Всеки средностатистически работник би потвърдил, че началниците са скапаняци, никога не влизат в положение и не се съобразяват с мнението на подчинените си. Още по-интересен факт е, че колкото по-ниско стоят в йерархичната стълбица, толкова по-недоволни и онеправдани вярват че са. Разбира се, стратегията на невинната жертва, молеща за съчувствие, не е особено успешна при водене на преговори. Освен ако не става въпрос за сълзлива история от някой сапунен сериал, в който накрая всички "Заживели щастливо докрая на дните си."

Съответно всеки успешен ръководител има уменията да мотивира подчинените си да свършат онова, което изисква от тях. Но пък рядко му се удава да се замисли какво всъщност е мнението им за него.

В огромния трудов колектив на заводите се намираха всякакви типажи по отношение на емоционален характер и стил на работа. Обединяваше ги нуждата да изхранят себе си и семействата си. Повечето бяха потомствени служители на компанията. В това число влизаха и намиращите се на най-високите етажи на властта. Любопитно е да се отбележи, че наследственият характер на дейността им се изразяваше и в заеманите от тях постове, които като че също се предаваха по наследство. "Миньор е моят татко, миньор ще съм и аз." Не, че нямаше възможност за кариерен ръст, но тази идея бе предложена съвсем наскоро от най-прогресивно мислещия директор за целия период от създаването на заводите до настоящия момент.

Атанас Чакъров се бе обградил с хора, мислещи и действащи като него и разбиращи го от половина дума. На практика бе събрал екип мечта. Всеки шеф би бил щастлив да има такива служители. Както виждах, обратното важеше с пълна сила.

В " работилницата" вреше и кипеше. Големият брат сериозно се бе заел да си извоюва обратно изгубените позиции и пръв да възвърне облагите, които постът му на генерален директор по иновациите и системната безопасност гарантираше.

-Оправи си изчисленията. Да сигурен съм! Ако не го направиш, обшивката на резервоара ще отиде по дяволите при първото повишаване на налягането. Да видим докъде сме с проверката на пусковия механизъм.

Извисяваше се над всички, а в снежнобялата си престилка приличаше на опитен магьосник, обикалящ да наставлява своите млади и все още неумели чираци.

-Коригирайте времето на изчакване. Увеличете го с десет, не с двадесет милисекунди. Така ще дадем възможност на турбините да повишат оборотите си до разумния максимум. Ти! Лилянов, нали? Покажи ми данните от катализатора. Добре, да, чудесно... А от третия етап? Не, не е достатъчно. Искам пълно обезвреждане. Добавете още комплексообразуватели.

Лиза? Каква изненада! Какво те води в царството на технологиите?

-Реших да обиколя всички отдели, за да имам поне бегла представа какво се върши в тях. Невежеството е бреме, знанието-сила.

-Напълно съм съгласен! Я да видим с какво мога да те впечатля... А! Това е! Проектът на пречиствателната станция.

-Онази, заради която почти се осакатихте един друг с брат ти?

-Виновен, признавам си. Но това вече не е прототип, а усъвършенствана версия и тя остава тук. На никого не бих я дал да я разработи. Ето виж!

На огромна маса бе разположен миниатюрен модел на система за пречистване на водата от опасни химически замърсявания. Дори в малки количества химикалите водеха до сигурна и мъчителна смърт.

Атанас обясняваше обстоятелствено и разбираемо, както може само някой, познаващ и вършещ перфекто работата си. Обичаше я. Личеше си. Не бях виждала някой да разказва така увлекателно принципа на действие на филтрите, през които преминават отпадните води.

Той сияеше. Не беше просто щастлив. Чувстваше се благословен. Избран да твори чудеса, да доведе бъдещето в настоящето.

Изпитвах несравнимо удоволствие да го наблюдавам. Тук той бе цар и бог. И в същото време благоговееше пред изобретенията си като че са му деца.

Наведох се над макета и забелязах, че той функционира. Беше свързан с водоснабдителната тръба и в този момент извършваше деактивация и на най-миниатюрната заплаха за човешкото здраве в питейната вода. А от другата страна, където се пълнеше резервоарът с "жива вода" бе включен химически анализатор и предаваше данни в реално време.

-Усмихваш се. Харесва ли ти?

-Не знам какво да кажа. Какъв е капацитетът на деактивация на системата?

-Еха! Изразяваш се като професионалист!

-И аз поназнайвам нещичко от химията.

-Към момента се планира да обслужва територията на община с прилежащите към нея села. Но ще направим всичко възможно да го увеличим. Ще дойде ден, когато водата от всички опасни кладенци ще стане годна за пиене.

-Предполагам, че амбициите ти не се ограничават само до това.

-Визионерите са мечтатели, Лиза. Но се различават от фантазьорите по убийствения труд, който полагат за да осъществят мечтите си. Всеки ден е предизвикателство и надпреварата с времето е постоянна. За да останеш на върха е необходимо никога да не спираш да се движиш. Иначе ще те изместят от там. Това е и една от основните причини да сме до известна степен социопати. Трудно е на обикновените хора да разберат, че жертваме личния си живот в името на съществуването на човечеството въобще.

-Доста пратенциозно изказване. Значи все пак признаваш, че не си способен на нормални човешки отношения?

-С кого? С Мила ли? Или с десетките авантюри за една нощ, които сами се навират в леглото ми? Не, Лиза не съм способен. Коя свястна жена би търпяла упорит работохолик като мен? Вие имате нужда от внимание, грижа, нежност, разбиране и подкрепа... Няма как да ги дам, ако вися в в лабораторията по двадесет и четири часа седем дни в седмицата.

Е, поне с Мила приключих веднъж завинаги. Развеждаме се. Бременна е от брат ми. Добре ли си? Пребледня като платно.

-Аз...Трябва да поседна.

-Да ти донеса ли вода? Кафе или нещо сладко?

-Не, няма нужда. Вече съм добре.

-Ако искаш, да излезем навън.

-Да, може. Доста е задушно тук.

Винаги става така. Не мога да го контролирам. При споменаването на бременност и раждане на бебе се разтрепервам цялата. Призлява ми. Първо идва гневът, после тъгата и накрая безсилието. Никога няма да свикна. Никога няма да го преодолея.

-Значи мога да те поздравя, че официално се връщаш към статуса на най-желания ерген.

-Ако зависеше от мен, никога нямаше да го променям. Но нали знаеш-брак в интересите на бизнеса...

-И никога не си мислил какво би се случило ако се влюбиш истински?

-Наистина ли си добре? Странен въпрос ми задаваш. Не звучиш като себе си.

-Не ми отговори.

-Защото се съмнявам, че е възможно. Цинизмът, с който съм закърмен, е моят имунитет срещу сантименти.

-Аз пък си мисля, че когато все пак ти се случи, ще те е срам да си признаеш.

-Когато? Предизвиквате ли ме, госпожице Елисавета?

-Моля? По-скоро бих скочила в пропаст, отколкото да се забърквам в нещо с теб.

-Много убедителен отговор. Даже ти повярвах.

-Ако щеш вярвай.

-Е, хайде де! Не се обиждай, но ти започна първа.

-Това не ти дава право да ми се подиграваш. Аз те попитах сериозно.

-Ще ти отговоря сериозно. Любовта е игра, чиито правила не познавам. А когато не съм най-добрият, просто не сядам да играя.

-Много "играчи" биха ти отговорили, че правилата ѝ се менят динамично. Но това не ги отказва.

-Явно пред мен стои професионалист.

-Имам известен опит.

-Полезен ли е?

-Помага, когато стоиш лице в лице с майстор на омайването.

-О, поласкан съм! И по тази причина ти отправям покана за вечеря. Ще имаш възможност да ми обясниш подробно в какви граници се менят правилата на играта.

-Съгласна съм. Но ще ти се наложи да слушаш внимателно. Може би даже да си записваш.

Атанас се засмя гръмко и искрено. Аз на свой ред му се усмихнах предизвикателно.

Трябва да открия начин да реша проблема си. След като в новия ми дом скоро ще се появи малко невинно човешко същество, съм длъжна да се държа адекватно. Да стисна зъби и да изтърпя разкъсващото ме отвътре непоносимо страдание...