо, което трябва да знаят? Освен, че говорите странни неща на една от тях?

-Вие не сте една от тях. Никога няма да бъдете. Вие сте домашният им любимец. Екзотично същество, с което се фукат пред всички. Не сте ли го осъзнали още? Откакто приехте "работата", им подарихте свободата си. Сега ви притежават. Купиха ви с фалшивия блясък, който пробутват на всички.

-Съжалявам, но не те разбирам.

-Напротив. Сигурен съм, че само вие може да ме разберете.

-И защо така?

-Споделяме една цел. Средствата ни са различни. Бих ви разказал всичко, ако пожелаете. Но все още не съм сигурен, че ще имате волята да стигнете докрай, както съм сигурен за себе си. Е, пристигнахме. Приятна вечер, госпожице Иванова!

Александър излезе от колата, отвори ми вратата и внимателно ми подаде ръка, за да сляза от нея. Изглеждаше впечатляващо. Висок, с атлетично телосложение, с черна вълниста коса до ръба на рамото и блестящи зелени очи, в служебната си униформа беше едва ли не приказният принц от бляновете на хиляди девойки. Ако бях на петнайсет, вече да съм се влюбила до уши в него.

-Благодаря ти! Лека вечер и...

-Ще се видим по-късно-да. Бъдете спокойна, ще дойда навреме.

Въздъхнах дълбоко. Обърнах се и бавно тръгнах към входа на парк-хотела, в който беше събитието. Във фоайето, Атанас Чакъров водеше уж небрежен разговор с няколко двойки от висшето общество. В момента, в който ме видя, вниманието му изцяло бе погълнато от мен.

-А, ето те и теб, Лиза! Дами и господа, моля да ме извините, но дамата ми за вечерта пристигна.

-Наско, скъпи мой! Аз пък си мислех, че ще остана без кавалер тази година!

Изневиделица отнякъде се появи Мила и започна да изнася цяло представление пред множеството любители на скандалите.

-Мила моя! Объркала си се! Твоят кавалер е точно отсреща. В момента ни гледа изключително кръвнишки. Не го оставяй да си въобрази, че ще те отнема от него.

Димитър Чакъров наистина стоеше на вратата, водеща към залата на ресторанта.

Аз се опитах да се шмугна покрай Атанас и Мила, които предизвикаха небивал интерес с неразрешения си семеен спор, но Димитър ме спря.

-Знам тайната ти, Лиза.

Искаше да го погледна, затова го направих. В тъмнокафявите му очи се зараждаха мълнии. Не ми се щеше да се стоварят върху мен.

-Извинете, но може ли да ме пуснете да вляза?

-Не и преди да ми кажеш защо всъщност си тук.

-За бала, заради какво друго?

-Не се прави на глупава!

-Не сте прав.

Той ме хвана за китката и я стисна силно. До болка. Дръпна ме рязко към себе си така, че почти се блъснах в него. Наведе се и прошепна в ухото ми:

-Играеш си с огъня, момиче! А огънят унищожава. Толкова ли силно желаеш да изгориш?

-Пусни я, кретен такъв!

Атанас се изправи срещу брат си, без да обръща каквото и да било внимание на съпругата си, която му крещеше нещо в пълна истерия.

-Не ми казвай какво да правя, тъпако! Държали сме змия в пазвата си, това разбираш ли го?

-Разбирам единствено, че се държиш като абсолютен ненормалник. Трябва ли да викам охраната?

-Всичко е наред, Атанасе! Ние само си говорехме. Нали, Димитър?

Думите ми подействаха на малкия брат като студен душ. Сякаш го извадих от състояние на дълбок транс. Гневът му, който бе готов да ескалира всеки момент, като че се изпари.

Разбрахме се. За миг се озовахме в друг момент, на друго място, където нищо и никой освен нас не съществуваха.

-Да, Лиза. Вече всичко е наред.

-Чудесно! Тогава, Мите, ако не възразяваш-би ли поел ангажимента да кавалерстваш на Мила тази вечер? Така и така Яна отсъства. Предай ѝ искрените ми пожелания за скорошно оздравяване, между другото.

-Разбира се, ще ѝ ги предам. Мила, скъпа! Моля те да ме удостоиш с тази чест!

Шоуто трябваше да продължи. Може би не с толкова драматизъм, колкото досега, но беше задължително отвреме навреме да се дава и хляб за пиперливи разговори в хайлайфа. По-добре да говорят за теб всякакви гадости, отколкото да потънеш в забвение.